Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (66)

Глава 65

„Савой Тауър“

Вторник сутринта

— Странно място за музей — каза Лейси, като оглеждаше скъпия интериор във фоайето на „Савой Тауър“.

— Преди трийсет години — да — отвърна Иън. — От работата си в „Реъритис“ съм научил, че институциите са се превърнали в най-големите колекционери. Това е нов вариант на играта с меренето на пишките.

Тя му хвърли кос поглед.

— Малки момчета в костюми за хиляди долари и сметки за милиони, а?

— Общо взето.

На рецепцията стоеше жена от охраната, облечена в униформен костюм, който може би струваше няколкостотин долара. Косата й беше къса, гримът — пестелив, и в някой предишен живот навярно беше работила като полицай. Отне й по-малко от пет секунди да забележи кобура под тъмното джинсово сако на Иън. Зад високото до гърдите гише кракът й се помръдна съвсем леко, колкото да натисне един бутон.

— Дай й визитката, Лейси — прошепна Иън. — Не искам момчетата, които ще се появят всеки момент, да се изнервят.

Лейси подаде на жената визитката на Савой Форест с думите:

— Господин Форест ни покани да посетим музея по всяко време, когато решим. Личният му номер е на гърба. Можете да му се обадите и да го питате.

Докато жената набираше номера, двама мъже се появиха откъм страничния коридор и бързо се отправиха към рецепцията, но колежката им вдигна ръка да ги спре. Новопристигналите застанаха от двете страни на Иън и Лейси и зачакаха.

— Господин Форест? Извинете, че ви безпокоя, сър. Един мъж и една жена…

— Лейси Куин и Иън Лапстрейк — обади се Иън достатъчно силно, че да бъде чут на другия край на линията.

— … казват, че вие сте ги поканили да разгледат музея извън времето за посещения. — Тя видимо се успокои, докато слушаше отговора на Савой. — Благодаря, сър. Ще им кажа. — Жената затвори и се усмихна. — Извинете. Получаваме толкова много заплахи от екотерористи, че се налага да третираме всички като врагове. — Погледна единия от мъжете. — Покажи на гостите как да стигнат до музея. Господин Форест ще се присъедини към тях, ако срещата му приключи, преди да са си тръгнали.

Лейси прибра обратно визитката, която й отваряше вратите към кралството, и последва пазача в близкия асансьор. Иън вървеше точно до нея. Сакото му бе разкопчано и очите му постоянно сновяха във всички посоки, като в същото време не изпускаха и пазача. Лейси предположи, че това също е научено в курса „Параноя за напреднали“, както се бе изразила Сюза.

— Не мислиш, че ще имаме проблеми тук, нали? — попита тя тихо.

— Мисля, че съм сам, а един човек никога не стига, за да осигури достатъчна охрана.

— И аз съм тук.

Изражението му се смекчи.

— Ти ще ме охраняваш ли, скъпа?

— Да.

Вратата на асансьора се отвори. Иън задържа Лейси и направи знак на пазача да излезе пръв. Той ги поведе по един коридор с врати и от двете страни. Като се изключеше мокетът в коридора и една табела на стената с надпис МУЗЕЙ, мястото очевидно първоначално бе проектирано за фирмен офис, а не за изложбена зала.

Пазачът отключи вратата, на която в дискретно черно бе отбелязано работното време на музея. Вътре усещането се променяше рязко. Бизнесът оставаше само спомен, тук властваше изкуството. Персийски килим в богати, приглушени от времето багри стопляше пространството. От едната страна имаше скромен магазин за сувенири с книги за изкуство, видеокасети и плакати от предишни експозиции. Останалата част от помещението представляваше бели стени, на които висяха картини на пленерните художници от школата на южнокалифорнийския импресионизъм. Лампите бяха изгасени и в залата цареше сумрак.

— Ехо? — извика един глас от дъното на магазина. — Съжалявам, днес не работим.

— Господин Джордън? — подвикна пазачът. — Вие ли сте? Мислех, че днес не сте тук.

— Не съм — отвърна Джордън и се показа. Беше мъж на средна възраст, с прошарена тънка конска опашка, която се спускаше до средата на гърба му. Беше облечен в старо яке и също толкова стари дънки. — Правя инвентаризация.

— Господин Форест е казал на тези хора, че за тях музеят е отворен по всяко време и че ние ще направим всичко възможно да им помогнем.

— Господин Форест — повтори Джордън.

— Да, сър. Савой Форест.

Джордън погледна мръсните си ръце, въздъхна и се усмихна дружелюбно.

— Разбира се. Добре дошли в музея. — Той пристъпи към един шалтер и го щракна. Светлина обля помещението. — Ако имате въпроси, ще ме намерите в магазина да броя книгите. Приятно разглеждане.

След тези думи мъжът изчезна обратно в магазина.

— Ще заключите ли, като си тръгвате? — извика пазачът.

— Да! — отвърна Джордън нетърпеливо.

Пазачът излезе в коридора, оставяйки Лейси и Иън сами. Тя го погледна, сви рамене и тръгна към експозицията. Осветлението бе отлично и идеално разположено, така че да вдъхне живот дори и на най-мрачната картина. При други обстоятелства Лейси щеше да е заинтригувана от повечето творби и омагьосана от няколко от тях. Днес просто обикаляше бързо. Вървеше от картина към картина със скорост, която подсказваше, че търси нещо и не го намира.

Иън я последва, благодарен, че музеят е голямо и открито помещение, а не лабиринт от преградни стени, които го бяха изнервили на търга.

Имаше само петнайсет картини. След по-малко от три минути Лейси погледна Иън и поклати глава.

