Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (10)

Глава 9

Нюпорт Бийч

Вторник вечерта

Някои жени си правят нови пръстени с диамантите, останали им от годежните пръстени и брачните халки, напомнящи им за отминали бракове и страсти. Блис Савой-Форест си беше направила пищна диамантена брошка от старите брачни пръстени. Освен това имаше бръчка на гнева между веждите, която никакви скъпи инжекции и процедури не можеха да заличат. След първия развод си беше върнала моминското име Форест и го бе запазила през следващите три брака, но не бе забравила какво е да си в леглото на Рори Търнър. Обаче адски се вбесяваше, че всъщност не знаеше дали той си мислеше за нея нещо друго, освен че е разглезена богаташка дъщеря.

Присвила сините си очи, тя потропваше с маникюра си по кухненския плот в апартамента си на крайбрежната алея, в който живееше под наем. Имаше няколко такива домове далеч от несъществуващия истински дом, разпръснати из цяла Калифорния плюс по един в Ню Йорк, Лондон, Хаваи и Аруба за моментите, когато само пълна смяна на обстановката можеше да оправи настроението й.

Като сега например. Скоро щеше да стане на петдесет. За колкото и пластични операции, колагенови и ботулинови инжекции и химически пилинг да плащаше, възрастта си личеше. Половинвековните белези я връхлитаха като товарен влак от ада. Ако не бяха парите й, тя не бе сигурна дали някой мъж ще я почерпи и едно кафе.

Звънът на телефона я стресна. Грабна слушалката, благодарна, че може да се съсредоточи върху нещо различно от мрачните си мисли.

— Ало?

— Ей, Блиси, пусни ме да вляза.

— Рори? — попита, макар да познаваше гласа му прекалено добре.

— Не, Дядо Коледа се обажда. Натисни проклетия домофон. Тук е адски студ.

— Джинът ми е свършил.

— Аз си нося.

— Не съм облечена.

— И аз ще се съблека.

Без всъщност да иска, Блис откри, че се усмихва и натиска бутона, който отключваше входната врата осем етажа по-долу. Макар и разведени, двамата с Рори не бяха съвсем отчуждени. Зачуди се дали меланхолията и самотата не са връхлетели и него също като нея.

Когато вратата на асансьора се отвори, тя го чакаше на прага.

— Облечена си — каза той и я огледа бавно и оценяващо.

Блис се надяваше синият й копринен халат да не прозира, за да не се видят скритите белези от пластични операции и собствената й несигурност. Беше толкова нечестно, че мъжете придобиват по-достолепен вид с напредването на възрастта, а жените просто стареят.

— А ти не носиш никакъв джин — отвърна тя и погледна празните му ръце.

— Откога сме започнали да си казваме един на друг истината?

Преди тя да успее да размисли, той мина покрай нея и влезе в хола. Девет метра по-нататък стъклената стена разкриваше тъмната искряща маса на Тихия океан. От време на време прожектори пробягваха по вълните. От силния югозападен вятър нивото на прилива се бе покачило с над три метра. От солта се бе образувала фина мъгла, която обгръщаше всичко, дори и уличните лампи.

— Хубав изглед — каза той, както винаги. После добави: — Сигурно ти струва цяло състояние.

Блис повдигна вежди. Този коментар бе нещо ново.

— Ще попитам счетоводителя си.

— Значи имаш такъв? Браво!

— За счетоводителя?

Рори се обърна с лице към нея.

— Да.

Блис смутено скръсти ръце пред големия си бюст. Той не се усмихваше. В кафявите му очи не грееха пламъчетата, появяващи се винаги, когато нарочно я дразнеше. Всъщност изглеждаше уморен. Нови бръчки на челото му, нови прошарени кичури в косата му, нови гънки по дрехите, които покриваха длъгнестото му тяло. Вените изпъкнаха по опакото на дланите му, когато той свали сакото си и го хвърли на най-близкия стол. Движенията му бяха напрегнати.

— Какво не е наред? — попита го.

— Наистина ли нямаш джин?

Тя дълго се взира в очите му и пак видя нещо, което никога не бе откривала у никой мъж, освен у баща си — увереност. Добре де, по-скоро арогантност. Но и двамата имаха основание за това. В живота си бяха постигнали повече от почти всички други мъже.

— Тоник? — попита тя.

— Зелен лимон?

Блис кимна.

— Тоник и лед — каза той. — Благодаря, Блиси. В интерес на истината, имах тежък ден.

Тя се усмихна уморено, предпазливо и истински. Двамата бяха преживели много заедно. Част от преживяното беше хубаво.

— Веднага пристига. Седни и си свали обувките. Вечерял ли си?

— Още не. — Той се отпусна на лъскавия италиански кожен стол и започна да разтрива лицето си, както винаги, когато се чувстваше изтощен.

— Искаш ли и един омлет с джина? — запита тя.

Рори рязко вдигна глава.

— Ще ми сготвиш?

— Разбира се.

— Как съм те оставил да си отидеш?

