Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (37)

Глава 36

Хотел „Савой“

Петък вечерта

Рори Търнър влезе във фоайето с широки, забързани крачки. Не носеше униформа, само значката му висеше на джоба, а кобурът с пистолета се подаваше изпод разкопчаното сако. Двама мъже и две жени го следваха. Бяха с униформи и носеха прожектори, камери, измервателни инструменти и друго оборудване, което се използваше от криминолозите. Още двама униформени заместник-шерифи бързо влязоха през големите врати на фоайето и го прекосиха. Ако се съдеше по ролките с жълта лента, които носеха, тяхната работа бе да подсигурят мястото на престъплението.

— Дали телевизионните камери няма да се появят всеки момент? — измърмори Иън. — Тази история има всички предпоставки за първокласна сензация.

Лейси го погледна предпазливо и довърши описанието на картините на дядо си по телефона.

Като даде бързи и кратки заповеди на заместниците си, Рори извика нощния управител и подгони всички към асансьора. Чак когато ги прати да се качат в апартамента на Сюза, той се обърна към тримата, които го очакваха до рецепцията.

— Последвайте ме — нареди им напрегнато. — Постарах се да опазя случилото се от полицейските честоти, но проклетата преса няма начин да не научи. След като следователите свършат, управителят ще прехвърли багажа ви в други апартаменти. Освен ако не искате да смените хотела.

Иън погледна Сюза.

— Защо да си правя труда? — каза тя. — И без това си тръгвам в неделя, след като търгът приключи. Сигурна съм, че през следващите няколко дни охраната тук ще бъде по-засилена, отколкото където и да е другаде.

— Можете да сте сигурни — увери ги Рори мрачно.

Той ги поведе през врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД и после по къс коридор с офиси от двете му страни. Спря пред врата с надпис ОХРАНА, извади пластмасова карта от джоба си и я пъхна в четеца. Бравата се отключи.

— Хубаво — одобри Иън.

— Аз притежавам деветнайсет процента от фирмата, която даде най-ниската цена за инсталиране охранителната система на хотела — обясни Рори. — Факт, който бе широко раздухан от пресата и пренебрегнат от всички останали.

Стаята беше празна, ако не се брояха телевизионните екрани, компютрите, апаратурата и един стреснат човек в стандартната „униформа“ от тъмен костюм и вратовръзка. Служебната му карта служеше и като електронен ключ. На нея пишеше Гейтман.

— Шерифе, какво мога да направя за вас?

— Някой да е влизал в тази стая по време на дежурството ти? — попита Рори.

— Само вие. Добър вечер, дами — добави той, като кимна на Сюза и Лейси.

— Кога започна смяната ти?

— В два часа. Боб искаше да си тръгне по-рано, за да избегне петъчните задръствания, така че аз го покрих.

— Значи мислите, че е работа на някой вътрешен — каза Иън толкова тихо, че да го чуе само шерифът.

— Мисля, че лоша реклама за милиони долари се стоварва на главата на окръг Морено и че моят задник ще се подпали заради това — отвърна Рори отчетливо. — Някой да те е викал някъде поради някаква причина? — попита той Гейтман.

Мъжът с телосложение на ръгбист, но с бирено коремче, поклати глава:

— Не, сър. Какво се е случило?

Търнър пренебрегна въпроса и зададе нов:

— Всички системи ли работят?

Гейтман огледа набързо индикаторите.

— Всички са зелени.

— Покажи ми последния етаж от обяд до момента.

Облото лице на Гейтман се смръщи.

— Нещо случило ли…

— Прави каквото ти казах — сряза го Рори. — Ако искам да водя разговор, ще ти кажа.

Отговорникът за охранителната система на хотел „Савой“ във втора смяна млъкна и се зае за работа на компютъра си. Въпреки че всички наричаха резултата от заснетото с камерите „касети“, образите всъщност бяха дигитални. Тъй като повечето камери се задействаха само при наличието на движение, не се губеше памет в записване на празни коридори.

Всички видяха как един пиколо отиде от асансьора до вратата на апартамента на Сюза. След малко Сюза, Иън и Лейси започнаха да товарят разни неща върху количка за багаж.

— Намали скоростта на четвърт — нареди Рори.

