Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (48)

Глава 47

Хотел „Савой“

Събота вечерта, 22:00 ч.

Веднага щом Сюза затвори вратата към спалнята си, Иън се обърна и придърпа Лейси в ръцете си. Вместо да я целуне, той просто я залюля до гърдите си.

— Изплюй камъчето, скъпа. Какво не е наред?

Тя зарови лице в гърдите му.

— Нищо.

— Глупости.

Лейси се пребори с неопределеното чувство на паника, което се засилваше у нея след разговора й с Блис.

— Не мога да говоря за това. Иначе ще стане още по-лошо.

— Като не говориш за него, то те яде отвътре. Но няма проблем, ще се обадя на сладката Блис и ще я питам какво ти е казала.

Лейси вдигна глава толкова рязко, че едва не разби брадичката на Иън.

— Как разбра, че тя ми е казала нещо?

— Наблюдавах те от сцената. Предположих, че е била тя или Савой. Извадих късмет на първия опит.

— Паднах в капана ти.

— Това ми е работата. — Целуна я бавно и нежно. — Изглеждаш толкова потресена, че направо ме боли.

— Не се дръж мило с мен. Ще се разплача, носът ми ще почервенее и ще потече и…

— Ще ти позволя да използваш ризата ми за носна кърпичка.

Тя издаде задавен звук, който можеше да е смях или плач — или и двете заедно.

Той я прегърна и допря бузата си до къдриците й.

— Татко беше прав — прошепна тя. — Не трябваше да настоявам. Хората невинаги са това, което искаш да бъдат.

Иън не би спорил с нея даже да искаше, така че просто продължи да я прегръща и попита тихо:

— За дядо Рейнбоу ли говорим?

Лейси не каза нищо за момент. Нямаше нужда. Иън усещаше сълзите й да парят по кожата му.

— Съжалявам — изхълца тя. — Никога не плача, а напоследък само хленча.

— Тихо — рече той, почти долепил устни до нейните. — Загуби дома си, магазина си, откри, че дядо ти може би е бил известен фалшификатор или колекционер и собственик на картини за милиони долари, или и двете и…

— Майката на Блис е била убита — рязко го прекъсна Лейси.

— Какво?

— Тя каза, че моят… моят… че който е нарисувал картината, е извършил убийството.

— Мили боже!

Иън я вдигна на ръце, отнесе я в спалнята и затвори с крак вратата. Положи я на леглото, после отиде в банята, за да намокри една хавлия със студена вода. Когато се върна, я прегърна силно и притисна кърпата към влажните от сълзите бузи. После я прегръща, докато тя се успокои.

— По дяволите — прошепна Лейси. — Не знам какво ме прихвана.

Той целуна зачервения й нос.

— Сърцата са непредсказуеми.

Тя се усмихна криво и се облегна на гърдите му.

— Да, и аз така съм чувала. — И този нежен воин ще открадне сърцето ми, ако не внимавам.

— Готова ли си да ми разкажеш цялата история? — попита той. — Или ще изчакаш да налея и на двамата по чаша много скъпо шампанско?

— Шампанско? — засмя се дрезгаво тя. — О, боже, знаеш как да провокираш усещането ми за абсурдното. Моля те, отвори го.

Иън отиде до малкия хладилник и извади шампанското, с което от хотела постоянно ги зареждаха, сякаш беше минерална вода. Скъса картичката, на която пишеше „От хотела — с уважение“, извади тапата и облиза шампанското, което обля пръстите му.

Лейси вдигна глава, когато той дойде при леглото. Косата й бе разрошена, очите й бяха огромни и тъмни, бузите — едновременно зачервени и бледи, устните й трепереха. Но ръката й пое уверено чашата и гърбът й бе изправен, също като брадичката й.

— Да пием за истината — каза тя и чукна чашата си в неговата.

Той се поколеба.

— Дори и истината да те кара да плачеш?

— Мръсните малки тайни не изчезват. Те просто порастват и стават мръсни големи тайни. — Лейси си пое дълбоко дъх. — И ако онази жена е била убита, тя заслужава нещо по-добро от лъжи.

— Справедливост?

— Казваш го, сякаш не вярваш, че съществува.

Иън се усмихна мрачно.

— О, вярвам, че съществува. Просто знам, че никога не излиза на свобода.

Тя се усмихна с тъжна, неуверена усмивка.

— Гледам „Сюитата на смъртта“ и не мога да спра да мисля, че там има много за плащане и твърде малко справедливост.

— За справедливостта — каза Иън и чукна чашата си в нейната.

Тя изчака той да отпие, после остави чашата си настрани, изправи се и го прегърна.

— Благодаря ти.

Той вдиша лекия парфюм, на който ухаеше косата й.

— За какво?

— За това, че не ме накара да се чувствам като идиотка. За това, че ми вярваш. За това, че ме утешаваш. За това, че като цяло си чудесен мъж.

— И ти като цяло си чудесна жена.

Тя се засмя тихо, опряла глава на гърдите му.

— Ще ми липсваш, когато заминете със Сюза утре. — Казах твърде много. Усмивката й помръкна. — Работата ти често ли те води по тези места? — После добави бързо: — По дяволите, не исках да кажа това.

Иън я задържа, когато се опита да го избута.

— Лейси, това между нас е твърде хубаво, за да не му обърнем внимание. — Повдигна брадичката й и я целуна леко. — Няма да се откажа. А ти?

— Аз не искам да се отказвам.

— Тогава ще намерим начин.

Дълго се прегръщаха, докато Лейси не се размърда и не усети неговата твърдост под нежността му. Усмихна се и се зае да го освободи от кобура, който вече не му трябваше.

— Няма нужда да го правим. — Той я целуна по главата. — Виждам колко си уморена. Последните няколко дни бяха истински ад за теб.

— Тогава ме отнеси в рая.

Иън прокара пръсти през косата й и наклони главата й назад. Желанието в очите й замалко не го събори на колене.

— Не те заслужавам — прошепна той.

— Твърде късно е да се измъкваш — каза тя. — Пипнала съм те и няма да те пусна, докато не започнеш да молиш за милост.

— Да моля, а?

— Да молиш.

— На колене?

— По-скоро легнал по гръб. — Тя свали кобура му и го бутна на леглото. — Сложи ръце зад главата си.

Той изпълни заповедта й, а усмивката му бе чувствена и гореща.

— Ще ми сложиш белезници ли?

— Не, ще ти се доверя.

Тя го възседна. Докато обсипваше лицето му с целувки, разкопча ризата му. Когато плъзна устни по врата и гърдите му, Иън затаи дъх. Опита се да й каже колко му е хубаво, но вместо думи от устата му излизаха само стенания.

После ръцете й разкопчаха панталона му и той разбра, че е покорен. С преплетени зад главата пръсти, гледаше безпомощно как тя действа дръзко и уверено.

Дълго време след като свършиха, просто се любуваше на лицето й. Това бе много по-приятно, отколкото да се чуди защо дядо й е бил така обсебен от тези три смърти. И макар че Иън сериозно се замисли за това, пак не се сети за най-вероятната причина.

Много серийни убийци колекционираха трофеи.