Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (49)

Глава 48

Хотел „Савой“

Събота, в полунощ

Когато Иън се увери, че Лейси спи дълбоко, внимателно се измъкна от леглото, като спря само за да се наслади на гледката, която тя представляваше — ореол от немирни къдрици и елегантна рокля, вдигната доста над красивите й голи крака. Зави я, обу панталона си и прекоси бос двата апартамента, проверявайки прозорците и пъхайки клинове между вратите към коридора и касите им, така че да не може да влезе дори някой със служебен ключ.

После извади телефона си и се обади на „Реъритис“. Изкушаваше се да набере частния номер на Нийл, но предположи, че ще го скалпират за това, че се обажда толкова късно в събота вечер. Така че позвъни на дежурния. Тъй като „Реъритис“ работеха с клиенти от цял свят, на телефоните винаги имаше дежурен, който освен това проверяваше пристигащите имейли.

— „Реъритис Ънлимитид“, мога ли да ви помогна?

— Обажда се Иън Лапстрейк. Дейна или Нийл случайно още да работят?

— Не, сър. Един момент, ще видя дали свети в личните им апартаменти.

Иън изчака. За хубаво или за лошо — в зависимост от гледната точка — Дейна и Нийл живееха в отделни къщи в района на „Реъритис Ънлимитид“, откъдето се виждаха светлините на Лос Анджелис.

— В къщата на Нийл свети. Да му позвъня ли?

— Той в добро настроение ли беше, като си тръгна?

— Аз не бях тук, сър.

Иън въздъхна. Дежурният очевидно бе новак. Нийл имаше добро настроение в събота само ако работеше в розовата си градина.

— Позвъни у тях на нормалния му телефон — каза Иън. — Ако не вдигне, преди да е звъннало четири пъти, прекъсни.

Телефонът звънна веднъж, два пъти и после някой вдигна преди края на третото позвъняване.

— Е? — попита Нийл.

— Извинявай, че те безпокоя — започна Иън, — но…

— Крайно време беше — сряза го Нийл. — Някакви новини за кражбата?

— Нищо съществено. Ще кача Сюза на частния самолет на Донован утре в девет сутринта.

— Позвъни ми посред нощ да…

— И ще си взема две седмици отпуска, започващи да текат в девет и една секунда утре сутринта — завърши Иън. — Не исках да ме планирате за някакви нови задачи.

Мълчание. После:

— Има ли някаква конкретна причина за тази внезапна ваканция?

— Доста.

— Ще споделиш ли някоя от тях? — попита Нийл сухо.

— Имам да ползвам поне три седмици.

— Четири, в интерес на истината, но за теб не е типично да предупреждаваш така в последния момент. Какво не е наред?

— Нали се сещаш за онези картини, които Сюза толкова хареса? — попита Иън. — Онези, неподписаните?

— Тези ли, които ще пробият бездънна яма в месечните ни разходи, докато успеем да ги проверим? — запита Нийл.

— Да. Успях да видя цялата колекция. Има цяла поредица, която Лейси, собственичката на картините, нарича „Сюитата на смъртта“.

Нийл изсумтя.

— Очарователно.

— Почакай да ги видиш. Както и да е, бяхме изложили една от тях тази вечер. На картината се вижда как една блондинка се дави в малък басейн. Блис Форест казала на Лейси, че жената на картината носела същата гривна, каквато е имала майка й, която се удавила.

— Убийство? — попита Нийл рязко.

— Не и според официалната версия.

— Значи си вземаш отпуска, за да разследваш убийство, което не се е случило?

— Не е толкова просто — възрази Иън.

— По дяволите! — Нийл въздъхна. — Казвай, момко. Седнал съм.

— Въпреки че това не е проблем на „Реъритис“, искам разрешение за достъп до компютрите на фирмата. Мога да получа същата информация и от архива в окръжната библиотека, но ще…

— … отнеме три пъти повече време — прекъсна го нетърпеливо Нийл. — Имаш разрешение за компютрите. Влез с паролата, която ще ти изпратя в електронната поща. Ще се справиш ли сам, или имаш нужда от помощ?

— Надявам се да се справя. Не мога да си позволя тарифите ви.

— Нещо друго?

— Просто благодаря.

— Не се тревожи. Сюза е луда по теб, което ни прави гении в очите на Донован.

Нийл прекъсна връзката с обичайната си безцеремонност. Иън се поколеба, после се обади на чичо си в Бейкърсфийлд. След цял живот в полицията, часовете за сън на Карл Лапстрейк бяха непредсказуеми. Тази вечер сигурно бе останал до късно да гледа телевизия, защото вдигна на първото позвъняване.