— Не си. Аз сама оплесках всичко.

Той се усмихна леко.

— А, да. Сега се сещам.

Блис се оттегли в кухнята, преди крехкото им неизречено примирие да стане на пух и прах. Точно в момента нямаше желание да се кара с никого. Дори и с буйния си бивш съпруг. И тя бе уморена като него, уморена от много неща. Повече от всичко бе уморена да е сама.

Рори се заслуша в звуците откъм кухнята, въздъхна и свали обувките си, наслаждавайки се на временното спокойствие. С Блис то никога не траеше дълго. Но пък с нея и никога не скучаеше. Ако можеше да намери жена, която да желае повече от нея, щеше да се ожени и да сложи край на тази част от живота си, която включваше Блис. Но не беше открил друга и вече мислеше, че няма да успее.

Каквито и да бяха недостатъците на бившата му съпруга, той я обичаше. През повечето време дори я харесваше. Със сигурност не искаше да гледа как баща й къса едно по едно красивите й пера и ги натиква в задника й.

— Буден ли си? — попита Блис тихо.

Той отвори очи.

— Горе-долу.

— Заповядай. — Тя му подаде чашата с лед, много джин и тоник само колкото да придаде хубав вкус на зеления лимон. — Ще те убие или ще те излекува.

Той отпи, примигна от парването в гърлото си и въздъхна от удоволствие. Никой не можеше да приготвя питиетата като Блис. По някакъв начин тя знаеше кога да е щедра с алкохола и кога по-стисната.

— Фантастично — каза той и вдигна чашата в мълчалив тост. — Искаш ли пак да се оженим?

Блис не реагира веднага, засмя се неуверено и се оттегли в кухнята.

— Може ли извънземните, които са отвлекли истинския Рори Търнър да го върнат, моля? — извика тя. — Този тук ме плаши.

— Хей, не бях чак толкова лош съпруг, нали?

— Свидетелство за добър съпруг ли искаш или яйца?

— Яйца. Да направя ли аз препечените филийки?

— Вече ги правя.

— Боже, много си добра.

Той отново отпи от питието си и усети как нервите му започват да се отпускат. Замисли се, че Уорд — при цялата си проницателност, не беше забелязал колко е разстроен бившият му зет. Но Блис, която рядко проявяваше проницателност с хората, веднага бе забелязала, че е изнервен.

Една точка за Блис. Може би остаряването наистина правеше хората възрастни. Най-после.

— Там ли ще ядеш или в кухнята? — извика тя.

— В кухнята.

Той стана и отиде по чорапи в кухнята, където подът бе покрит с плочки и студен. В движенията му нямаше нищо тромаво или бавно. Като шериф на окръг Морено през изминалите петнайсет години, бе успял да се отърве от полицаите, които постоянно се тъпчеха с понички. Всеки мъж или жена, искащи да се издигат под неговото командване, се намираха в не по-лоша форма от петдесет и четири годишния си шеф.

Той се отпусна на един стол с възглавнички на оранжево златисти и зелени райета. Омлетът, който Блис постави пред него върху елегантно семпла бяла чиния, беше лек, с аромат на екзотични сирена и пълен с парченца зрели домати и крехка шунка. Отгоре имаше посипан пресен лук. Рори взе вилицата, отряза си голямо парче и го лапна. Горещо, плътно и със силни подправки, които опариха езика му.

— О, боже! — възкликна той, докато дъвчеше следващата хапка. — Сигурна ли си, че не искаш да се оженим отново?

— Край! Ще се обадя на таблоидите да дойдат да интервюират моя извънземен.

— Да, добре, но преди те да пристигнат, си помисли още веднъж. Свързват ни много повече неща, отколкото повечето хора.

Тя мълчаливо напълни отново чашата на Рори, наля си слаб джин с тоник и зачака той сам да стигне до нещото, което всъщност го е довело пред вратата й. Въпреки че не би го признала и с цената на мъчения, беше й много приятно, че той харесва приготвената от нея храна. Готвенето оставаше единственото й домакинско умение. Готвенето и сексът.

Като се замислеше, в секса нямаше нищо домакинско. Не и с Рори. Тя бе имала и други мъже, но с никого от тях не се бе чувствала толкова хубаво, както с него, дяволите да го вземат. Но тя не можеше да живее с този мъж и не можеше да спре да мисли за живота с него.

Да се оженят.

Отново.

Ами ако той говореше сериозно? Ами ако се шегуваше?

— Хапеш си палеца — каза Рори.

Тя виновно пъхна ръка зад гърба си. Гризеше си палеца само когато се чувстваше необичайно несигурна. И само Рори го забелязваше. Тя не знаеше дали това я дразни, вбесява, или й вдъхва увереност. Вероятно и трите заедно. Това беше само едно от многото неща във връзката им, което пречеше тя да приключи с проста, безболезнена смърт от безразличие.

