Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (18)

Глава 17

Нюпорт Бийч

Сряда вечерта

Уорд слезе от колата и оправи маншетите на ризата си, които се показваха изпод ръкавите на тъмносиньото му сако. Опипа с пръсти керемидената си копринена вратовръзка, за да се увери, че е гладко наместена върху ръчно ушитата ленена риза. Не знаеше дали да се смее, или да ругае, че се налага да се облича като някой тъп изпълнителен директор само за да вечеря. Но ако човек не бе роден със сребърна лъжичка в устата, социалната игра със скъпите костюми бе необходима за постигане на успех в бизнеса.

— Много си хубав — каза Савой на баща си.

— Хайде, кажи го. Прекалено консервативно.

Савой сви рамене, затвори вратата на колата и направи знак на шофьора да потегля.

— Това не е Холивуд.

— Ако човек гледа теб, няма да го разбере. — Уорд махна с ръка към спортния костюм на сина си, ризата му и липсата на вратовръзка. Поне не беше с маратонки. — Единствените, които могат да си позволят да пренебрегват условностите в обществото, са разглезените деца на богаташите — като теб и Блиси. Моят баща беше трудов човек. Никой не ми е дал даром нищо.

— Оженил си се за богата жена.

— Да не мислиш, че това не е работа? — сопна му се Уорд. — Всеки ден от живота си Джем ми навираше в лицето факта, че нямам нейния произход.

— Не може да е било толкова зле — каза Савой. Цялата тема за различията в произхода го отегчаваше, както и жалкото пиянско дърдорене на майка му колко е важно доброто възпитание. — Твоят баща е бил близък приятел с бащата на мама и тя се е омъжила за теб, нали? И е останала омъжена за теб.

Уорд издаде звук на задоволство.

— Има си хас — кръвта вода не става… — Но всъщност бракът му бе оцелял, защото той бе положил много усилия за това.

В младостта си успяваше да прави добро впечатление на висшата класа. Беше достатъчно чаровен, за да се ожени за жена от рода Савой. Достатъчно чаровен, за да наследят децата му името на Форест и богатството на Савой — без петнайсетте процента, които проклетата му тъща бе подарила на племенниците си. Разбира се, това, че знаеше къде са погребани всички от семейството, не му пречеше.

Метрдотелът на „Хънт Клъб“ се втурна да ги посрещне.

— Насам, сър. Частната зала ви очаква. Господин Гудман, госпожица Уайт и семейство Бърч-Андерсън вече пристигнаха.

Уорд кимна.

Както го беше научил баща му, Савой пъхна сгъната петдесетдоларова банкнота в ръката на мъжа и се ръкува с него.

— Благодаря, Чарлс. Надявам се, че рибата е пристигнала навреме?

— Да, сър — отвърна Чарлс. — Прясна писия от Доувър, скариди от залива и омари от Мейн. Някой си господин Лапстрейк се обади и попита дали ще има място и за някоя си госпожица Марш, приятелка на госпожа Донован. Уверих го, че няма проблем, но той се обади отново и каза, че ще бъдат само двамата с госпожа Донован: тази госпожица Марш имала друг ангажимент, който не можела да пренебрегне.

Савой се зачуди дали първото име на госпожица Марш е Джанюари, но преди да попита, Уорд вече бе заприказвал метрдотела.

— Как е синът ти? — попита го той. — Чух, че се наранил, като играел футбол.

— Вече е много по-добре, благодаря, сър. — Метрдотелът се усмихна широко. — Трябваше да видите на какво приличаше другият играч.

Уорд се засмя гръмко.

— Кажи на момчето си да продължи да ги рита яко. Истинските мъже разбират само от това.

— Да, сър!

Савой видя как двамата мъже пред него се отдалечават, разменяйки си футболни вицове. Старецът имаше талант на политик. Савой даваше бакшишите, но един-единствен въпрос на баща му за сина на човека — и онзи вече се усмихваше, поласкан, и наистина харесваше Уорд Форест. Може би човек трябваше да е израснал като бедняк, за да владее това умение. Ако не бяха ловът и стрелбата по мишени, Савой нямаше да има нищо общо с баща си, освен самото си раждане.