Пръстите на Гейтман се раздвижиха върху клавиатурата. Шерифът гледаше как товарят платна върху количката. Всички изглеждаха празни и от двете страни. Все пак нямаше да е излишно да се увери напълно.

— Още веднъж.

Картината се върна до началото. Само празни платна и изцапани кутии с бои, които бяха прекалено малки, за да поберат липсващите картини.

— Добре. Сега на нормална скорост.

Иън се подсмихна. Шерифът вероятно не очакваше, че Сюза и представителят на „Реъритис“ са замесени в застрахователна измама, но „вътрешен човек“ имаше повече от едно значения.

На монитора количката и четиримата души изчезнаха в асансьора.

След секунда за гледащите, но почти три часа по-късно според електронния часовник в долния край на всеки запис, откъм асансьора се появи пиколо, който буташе сервизна количка, натоварена с големи букети. Той мина по коридора под погледа на множество камери, но нито за миг не показа лицето си или някоя друга част от тялото си, по която да бъде разпознат.

Гейтман се размърда и присви очи срещу черно-бялата картина на екрана. Не хареса това, което виждаше.

— Негодникът знае къде са камерите — каза той.

— Без майтап.

Един студен поглед от Търнър и Гейтман реши, че шерифът определено не иска — и не се нуждае — от коментари.

Количката и невидимият пиколо спряха пред апартамента на Сюза. Без да обръща внимание на табелката НЕ БЕЗПОКОЙ, той почука, изчака и отново почука, после извади електронен ключ от джоба си. След секунди вратата бе отключена.

— Задръж. Намери електронния списък на отключванията на тази врата за днес — заповяда Рори.

Гейтман се премести на друг компютър и стигна до нужния списък.

— Гост, гост, гост — четеше той от екрана, — гост… охрана.

— Кога? — попита Рори.

— Около шестнайсет часа.

Точно по времето, когато „пиколото“ бе отворил вратата.

— По дяволите! Коя служебна карта?

— Тринайсета.

— На кого е тя?

Гейтман провери и се намръщи.

— Изобщо не е издавана, сър. Никой не искаше фаталния номер.

Иън преглътна забележката си, че е много хубаво, дето хората от охраната на хотела са толкова суеверни.

— Е, просто супер — изпъшка Рори. — Добре, Гейтман, покажи ми останалата част от записа на пиколото, който не се вижда.

Лейси примигна и съжали мъжа, който имаше лошия късмет да бъде на смяна, когато бе извършена кражбата.

Гейтман се върна при първия компютър и се запита дали утре няма да е безработен. Никога не бе виждал шерифа толкова ядосан.

Количката и пиколото изчезнаха в апартамента на Сюза. Пет минути и четирийсет и една секунди по-късно се появиха отново.

— Задръж — казаха едновременно Рори и Иън.

Картината замръзна.

— Не са всички цветя — отбеляза Лейси.

— Букетът на нощното ми шкафче — вметна Сюза и критично огледа ъглите на количката. — Предполагам, че картините са под покривката.

— Могат ли да се съберат? — попита Търнър.

— Освен ако пиколото не е джудже, да — отговори Лейси.

Рори я погледна недоумяващо, но Сюза му обясни:

— Пропорциите на количката са били достатъчно големи, за да се поберат картините, ако пиколото е поне среден на ръст. Художниците са свикнали да възприемат нещата, съотнесени към други неща, а не по метричната скала.

Шерифът изръмжа:

— Мъж или жена?

— Мъж — отговори веднага Иън.

— Сигурен ли сте?

— Никога не съм виждал жена с толкова плосък задник.

Рори се изсмя.

— Готови ли сте? — попита той.

— Да. Нямам търпение да видя къде ще отиде. Залагам десет срещу едно, че ще слезе на служебния паркинг.

— Сигурно — кимна шерифът. — Той е единственият покрит паркинг.

— Има ли камери? — попита Сюза.

— Разбира се. — Рори свъси вежди. — Но се обзалагам, че той знае къде са разположени.

— Със сигурност — съгласи се Иън. — Но е много трудно да се скрие кола под покривката на количката.

— Пусни го — нареди Търнър на Гейтман.

Мълчаливо видяха как пиколото влезе в асансьора. Вратите се затвориха и светна дисплеят, показващ на кой етаж се намира асансьорът.

