Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (13)

Глава 12

Плажът на художниците

Сряда сутринта

Купчини картини стояха облегнати върху стената и една върху друга в елегантната бална зала на хотел „Савой“, най-новия от множеството скъпи хотели по крайбрежието на Южна Калифорния, в които една нощувка струваше четиристотин долара и повече, много повече. Хотелът още не беше открит. Електротехниците проверяваха кабелите, а декораторите продължаваха да разопаковат кашони с „акценти“, които да бъдат поставени в общите части. Но за няколко много важни особи хотелът вече работеше. Всеки член на семейство Форест беше от тях. Всеки техен гост — също.

Савой Форест огледа хаоса и се зачуди как ще приготвят всичко навреме за търга в събота, но не се съмняваше, че ще спазят срока. Баща му бе превърнал това в свой собствен кръстоносен поход и никой не би се изправил пред Уорд Форест с извинения защо някаква работа не е била свършена навреме. Уорд щеше да го изслуша, да каже нещо с адски ядосан тон и после да го уволни. Той не приемаше неуспеха, особено по отношение на един от малкото строителни проекти, които бе успял да прокара — независимо от протестите на разни организации.

— Господин Форест, колко хубаво, че сте се отбили — приветства го господин Гудман, като едва не потриваше длани от радост, че някой от богатото и колекциониращо картини семейство Форест е паднал в ръчичките му.

— Дочух от няколко места, че Сюза Донован много харесала някои от картините — каза Савой. — Реших, че ако някой ще знае със сигурност, това несъмнено е бившият председател на Американската асоциация на фигуративното изкуство.

Гудман кимна:

— Така е. Абсолютно.

Савой се усмихна. Нямаше голяма вероятност да има връзка между картините за търга и тези, които музеят „Савой“ вече притежаваше, но ако бяха от същия неизвестен художник, той искаше да направи първото и окончателно предложение за закупуване, преди някой колекционер или галерия да го изпреварят. Много рядко имаше шанса да подари на баща си нещо, което наистина да го зарадва.

— Щом на нея са й харесали, аз съм ужасно любопитен — обясни Савой, като оглеждаше хаоса. — Тук ли са платната?

— Не, това са картините, дарени за търга. Тези, които само ще бъдат изложени, са в конферентната зала.

— Има ли сред това множество нещо, което да представлява интерес за музея? — попита Савой, като махна с ръка към подпрените на стената картини.

— Всъщност има няколко хубави ранни пейзажа — отговори Гудман и приглади един кичур върху доста оплешивялата си глава. — Не са от световна класа, разбира се, но Сюза ги хареса достатъчно, за да напише по нещо за всяка и да го залепи отзад на платната. Дори само това би трябвало да добави няколкостотин долара към окончателната цена на картините.

— Дайте да ги видя. Винаги съм нащрек за нови придобивки за музея. Ние притежаваме доста голям брой творби на относително неизвестни художници.

Гудман се усмихна нетърпеливо. Семейство Форест бяха най-изявените — и най-непредсказуеми — колекционери на пленерни картини в щат, пълен с богати, ексцентрични колекционери на изкуството.

— Отделил съм някои от най-интересните тук.

Той заведе Савой до един ъгъл, от който се виждаше облият плувен басейн на края на скалата и белите вълни на океана отвъд. Савой заобиколи един декоратор и двама дърводелци, които опъваха по стената над нивото на очите дълга и здрава жица, на която щяха да бъдат закачени картините. В момента те правеха някакви отметки върху прясно боядисаната стена. Гудман спря до дълга маса от осемнайсети век, където картините бяха внимателно подредени една върху друга.

— Тази е особено приятна — каза той и вдигна малък пейзаж.

Савой пое картината и я размърда, докато я намести в най-доброто положение, така че да я облее светлината от прозорците, започващи от пода и стигащи до тавана. Повърхността на пейзажа се нуждаеше от почистване, но под трупаната десетилетия мръсотия цветовете на златистата светлина и не по-малко златистите хълмове шептяха за мързеливи слънчеви следобеди и за време, когато парните влакове са били най-бързото нещо на земята. На гърба на картината имаше залепен лист, на който Сюза бе написала причините да отдели специално внимание на тази картина. Тя споменаваше елегантност и простота на композицията и „неосъзната, почти наивна работа с четката. Това е истински творчески акт, а не просто имитация на популярен артистичен стил“.

— Мисля, че това е хълмът, на който сега се издига „Савой Тауър“ — обади се Гудман. — Картината чудесно подхожда на раздела „Преди и след“ в музея „Савой“.

Савой кимна и остави картината.