Савой потисна въздишката си и тръгна към частната зала на ресторанта. В такива моменти майка му наистина му липсваше: Джем го разбираше така, както Уорд никога не би могъл. Не за пръв път Савой се чудеше как родителите му бяха останали женени толкова дълго. Сигурно обяснението се криеше в онази стара поговорка, че противоположностите се привличат. Бог бе свидетел, че двамата се различаваха колкото небето и земята.

А той самият, според всички мнения — нежен и чаровен наследник на значително богатство, очакваше втората му жена да си намери някой друг, за да се разведе с него. Сега живееха разделени и през повечето време не се караха, но се появяваха заедно само когато се налагаше да се представят като сплотено семейство на специални рождени дни, корпоративни събирания и други подобни събития. Като в идната събота например, когато семейството трябваше да демонстрира сплотеността си пред Анджелик Уайт, дявола от „Ню Хърайзънс“. В момента пред погледа му се появи самата тя — слабото й като на манекенка тяло бе облечено в малка черна рокля, която би получила одобрението на Коко Шанел и Джем Форест.

— Анджелик — каза Савой, усмихна се и протегна ръце, докато Уорд отиде да поздрави другите трима в залата. — Много се радвам, че успя да дойдеш. Съпругата ми ще съжалява, че е пропуснала да те види, но Организацията на доброволците в болницата се събира само веднъж месечно.

— Повярвай ми, напълно я разбирам — увери го Анджелик, като пое ръцете му. — Благотворителността винаги е на първо място.

Савой усети смътното докосване на бузата й до своята. Анджелик владееше съвършено умението да целува въздуха до лицето на събеседника си. Беше почти на една възраст с Блис, но годините й личаха много по-малко — може би имаше по-добър пластичен хирург. Анджелик беше колкото благочестива, толкова и отракана — доста смущаваща комбинация у бизнес дама. Савой не бе свикнал да работи с главен изпълнителен директор, който не вдига телефона си в събота, освен за да докладва директно на всемогъщия Бог.

— Поздравления, че най-после сте решили проблема със ЗГРР — каза Анджелик. — Споразумението е много щедро. Браво, Савой!

Той се усмихна и се помоли мислено тя да не спомене за това на Уорд.

— И ние сме доволни от него.

Тя се усмихна с достойнството на опитна бизнес дама, но не се сдържа и се огледа нетърпеливо наоколо.

— Не мога да повярвам, че ще имам шанса да говоря с една от най-прочутите художнички в Америка. Сюза ще дойде на вечерята, нали? — попита Анджелик.

Савой се усмихна и се поздрави, че е уредил тази вечеря. Историята и изкуството на първо място бяха привлекли „Ню Хърайзънс“ към „Савой Ентърпрайзис“. Връзката на дядо му — Савой Трети, с калифорнийския импресионизъм беше помогнала „Савой Ентърпрайзис“ да изпревари останалите, които ухажваха разполагащите със свободни пари „Ню Хърайзънс“. Запознавайки Анджелик Уайт със Сюза Донован, определено щяха да спечелят точка в полза на семейство Форест.

А ако Блис не превъзмогнеше накърненото си самочувствие съвсем скоро и не се наредеше в строй заедно с останалите от семейството, всички щяха да се нуждаят от всяка възможна помощ.

— Сюза и придружителят й би трябвало да пристигнат всеки момент — отвърна той.

— Видях стативите. Тя наистина ли ще донесе някои картини? — попита Анджелик.

— Поне три. Това е нейният начин да благодари на хората за това, че покровителстват изкуството. А кога ще видим вашата картина?

Анджелик се засмя и поклати глава.

— При мен е просто хоби. Цял куп учители по рисуване са ме уверявали, че аз не съм дори в категорията на талантливите аматьори. Но това не ми пречи да ценя изкуството на истинските таланти като Сюза.

Някакво раздвижване зад Савой му подсказа, че почетната гостенка е пристигнала. Възклицанието на Анджелик го потвърди:

— Боже, колко е дребна!