— Отива във фоайето — каза Лейси.

Гейтман натисна нещо по клавиатурата и премина на записа от фоайето, като започна от момента, когато мъжът влезе в асансьора. Екранът се раздели, така че фоайето се виждаше сякаш през някаква деформираща призма, която разделяше света на квадрати. Някои от квадратите бяха празни. Всички мигаха и показваха изображения в привидно произволна последователност.

— Гадост — рече Лейси. — Изглежда като взето от кошмар.

— Възхитителен ефект — възпротиви се Сюза, докато се взираше в екрана.

Иън се облегна назад.

— Досега не съм виждал такава система.

— Още не се предлага на пазара — обясни Рори, загледан в мигащите квадрати. — Ние я тестваме по поръчка на изобретателя й заедно с други потенциални клиенти. Програмата е гъвкава. Във фоайето, където има прекалено много движение и сензорите биха задействали шестте камери постоянно, което няма да е ефективно за покриване на района, камерите са програмирани да снимат произволно. Това е начин да се покрива голяма площ, без да се изхарчат милиони за монитори, компютри и оборудване за съхранение на данни. Тъй като всичко е дигитално, можем да подобрим екстраполацията, така че камерите да не се нуждаят от скъпи обективи за най-важните точки.

— Какво е покритието? — попита Иън.

— Около деветдесет процента от фоайето за период от една минута. Повече, отколкото изискват болшинството хотели. А, ето го нашия човек. — Рори посочи един от екраните. — Стопирай на този кадър и нареди на компютъра да го проследи.

Капчици пот избиха над горната устна на Гейтман, докато действаше с клавиатурата. Огради пиколото и количката с показалеца и зададе на компютъра да екстраполира как биха изглеждали тези обекти от различни ъгли и да открие съвпадения със записаното от камерите в хотела през следващите минути. Беше разучавал подробно охранителната система цял месец, но това заприлича на окончателен изпит. Той се суетеше, върна се назад, изруга, но въведе правилната поредица от команди.

Пиколото и количката се движеха в серии от кадри, сменящи рязко гледната точка и ъгъла, от който се виждаха.

Гейтман почти изстена, когато количката изчезна през вратата с надпис САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ.

— Иди на служебния паркинг по същото време — поръча Рори. — Ако не го открием там, винаги можем да се върнем.

Гейтман отново започна да се поти над клавиатурата. Появи се подземният паркинг. Картината не се раздели на шест, но се променяше като въртяна на бързи обороти.

— Ето го — обади се Иън.

— Когато стигне до колата си, намали до четвърт скорост — каза шерифът.

— Негодникът знае къде са камерите — отбеляза Иън.

Рори мълчеше. Нямаше нужда да казва нещо: доказателството се намираше пред очите му.

В стаята цареше тишина, докато гледаха как пиколото отиде до един бял пикап, разтовари картините, бутна количката настрани и се качи отзад. Когато се появи отново, беше облечен с гащеризон, каубойска шапка и с брада.

— Какъв красавец — измърмори Иън.

Последният кадър бе от изхода на паркинга, където пикапът зави надясно към магистралата и се отправи на юг.

— Сега какво? — попита Лейси.

Иън я погледна с мрачни, сърдити очи.

— Сега шерифът ще провери временния регистрационен номер на колата, ще открие, че такъв няма, ще провери за такава ключарска фирма, ще открие, че такава няма, после ще пусне за издирване белия пикап, ще се обади на магистралните патрули и ще научи, че този пикап е изоставен някъде в участъка оттук до мексиканската граница.

Рори го изгледа продължително.

— Ти ченге ли си?

— Вече не, както несъмнено ще откриеш, когато пуснеш името ми за проверка в компютрите. Ще получиш доста информация за мен. Нищо от нея няма да ти помогне да разкриеш извършителя на тази кражба, но все пак ще го направиш.

— Непременно. Ти си професионалист. Запознат си с охранителните системи. Адски ме нервираш. Това те поставя начело в списъка ми на заподозрените.

— А хората от охраната, служителите от хотела? — попита Иън невъзмутимо. — Тези, които имат достъп до електронните ключове.

— Те са на второ място в списъка.