Рори мълчаливо дояде омлета си и препечената филийка, която Блис бе намазала със зехтин, подправки и съвсем малко сирене, и занесе чинията си в мивката. С икономичните движения на човек, свикнал сам да разчиства след себе си, той насапуниса чинията, изплакна я и я постави на сушилника. После прибра останалите съдове и прибори, които Блис бе използвала за приготвянето на храната, и се зае да ги мие.

Блис изпитваше желание отново да загризе палеца си. Не знаеше какво се върти в главата на Рори, но бе наясно, че няма да й хареса да го чуе. С интерес забеляза, че и той сякаш не гореше от нетърпение да го изрече.

— Хайде, изплюй камъчето — каза тя, когато той започна да мие и плотовете с насапунисана гъба.

— Колко пари минават през ръцете ти на месец? — попита той.

Блис сви рамене.

— Не знам.

— Просто пращаш сметките на Уорд и той ги плаща?

— Не всичките. Имам попечителски фонд от мама и баба.

— Той колко е голям?

— За какво са всички тези въпроси?

— „Загрижените граждани за разумно развитие“.

— По дяволите! Знаех си. Дошъл си тук, за да ме обработваш по поръчка на баща ми.

Рори бавно поклати глава. Остави гъбата в мивката, подсуши ръцете си с една кърпа в същите весели цветове като столовете и застана близо до нея. Съвсем близо. Достатъчно близо, за да подуши парфюма, който тя винаги си слагаше вечер след душа. Той се запита колко други мъже бяха стояли така, вдишвайки уханието й и желаещи я, и после бяха сваляли копринените й обвивки, за да се потопят в нея. Но ако мислеше за това, само щеше да се вбеси.

— Може и да не успееш да запазиш Залива на художниците.

— Пясъчния залив. Ще го запазя.

— Може би. А може и Сави да сключи сделка със семейство Пикфорд.

— Тогава ще вдигна такъв адски скандал, че ще попадна във всички вестници. И то точно по начина, който татко изобщо не харесва.

Рори поклати уморено глава. Той знаеше, че Уорд може просто да отложи подписването на споразумението за Залива на художниците, докато сливането не стане факт. После можеше да каже на дъщеря си да си гледа работата. И щеше да го направи.

— Мислиш, че този път татко ще ме победи, така ли?

— Да.

— Затова ли дойде тук? — Тя протегна ръце, сякаш да се предпази. — Никога не си обичал да пееш песента „Нали ти казах“.

— Дойдох тук, за да разбера колко пари имаш, които не зависят от баща ти.

— Лихвата от попечителските фондове. Някои инвестиции. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Защо? Заплашва пак да ми спре издръжката ли?

— Никога не е заплашвал с това и ти добре го знаеш.

— Знам, че тази идея винаги витае, сякаш имам пистолет, опрян в слепоочието. Ако това не е заплаха, здраве му кажи.

— Тогава защо постоянно се заяждаш с него?

— Защото съм възрастна и не би трябвало да се налага да търча при татко за пари.

— Опитай да живееш от собствените си доходи.

Тя изсумтя отвратено.

— Свети Рори! Защо аз да живея в мизерия? Баща ми никога не го е правил. Просто се е оженил за парите на Савой и целият свят му е бил поднесен на тепсия. А аз съм Савой по рождение. Заслужавам нещо повече от това да подскачам като послушно кученце.

Ъгълчетата на устните му се извиха надолу.

— Пак историята с произхода. За бога, Блиси! Ако Джем не е натривала постоянно носа на Уорд с богатството и родословието си, вероятно са щели да имат истински брак, а не въоръжено примирие.

— Единствените хора, които се подиграват на родословието, са тези, които нямат такова.

— Както обикновено, това не води доникъде. — Той въздъхна и разтри лицето си с длан. — Ти прекалено много приличаш на баща си. Затова двамата се побърквате един другиго.

— Само защото не прекарвам живота си в повтаряне на „да, сър“, „както кажете, сър“, не означава, че…

— Минали сме през всичко това — прекъсна я Рори и извърна глава. — Благодаря за омлета.

Блис се поколеба, после протегна ръка, но той не я видя. Тя бързо я прибра.

— Рори…

Обърна се към нея.

— Аз… — Гласът й заглъхна. Отново загриза палеца си. — О, по дяволите! Много ли е бесен?

— Твърдо е решил да действа. Което е съвсем друго нещо.

— Той иска да развие ранчото според собствените си представи, да се увековечи за поколенията.

— Възможно е. А може би просто иска да спечели достатъчно пари, за да могат всички от рода Савой-Форест да имат по един апартамент на крайбрежната алея. Сделката, която си сключила със ЗГРР, ще струва половин милиард само за земята, да не споменаваме колко ще струва застроеният имот.

— Но данъчните облекчения…

Смехът на Рори не прозвуча весело.

— Блиси, трябва да поговориш с този твой счетоводител. Ако не можете да застроите част от ранчото, няма да имате никакви печалби, от които да спестявате данъци. Ако не продадете или разработите голяма част от земята, цялото богатство на Савой, което всички са заети да харчат, няма да струва и пукната пара.