Савой пристъпи напред, за да представи гостите, и в същото време разсъждаваше за „придружителя“ на Сюза. Въпреки че съвсем не беше момче, мъжът изглеждаше достатъчно млад, за да е някой от синовете й.

— Просто ги сложи ей там, Иън — каза Сюза и махна към дъното на стаята. — После можеш да застанеш на пост до тях като куче пазач или да седнеш да вечеряш заедно с всички нас. — Наведе се към него, така че да не я чуят останалите. — Но ако останеш при картините, утре сутринта ще ти сложа натрошено стъкло в кафето.

— Значи ще ти бъда като сиамски близнак.

— Добър отговор. — Тя се усмихна великодушно и се обърна, за да поздрави останалите гости на вечерята.

Иън отиде при стативите и започна внимателно да разопакова картините, които бяха без рамки. Сюза разнасяше картините си по-непретенциозно, отколкото повечето жени биха разнасяли дамската си чанта. Имаше четири статива и четири картини. Две от тях бяха от ранните етапи в дългата кариера на Сюза, а другите две — толкова нови, че още миришеха на боите, с които бяха нарисувани. Иън не знаеше за кои да се притеснява повече — за старите, които струваха почти милион долара, или за новите, които не смееше да докосне, за да не размаже нещо по тях, въпреки че Сюза и Лейси бяха добавили някакви метални соли към боите, за да ускорят процеса на съхнене.

— Необичайно — каза Савой. Дори без подписа на Сюза в долния ляв ъгъл на всяка картина можеше да се види, че те са дело на един и същи художник, независимо от разликите в артистичното изпълнение.

Той се вгледа в картините на тъмната тясна клисура, в която дядо му и прабаба му бяха намерили смъртта си при нещастни случаи. Това бе „свещената земя“ на Блис, земя, заради която, тя по-скоро предпочиташе да види семейството разорено, отколкото да позволи нещо да бъде построено върху нея. Майка му бе умряла при друг нещастен случай много по-близо до дома си. Поне така пишеше в доклада на съдебния следовател, но когато този следовател и шериф беше близък приятел на семейството, не бе трудно да се представи едно самоубийство като нещастен случай, причинен от свръхдоза успокоителни и алкохол, и да се оставят клюкарите да си чешат езиците за проклятието на Савой.

— Старите и новите са различни, но никой друг не би могъл да ги нарисува, освен Сюза — заговори Савой.

— Ще повярвам на думите ви. Аз я видях да рисува само тези двете — рече Иън, докато поставяше второто ново платно.

— Слава богу — каза Савой сухо. — Другите две са били нарисувани преди вашето раждане и доста преди да се построят всички тези предградия край морето.

Иън погледна картините. Мъжът беше прав. Извън разликите в изпълнението, сезона, цветовете, местността бе същата, различаваха се само постройките, които се виждаха ми заден план в краищата на новите картини.

— Отдавна ли работите за Сюза? — попита Савой.

— Не.

Савой изчака, но Иън не каза нищо повече.

— Метрдотелът съобщи, че ще водите и трети човек, някоя си госпожица Марш? — попита Савой.

— Това се провали. Съжалявам. Изглежда, метрдотелът не е имал време да ви го съобщи.

Савой сви рамене.

— Всеки гост на Сюза е добре дошъл. Това същата Джанюари Марш ли е, която донесе картините, толкова впечатлили Сюза?

— Да.

Савой пак изчака. Иън отново не сподели никаква допълнителна информация.

— Опитвах се да се свържа с госпожица Марш.

Иън издаде някакъв звук, с който даде да се разбере, че слуша.

— Имате ли телефонния й номер? — попита Савой.

— На Джанюари Марш? Не. — Имаше телефона на Лейси Куин, но не му влизаше в работата да обяснява това.

— Ако случайно се чуете с нея, кажете й, че музеят „Савой“ е силно заинтересуван да придобие поне една от трите картини, които тя е показала на Сюза.

— Разбира се, но във вторник вечерта останах с впечатлението, че не възнамерява да ги продава.