— Е, кой от моите десет хиляди роднини се обажда този път? — попита с дрезгав глас.

— Племенникът ти Иън. Как си, чичо?

— Също като по това време миналата година. Паднала е гъста мъгла. На магистралата тази седмица сигурно са станали петдесет катастрофи.

— Ох! — Да шофираш в дотолкова гъста мъгла, че да не виждаш предницата на колата си, бе нещо, по което никое ченге не си падаше, но ако работеше в Централната долина на Калифорния, рано или късно се налагаше да прави точно това. — Сигурно се радваш, че се пенсионира.

— В някои дни ми харесва повече, отколкото в други. Какво искаш?

Иън се подсмихна. Дотук с любезностите. Братът на дядо му бе известен с това, че е много рязък и прям, освен ако не е в настроение за бъбрене. Твърдеше, че е прекалено стар, за да си губи времето с любезности.

— Имам някои въпроси за окръг Морено — каза Иън. — Реших, че вие с братовчеда Чък можете да ми помогнете, тъй като и двамата сте служили тук.

— Доста отдавна. Ей, май са станали четирийсет години оттогава.

— Най-малко. Но ти прекара десет години в окръг Морено, а Чък — колко — пет?

— Дванайсет за мен, шест за племенника. Какво ти трябва?

— Най-вече обща информация. Ако окръг Морено е като мястото, където аз съм израснал, местните заместник-шерифи обикновено знаят кой купува, кой продава, кой чука някого, когото не трябва. Шерифът на окръг Морено — Рори Търнър — е достатъчно дружелюбен, но не се държи прекалено свойски, разбираш какво имам предвид.

— Рори, а? Чакай да помисля.

Докато чичо му си спомняше, Иън набра вградения бутон за запис на мобилния си телефон. Ако старецът започнеше да приказва, ставаше като говореща енциклопедия.

— Рори, Рори — измърмори Карл. — А, да. Сетих се. Трябва да е синът на прислужника на Морли Форест.

Иън отвори уста да попита за пояснение, но Карл продължи:

— Семейство Савой винаги са гъсти с този, който е шериф в момента. По дяволите, те направо ги избират, както и мнозина от останалите държавни служители в щата и окръга.

— Морли Форест — обади се Иън, когато Карл замълча, за да си поеме дъх. — Това бащата на Уорд Форест ли е?

— Да. Кръстен е на бащата на Давина.

— Давина?

— Давина Берентсон, жената на Морли, светска личност. Бенфорд Савой Втори беше много добър приятел на Морли, представи го на подходящите хора. Берентсон бе една от тях. Морли Форест бе като беден роднина, но знаеше как да стане необходим. С парите на Савой беше избран за шериф, после за областен прокурор, а накрая за главен прокурор на щата. Той може и да бе роден беден, но никой никога не е казвал за него, че е глупав. Когато престана да е шериф, работата пое Уорд, а после лично избран от Уорд човек. Рори Търнър, точно така.

Иън слушаше внимателно. Ако прекъснеше Карл, за да го пита къде ще го отведе този разказ, той нямаше да го отведе доникъде.

— Беше много удобно за семейството, докато аз бях там — обобщи Карл.

— Кое?

— Да държат шериф Морли Форест в джоба си.

— Нищо ново: богатство и амбициозни политици на едно място — каза Иън. — Като дупе и гащи са.

— Да, ама семейство Савой подхождаше към това положение като към дойна крава. Когато Трий — синът на Савой Втори — се хвърли с колата си от една скала късно през нощта, следователят, който бе и шериф, не спомена нищо за факта, че Трий е бил яко надрусан онази нощ. Като причина за нещастния случай вписаха механична повреда.

— Значи казваш, че не е имало кой знае какво разследване?

— Кой знае какво?! По дяволите, момче, нямаше никакво разследване! Не съм виждал по-лоша полицейска работа. Същото стана и когато някакъв художник умря няколко дни по-късно в ранчото. Той имаше репутация на пияница, женкар и беше един от приятелите на Трий.

— Художник? Умрял в ранчото?

— Да, имаше колиба или някаква барака там.

— Да не би името на художника да е било Луис Мартен? — попита Иън.

— Май така беше. Мога да проверя.

— Няма нужда. Какво стана с художника?