— Нищо — чу се да казва и сърцето й се сви от страх. — Нищо от това, което търсим — добави бързо тя. — Има хубави картини, няколко добри и една отлична. Като цяло скромен и разумно академичен разрез на южнокалифорнийските пленерни художници. Няма нищо на Мартен — нито подписано, нито неподписано.

— Интересно — каза Иън. — Да има някакви очевидно празни места или табелки, съобщаващи, че картините са предоставени на някой друг музей?

— Не видях такива.

— Нито пък аз.

— Хайде да погледнем магазинчето.

— Защо? — попита той.

— Да потърсим книги, в които се споменава Мартен. Плакати на предишни експозиции в музея. Каталози, изброяващи експонатите от предишни изложби.

— Добра идея.

Като вдигнаха достатъчно шум, за да известят Джордън какво правят, двамата разгледаха магазинчето. Не им отне много време, защото то също беше малко.

Иън наблюдаваше как Лейси разгръща голяма книга с репродукции.

— Нищо — каза тя и върна книгата на мястото й. — Споменават името му, но няма фотоси на негови картини. Нито снимки на самия него.

— Споменат ли е като част от колекцията на музея? — попита той.

— Не. Просто като талантлив художник, който е умрял трагично и че много малко от творбите му са оцелели. — Без да каже нищо повече, тя посочи въпросително с глава към малкия склад, където Джордън шумолеше сред книгите.

Иън кимна.

— Господин Джордън — извика Лейси и мина зад малкото бюро, служещо като каса за посетителите, които искат да си купят книги, — извинете, че ви безпокоя, но имаме проблем.

Джордън бе застанал на колене и броеше книгите. Прошарената му конска опашка подскочи, когато се изправи на крака.

— Какво има?

— Казаха ни, че поне три картини от търга са изложени в музея.

— Ще бъдат.

— Кога?

— Веднага щом им сложат рамки или ги почистят, или и двете. Чакайте да проверя. — Мина покрай тях и отиде до малкото бюро. Пръстите му запрепускаха по клавиатурата на компютъра. — Търг, търг… а, да, ето ги. Две са за рамки, а една — за почистване.

— Почистване?! — попита Лейси рязко. — Не съм давала разрешение за никакво почистване.

— Наистина ли? — Мъжът се намръщи. — Може би има грешка. — После отново провери записаното. — Два пейзажа и една домашна сцена. Всички неозаглавени. Всички неподписани. Всички без рамки.

— Домашна сцена — повтори Иън.

— Да. Жена в басейн.

Иън си помисли, че това е доста пестеливо описание на убийството, но си замълча.

— Къде точно са картините в момента? — попита Лейси.

— В мазето, предполагам. Там имаме скромна работилница за рамки.

— Преди да ни заведете в мазето — рече Иън, — може ли да ни кажете къде са другите картини на Луис Мартен?

— Луис Мартен. — Джордън се намръщи раздразнено, като си спомни, че нежеланите посетители идваха по покана на самия господин Форест, и въведе името. — Нямаме никакви картини на Мартен в активния списък.

— Което означава? — настоя Иън.

— Никакви картини на Луис Мартен не са част от настоящата експозиция в музея. Или са в ротация с други колекции, или са на склад.

— А в миналото? — поинтересува се Лейси.

— Архивите се съхраняват в ранчото „Савой“ заедно с всички картини, които не са част от текущата експозиция.

— Колко картини притежава музеят? — попита Иън.

— Няколкостотин.

— И само петнайсет са включени в експозицията. Страхотен начин да се поддържа музей — измърмори Иън.

Джордън се изправи и го погледна високомерно.

— Вие сте тук заради онези Пикфорд, нали? Това бе уточнено в съда още преди години. Това е почтен музей, отворен за посетители, и колкото и да се заяждат, няма да променят нищо.

— Пикфорд? — учуди се Лейси.

— Джейсън и Стивън — поясни Джордън. Тонът му подсказваше, че според него те вече знаят за кого им говори. — Наистина ли искате да видите склада в мазето?

— Повече от всякога — кимна Лейси.

Двамата с Иън мълчаливо последваха Джордън в асансьора и слязоха до подземния етаж. Той отключи една стая, включи лампите и нетърпеливо им направи знак да влязат.

Двата неподписани пейзажа стояха на отделни стативи до редици от мостри на рамки. За всеки пейзаж беше извадена по една мостра и сложена в ъгъла на платното, създавайки впечатление за окончателния ефект. Картината с басейна се намираше на трети статив, искрящо мрачното й платно крещеше за тъмната страна на човешкия характер. Близо до нея имаше струпани няколко мостри на рамки, сякаш майсторът не бе решил коя подхожда най-добре. Лейси огледа пейзажите, провери избраните рамки и одобри:

— Много хубаво.

Погледна и мострите за картината с басейна, приближи последователно няколко до платното, без да обръща внимание на инстинктивните протести на Джордън. Смълчана, обърна картината към светлината и я огледа внимателно, обърна я отзад и отново с лицето напред, после я постави на статива.

— Благодаря, господин Джордън — каза накрая и се обърна към Иън. — Време е да тръгваме.

Той изчака да излязат от „Савой Тауър“ и да тръгнат през паркинга, преди да попита:

— Какво не е наред?

— Картината с басейна.

— Какво за нея?

— Тази е първата — която беше открадната от хотела.

Иън впери поглед в нея.

— Сигурна ли си?

— Гривната не се вижда така ясно, както на втората картина. И номерът отзад е двайсет и седем, а не трийсет и шест.

— Можеш ли да докажеш, че са били разменени? — попита той.

— Не се сетих да снимам гърба на картините, докато бяха при мен. Ти сети ли се?

Една ругатня бе единственият му отговор.