— Щом е решила да ги донесе, за да ги покаже на Сюза, може би ще се заинтересува те да бъдат съхранени както подобава, за да останат в наследство за бъдещите поколения. Музеят „Савой“ може да гарантира това.

— Добър довод. — Иън оправи раменете на тъмното си сако. Платът все се закачаше на проклетия кобур. Така му се падаше, като просто беше купил един номер по-голям от този, който носеше, вместо да си купи своя номер и да поръча да му направят поправки, така че кобурът да не си личи под сакото. — Може да помогне, ако тя разгледа музея. Кога е отворен?

— За госпожица Марш ще бъде отворен винаги, когато тя пожелае да го види. — Савой извади своя визитка и бързо написа нещо на гърба й. — Този номер е най-бързият начин да се свърже с мен.

Иън пое картичката и се зачуди колко би платил Савой за една от картините. Лейси не беше бедна, но като всеки, който работеше сам за себе си, допълнителни приходи нямаше да са й излишни. Добрата новина бе, че тя не бе използвала таланта си за фалшификация, за да си осигури бързи пари.

Надяваше се да е така.

— Сави, имаш ли минутка да поговориш със Сюза? — попита го Уорд от другия край на залата.

— Извинете ме — каза Савой.

— Няма проблем. Нает съм да помагам.

— Аз също — сподели Савой тихо.

С нарастващо нетърпение Уорд видя как синът му поздрави две току-що пристигнали двойки — хора, които харчеха много пари, за да купуват картини — и махна на други с усмивка и с обещанието да се върне при тях скоро.

Савой протегна и двете си ръце към Сюза.

— Картините ви са великолепни — каза той, — но не исках да пренебрегвам авторката им.

Нямаше учтив начин Сюза да му обясни, че предпочита да я пренебрегват, отколкото да я величаят, така че докосна леко ръцете му, пусна ги и смени темата.

— Баща ви тъкмо ми казваше, че музеят „Савой“ се интересува от закупуването на някои от картините, които ще бъдат предложени на предстоящия търг.

— Картините на Джанюари Марш — добави Уорд.

Сюза се намръщи, като чу името. Все още не можеше да разбере защо такава открита млада жена би искала да използва фалшиво име. Лейси не беше известна художничка, че да търси анонимност. Може би просто не можеше да си позволи да застрахова такива скъпи картини. От тази версия на Сюза й олекна, макар че всъщност не й повярва напълно.

— Набелязали сме си няколко картини — каза Савой на Сюза, — включително и вашите платна, изобразяващи ранчото ни. Те са почти неизбежна придобивка за музея „Савой“, не мислите ли?

— Тъй като точно в това ранчо аз за пръв път открих, попих и разбрах какво е да си художник, с удоволствие ще даря на музея една картина, изобразяваща ранчото — обяви Сюза.

Савой не направи опит да прикрие изненадата си.

— Това е много щедро, но едва ли е необходимо.

— Както би казала снаха ми Хана, „няма проблем“. Просто ще нарисувам още една.

— Е, ако беше толкова лесно. — Савой си спомни времето, когато самият той рисуваше, преди майка му да го убеди да насочи интересите си към бизнеса. — Но човек не може да улови един и същи миг-два пъти, нали?

Сюза се усмихна на разбирането.

— Така е. Просто отивам и се надявам да уловя нещо ново. Понякога успявам, друг път — не. Така че на Нова година изгарям несполучливите и съм готова да започна наново.

— Изгаряте пари? — изуми се Уорд.

— Не. Картини, които не са достатъчно добри.

— Но дали някой друг, освен вас самата би ги определил като несполучливи? — попита Уорд.

— Аз правя разликата. За мен това е важното.

— Дявол да го вземе! — Уорд поклати глава. — Е, сигурно имате достатъчно пари, за да изгаряте част от тях от време на време.

Тя повдигна веждите си.

— Изгарям картини, откакто съм започнала да рисувам, а бях доста бедна допреди петнайсетина години.

— Значи имате кураж — каза Уорд. — Не мога да кажа, че сте с делови нюх, но определено имате кураж.