— Според разследването, той пиел, рисувайки, и пушел. Заспал и цялото място изгаря, барабар с художника. Никой не предяви претенции за останалото от него, така че вдовицата на Савой се залови за работа, направи каквото трябва и погреба останките.

— И това е станало няколко дни след смъртта на Трий?

— Да.

— Трябва да е било много трудно за вдовицата — два смъртни случая за толкова кратко време.

— Ако можеше да се вярва на клюките, на нея й беше адски трудно. Не че загуби съпруга си — всъщност те не се разбираха особено добре, — а че загуби художника. Според слуховете той й бил любовник, преди тя да се омъжи. Според някои бил неин любовник и след това.

Иън повдигна вежди. Изневярата можеше да е достатъчен повод някой мъж да превърти от ревност.

— Трий как се чувстваше от всичко това?

— Не му пукаше. Беше от онези мъже, които си падат само по професионалистки.

— Проститутки ли?

— Аха. — Карл се засмя дрезгаво. — Разбира се, предвид количеството, което изпиваше, само професионалистка би могла да му го вдигне. Този човек бе нонстоп купонджия. Харчеше с лека ръка за приятелчетата си.

— Но на Трий не му ли пукаше, че жена му търси любов при друг?

— Не. Клюкарите бяха много разочаровани от това.

— Значи не е имало причина някой да бутне Трий от скалата, за да се освободи място за нов съпруг?

— Вдовицата му не се омъжи повторно — каза Карл.

— Е, толкова за тази теория. А какво знаеш за любовниците?

— Нито един не се беше задържал. Обаче вдовицата на Савой беше много близка с Морли Форест. Направи го свой съветник. Някои говореха по техен адрес, но не разполагаха с никакви доказателства, освен собствената си фантазия.

— Значи според теб не е била любовница на Морли? — попита Иън.

— Онзи кучи син никой не го обичаше. Мисля, че тя по-скоро се страхуваше от него. Щом той й кажеше да скочи — и тя скачаше. Също като много други хора. Морли бе такъв човек, че даже дяволът би го заобиколил на пръсти. Праведен, богобоязлив, по-твърд от Луцифер и два пъти по-амбициозен. Дори още докато Трий бе жив, Морли всъщност ръководеше целия окръг и фамилните пари на семейство Савой.

— Освен двата неразследвани както трябва инцидента, имаше ли нещо друго мътно по онова време?

— Три инцидента. Няколко дни преди Джем Савой да оповести годежа си с Уорд Форест, старата Савой — жената на Бенфорд Савой Втори — се ядосала и отпрашила с любимия си кон, сякаш е на шестнайсет, а не на седемдесет и шест. Което не се оказа добра идея, защото падна и си счупи врата.

— Кой я е ядосал?

— Снаха й, която настоявала Джем Савой — това е дъщерята на Трий — да се омъжи за Уорд Форест, сина на Морли. Старата дама смятала, че семейство Форест не са на нивото на Савой, въпреки че тя самата разчитала на Морли, откакто собственият й съпруг умрял при нещастен случай по време на лов.

Иън се намръщи.

— Нещастен случай по време на лов?

— Това е било, преди аз да пристигна там. Няколко човека се напили и излезли на лов за фазани. Бенфорд Втори се препънал и сам си отнесъл главата. Такъв глупак — да смесва алкохол и огнестрелни оръжия. Обаче всяка година се намират глупаци да го правят и някои си патят.

— Изглежда, на семейство Савой никак не им върви с алкохола.

— Вестниците и клюкарите го наричат проклятието на Савой. Аз му викам тъпотия. Всяко ченге ще ти каже, че алкохолът или наркотиците са причина за почти сто процента от „лошия късмет“, с който после се занимават полицаите.

Иън споделяше неговото мнение. Това бе една от причините вече да не работи за което и да е от подразделенията на полицията. Беше му писнало да разчиства след тъпи пияници, които и като трезвени не бяха много по-умни.

— Има ли още мръсни истории около ченгетата в окръг Морено? — попита той.

— О, обичайните неща. Някои вземаха пари, за да осигуряват „протекция“, други си затваряха очите за комар, проституция, незаконни продажби на алкохол, такива неща.

— Нищо необичайно значи. Тогава защо и двамата с Чък напуснахте в рамките на няколко дни и се преместихте в Бейкърсфийлд?

Последва толкова дълга пауза, та Иън си помисли, че няма да получи отговор на този въпрос. В слушалката се чуваше телевизионна реклама за почистване на изкуствени челюсти. Старецът имаше проблеми със слуха, но не си го признаваше и телевизорът му гърмеше така, че би подплашил овцете наоколо. За щастие той живееше в провинцията и на добичетата не им пукаше.

