Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (65)

Глава 64

Хотел „Савой“

Вторник сутринта

Лейси не помнеше някога да е спала толкова лошо. Сънува пожари, катастрофи, удавяния и имаше чувството, че умира по всичките тези начини. Кошмарите й бяха по-черни от картините на дядо й, страхът й — съвсем истински.

Циничното подозрение в очите на полицаите, които я разпитваха и постоянно се връщаха на въпроса къде се е намирала около времето на избухването на пожара в склада, никак не й беше помогнало. Разумът й говореше, че не трябва да вини полицаите за това, че я питат. Два пожара за толкова кратко време наистина изглеждаха съмнителни. Но емоциите я подтикваха да им изкрещи да не си губят времето с нея и да вървят да търсят истинския подпалвач.

Наля си още кафе. Не й се пиеше, но не се сещаше какво друго да прави. Закуската, която не бе изяла, никак не я блазнеше. Едва понасяше да седи пред изстиналите бъркани яйца и препечени филии.

Иън виждаше празния поглед на Лейси и бледите й устни и искаше повече от всичко да пипне този, който превръщаше живота й в ад.

— Според прогнозата по-късно ще се проясни — заговори той. — Искаш ли да отидем да нарисуваш нещо прекрасно, след като посетим музея „Савой“?

Лейси машинално погледна часовника си. Дори ужасният динозавър не можа да я развесели.

— Трябва да направя онзи списък със съдържанието на склада, за да го изпратя на Том.

— Включи и картините в него — каза Иън.

Тя рязко вдигна глава.

— Какво?

— Напиши, че си загубила няколкостотин неподписани и следователно неподлежащи на застраховка картини плюс стоките за магазина.

Лейси си пое бавно дъх.

— Това вече окончателно ще затвори магазина. Няма стоки. Няма да получа пари от застраховката, защото никой застраховател няма да плати, при положение че са станали два пожара един след друг. И наистина ли мислиш, че подпалвачът не е влязъл вътре и не е видял празните рафтове?

— Не знам. — Полицаите не бяха му помогнали много с подробности. — Все едно — няма какво да губим. Ако онзи е влязъл вътре, може да каже нещо, с което да се издаде. Ако не е влязъл, може просто да се махне от живота ти. Тъй като не претендираш за обезщетение за картините, на застрахователя няма да му пука какво е изгоряло и какво — не.

Тя сви рамене.

— Сигурно. Просто не обичам да лъжа.

— Дори и за да преметнеш един убиец?

Смехът й бе болезнен като сенките в очите.

— Все още не мога да повярвам. Ако можех да разбера, щеше да ми помогне, но не мога.

— Убийството невинаги е рационално действие. Всъщност в повечето случаи не е.

— Това как трябва да ме успокои?

Иън мислено се наруга.

— Явно не съм добър в утешаването. — Но след като вече бе започнал да приказва, можеше и да продължи. От опит знаеше, че в такива случаи е по-добре да каже цялата истина. — Савой Форест се обади, докато ти спеше.

— Чудесно. — Тя разтърка челото си. — Какво искаше?

— Познай.

— Да купи картините?

— Да.

— Как е разбрал за пожара?

— Не спомена нищо за втория пожар. Просто каза, че картините от търга са изложени на челно място в музея и си добре дошла да отидеш да се увериш в това по всяко време. И че след като ги видиш, може би ще останеш толкова доволна от начина, по който са изложени, че ще склониш да продадеш една или две, щом и бездруго нямаш безопасно място, където да ги закачиш, и така нататък. — Шеговитото обобщение на разговора противоречеше с напрегнатия поглед на Иън и още по-напрегнатата му усмивка.

— Това извежда ли го начело на списъка със заподозрените? — попита тя с огорчение.

— Най-горе, редом с добрия стар шериф Рори Търнър.

— Защо Савой ще иска да ме убие?

— Ще го попитам, след като говоря с шерифа.

— Да приема ли предложението му за музея? — запита Лейси.

— Налага се, рано или късно. „Реъритис“ искат да огледат платната на Мартен от колекцията на стария Форест. А що се отнася до продажбата на картините, ти си решаваш.

Лейси понечи да отхвърли идеята, както беше правила всеки път досега. Но после се замисли за всички сметки, които трябваше да плати, въпреки че магазинът бе в руини. Шейла също имаше нужда от пари. Ако продадеше една картина, щеше да осигури и на двете възможност да се задържат на повърхността, докато си намерят нова работа или възстановят магазина си.

— Ще си помисля. — Тя прокара пръсти през косата си. — Госпожа Кац да се е обаждала?

— Не.

— По дяволите! Как ще намерим оригинален Мартен сред фалшификатите на дядо ми, ако нямаме поне един истински Мартен, с който да сравняваме?

Иън не отговори, защото това всъщност не бе въпрос.

— Все още имаме частните колекционери — изтъкна той.

— Семейство Форест. Все на тях се връщаме, нали?

— И дядо ти. И ти. И шерифът.

Лейси отново прокара пръсти през косата си и пробва да измисли нещо по-точно от възклицанието „Каква каша!“. После опита да се стегне. Стига си се самосъжалявала. Няма никакъв смисъл. Заеми се с нещата едно по едно и като стигнеш до последното, може и да измислиш нещо.

— Добре. Да върви по дяволите всичко, което не знаем! Да се съсредоточим върху това, което ни е известно.

— И то е?

— Трябва ни оригинал на Мартен, за да могат „Реъритис“ да го използват. В музея „Савой“ имат такива оригинали. — Тя грабна вехтата си чантичка и скъпото кашмирено палто. — Да вървим на обещаната разходка из музея. Даже с екскурзовод.

— Без — уточни Иън.

— Какво?

— Днес музеят не е отворен за посетители.

— Хубаво. Не ми се блъска с разни зяпачи.

Иън се поколеба, после заяви:

— Ще бъде по-безопасно, ако останеш тук, в стаята.

Тя спря, вече сложила ръка на дръжката на вратата, и вирна брадичката си.

— И колко дълго да стоя тук?

— Докато открия кой заплашва да те убие.

— И колко дълго ще е това? Ден-два? Седмица? Две седмици? Няколко месеца? Години?

— Лейси… — Той откри, че говори на вратата.

По дяволите!

Изстреля се подир нея и я настигна с две крачки.

— За в бъдеще — каза й ядосано — аз излизам пръв, през която и да е врата. Това не подлежи на обсъждане. Разбра ли?

Тя опита да спори, но видя твърдата линия на устата му и кимна:

— Разбрах.