Тя се усмихна, по-скоро развеселена, отколкото обидена.

— Всъщност съм достатъчно умна, за да знам, че е важно да разбираш миналото, но да не бъдеш обсебен от него. Изгарянето на картините за мен като художник е начин да запазя свободата си.

— Като да изгаряте мостовете зад себе си?

— Точно така.

— Е, това със сигурност ми е ясно. Някои мостове просто трябва да бъдат изгорени, независимо какво мислят всички останали. — Уорд се засмя и намигна на Сюза. — Номерът е да знаеш кои мостове да изгориш и кога, а също и как да не пламнеш сам, въпреки че държиш кибрита в ръцете си.

— Баща ми има уникален подход към живота — включи се Савой с кисела физиономия, клатейки глава. — Никакви превземки, никакви пристрастия, важното е да се свърши работата.

— Подходът ми не е толкова уникален, че да пропусна предложението на Сюза да ни подари една картина — не се даде Уорд. — Това ще е чудесна реклама за корпорацията.

— И за изкуството — добави бързо Савой и се обърна към Сюза. — Може и да не повярвате, след като сте говорили с него, но баща ми е движещата сила зад музея „Савой“, който съществува и продължава да се обогатява благодарение на неговата идея, неговата всеотдайност и готовността му да се кара с членовете на управителния съвет, за да отпускат необходимите средства.

Сюза кимна с подобаваща любезност. Лично тя се съмняваше Уорд Форест да има каквато и да било артистична чувствителност в безмилостната си душа. Не че имаше някакво значение в края на краищата. Много често най-известните покровители на изкуствата не знаеха какво да купят и някой добре облечен консултант им подсказваше кое е стойностно, а после те повтаряха неговите думи, обсъждайки новата си придобивка със също толкова непросветените си приятели.

Невежеството, комбинирано с богатство, не би трябвало да я дразни, но понякога успяваше. Тя не можеше да не се запита колко човека от присъстващите в тази зала биха си купили някоя от картините й, ако бяха попаднали на нея на някой битпазар преди двайсет години. Може би Иън. Той имаше набито око.

А къде беше той? Трябваше да я предпазва да не започне да се държи гадно просто от скука.

О, стига си се оплаквала и си върши работата, каза си тя нервно. Не се намираше тук за своя собствена полза, а защото някога бе една от легионите талантливи, гладни, възторжени художници, погълнати от нуждата да рисуват. Колкото повече можеше да помогне сега, толкова по-голям бе шансът художниците да продължат да рисуват, докато бъдат „открити“. Тогава щяха да могат да напуснат работа и да следват таланта си.

— Ходили ли сте в нашия музей? — попита я Савой.

— Още не — отвърна Сюза и се съсредоточи върху разговора. — Надявам се да успея да вместя едно посещение в програмата си преди търга.

— Дадох визитката си на вашия човек — каза Савой.

— Моят човек? А, Иън. — Тя се усмихна.

— Когато решите да дойдете, просто се обадете на този номер. Ще се погрижа да ви разведат навсякъде. И ако искате, доведете си и гости, например госпожица Марш.

Уорд присви очи.

— Марш? Това не е ли…?

— Да — прекъсна го Савой, тъй като не желаеше баща му да каже нещо излишно. Нямаше смисъл да плащат повече, отколкото се налагаше, за неподписана картина. — Разбрах, че госпожица Марш не желае да продава картините си. Надявам се, че след като види колко добре се грижим за тях в музея, ще промени решението си и ще ни продаде поне една.

— Утре ще ходим да рисуваме — сподели Сюза. — Ще й го спомена.

— Значи знаете къде живее? — попита Уорд.

— Ще се срещнем с нея в хотела — отговори Иън, който се приближи тъкмо навреме, за да чуе разговора.

Сюза повдигна вежди, защото бе чула Иън да се уговаря с Джан — Лейси, по дяволите! — да я вземе от тях рано сутринта. Но тя неслучайно бе Донован.

Знаеше кога да говори и кога да си държи устата затворена.