— Ще я имам предвид.

Гудман извади още няколко пейзажа, привлекли вниманието на Сюза, включително един, изобразяващ част от ранчото „Савой“, която се бе запазила непокътната.

— Това е…

— Скалата за пикници — прекъсна го Савой и пое картината.

Беше виждал и по-завършени творби на пленерния стил — и то много, — но на нито една не бе рисувана Скалата за пикници. Това бе собственото му любимо кътче за усамотение. Каквото и да му причиняваха роднините, бизнесът или животът като цяло, той отиваше на скалата, лягаше по гръб със стръкче трева между зъбите и слушаше как океанът се пени меко под него и вятърът нашепва тайни на хълмовете. Това не можеше да заличи всички проблеми на света, но в голяма степен ги правеше поносими.

Скалата се намираше точно в центъра на парцела, който бе предвиден за застрояване в проекта на Уорд Форест за града на двайсет и първи век. Част от Савой съжаляваше за това. Но той знаеше, че само ако разработят почти цялата земя, ще спасят ранчото от разпродажба на парчета, за да се платят данъците и семейството да запази парите си. Ако тези проекти трябваше да включат и Скалата за пикници, така да бъде. В ранчото имаше много скали, щеше да си намери друго място за усамотение.

— Поставете минимална цена от петстотин долара на тази — каза Савой. — Аз гарантирам, че ще я купя на такава цена.

— Отлично. — Гудман извади визитка, написа нещо на гърба й и я закрепи на рамката.

Савой огледа още няколко картини, но не видя нищо, което да пожелае да купи за себе си или за музея. Демонстративно погледна часовника си. Гудман разбра намека и отключи вратата към едно помещение, което бе обзаведено като малка конферентна зала.

— Заради репортерите — извини се той, вървейки през стаята към друга заключена врата. — Новината за интереса на Сюза се разпространи и вече сме заринати от обаждания с молби за фотосесии на Сюза с картините.

— Чудесна реклама за търга.

— Несъмнено. — Гудман кимна и отключи вратата към луксозния апартамент, в който имаше баня, дневна и стая за преобличане. — Но собственичката на картините отказа да даде права за заснемане дори и на пресата.

— Често се случва.

— Така е — каза Гудман. — Макар че обикновено собствениците на неизвестни художници не се стремят така усилено да избегнат публичността. — Той сви рамене. — Но художниците са непредсказуеми хора.

— Собственичката на картините е художничка?

— Така разбрах. Поне жената, която донесе картините снощи, е художничка.

— Как се казва?

— Госпожица Джанюари Марш.

— Никога не съм я чувал.

— Нито пък аз. — Гудман най-после се справи с ключалката. — Ето, готово. Трябва да им напомня да смажат тази ключалка. В сейфа на хотела още няма място за картини.

Савой не отговори. Току-що бе видял трите картини, подпрени внимателно на отсрещната стена. Между двата пейзажа сцената с насилието изглеждаше почти сюрреалистично.

Това определено бе същият художник, от когото баща му колекционираше картини винаги, когато попаднеше на тях. Те се появяваха на пазара толкова рядко, че Савой от години не бе виждал нова картина на този художник.

— Тази жена, Джанюари Марш… — започна Савой, без да отделя поглед от творбите.

— Да?

— Колко иска за тези платна?

— Не се продават.

Савой се обърна и изгледа Гудман учудено.

— Не се продават? Нали това беше смисълът на благотворителното упражнение — да се съберат пари за „Приятелите на окръг Морено“?

Гудман се размърда смутено под студения поглед на Савой.

— Ами да, но не всички решиха да дадат картините си за благотворителност. Тяхното дарение е таксата от двайсет долара на платно, която платиха, за да види Сюза семейните им съкровища.

— Разбирам. — Савой се обърна отново към картините. — Доколкото разбирам, тази госпожица Марш е местна?

— Не знам.

Савой се извърна рязко.

— Моля?

— За контакт с нея разполагаме само с имейл адрес.

— Няма телефон? Нито дори пощенска кутия?

Гудман поклати глава.

— Сюза доста трудно убеди госпожица Марш изобщо да изложи картините.

— Странно. — Той се приближи към платната. — Е, тогава ми дайте имейла. Ще се свържа с госпожица Марш. Искам баща ми да види тези картини, преди да предприема нещо, но съм сигурен, че и той ще се съгласи какво отлично допълнение към музея биха станали те.

После госпожица Марш може би щеше да обясни защо тези картини на Мартен не са подписани и как са оцелели в пожара, превърнал и живота, и творбите на художника в купчина пепел.