— Аз бях дежурен, когато Трий и художникът умряха — каза Карл накрая. — Бях нов в окръга и се сдърпах с един заместник-шериф за това как се разследва смъртен случай без свидетели. Морли се появи, изрита ме и взе нещата в свои ръце. Същото стана и при смъртта на художника. Щом беше станало в ранчото „Савой“, беше случай на Морли. Той проведе разследването, той написа докладите и ако някой дръзнеше да каже нещо, можеше да си търси друга работа.

— Пак неприятна история, но не необичайна — рече Иън. — Парите могат да купят доста специално отношение.

— Да, така е. Дванайсет години по-късно бях дежурен в следобеда, когато умря старата госпожа Савой. Правех рутинен оглед на мястото на инцидента и нещата никак не ми харесаха.

— Какво имаш предвид?

— Минах по следите на коня. Те се извиваха рязко настрани — на около метър и половина, сякаш нещо внезапно е изскочило от храстите, само че нямаше никакви следи, мястото беше съвсем чисто. Имаше изпочупени храсти там, където беше паднала старата жена, после се надигнала на колене, изправила се, изминала около три метра и паднала.

— Но умряла, защото си счупила врата? — попита Иън.

— Така пишеше в доклада на съдебния следовател.

— Не мога да си представя как е станала и ходила със счупен врат.

— Нито пък аз. И го казах — измърмори Карл. — Шерифът ми отговори, че е виждал и по-странни неща в Южния Пасифик по време на войната.

Иън обмисля чутото известно време. Отново не беше нещо, за което би спорил: в прилив на адреналин хората понякога правеха неща, които можеха да се нарекат единствено чудо.

— Ами следите?

— Имаше множество, но не и човешки — освен нейните. Мястото беше съвсем чисто.

— Мислиш, че някой се е погрижил за това?

— Може би. Шерифът не се впечатли особено от тази идея. Беше ветровито, земята беше суха. Нищо не можеше да се докаже.

— Кой я е открил?

— Работник от ранчото. Сигурно се беше изплашил до смърт. На следващия ден си замина за Мексико.

— Той говорил ли беше с шерифа преди това? — попита Иън.

— Така пишеше в доклада.

— А според теб?

Отново последва пауза, толкова дълга, че Иън пак се зачуди дали Карл ще му отговори. Този път по телевизията рекламираха памперси за възрастни и круизи в Карибите.

— Не исках да имам нищо общо с това — проговори Карл. — Абсолютно нищо общо. Нито с разследването, което бе жалка работа, нито с угаждането на семейство Савой. Бях сигурен, че нещата изобщо не са такива, за каквито ги представят.

— А какво ще кажеш за смъртта на Джем Савой-Форест? — запита Иън.

— Тя е станала много след напускането ми.

— И оттогава не си се чувал с никого от местните ченгета?

— Какво се опитваш да научиш? — попита Карл.

— Има една картина — убийство на жена в басейн. Жената е блондинка. Гривната на ръката й прилича на гривната, принадлежала на Джем Форест, която се удавила преди около девет години в басейна си.

— Аха. Откъде се е взела тази картина?

— Една млада жена я е наследила от дядо си.

— Има ли връзка със семейство Савой?

— Не. Просто предположение, че този, който е нарисувал картината, може да е убиецът.

— Случаят още ли не е приключен?

— Приключен е като нещастен случай: лекарства, алкохол и гореща вода — обясни Иън. — Инцидент. Случва се постоянно сред богатите и отегчените.

— Така си е. Ти какво общо имаш с тази история?

— Аз… — Иън замлъкна. Личната му връзка с тази история бе най-важната, но и най-трудната за обясняване. — Младата жена, която е наследила картината…

— Да?

— Тя иска да разбере как е била нарисувана тази картина и защо.

— Момче, нали знаеш, че си един от любимите ми роднини.

Иън изчака. Когато чичо му започнеше да говори за семейството, това беше знак, че нещата са сериозни.

— Ще ти кажа същото, което казах и на Чък преди четирийсет години. В окръг Морено нещо не е наред. Прекалено много смъртни случаи. Калпава полицейска работа. И нищо не се е променило оттогава. Стой настрана от това, момчето ми.

Иън се замисли за Лейси.

— Не мога.

— Тогава си смажи пистолета и си пази гърба.