Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (53)

Глава 52

Пасадена

Неделя на обед

— Мама е ужасно развълнувана, че ще водя мъж у дома за неделния обяд — каза Лейси мрачно. — Предупредих я, че идваш по-скоро по работа, но… — Тя въздъхна и присви рамене.

— Да не намекваш, че в менюто за обяда е включен Лапстрейк на грил? — попита Иън, усмихнат.

Тя въздъхна.

— Да. О, те ще те изпекат на грил, но учтиво. — Надявам се. — Но ще искат да знаят кой от предшествениците ти е бил сред първите заселници и дали майка ти е потомка на участници в Американската революция и така нататък.

— Отговорите са никой и не. Така. Това бързо и безболезнено ли беше?

Лейси го гледаше как кара със сто двайсет и пет километра в час, броня до броня с останалите калифорнийци, прибиращи се след неделното излизане.

— Няма ли в рода ти поне някой конекрадец, обесен на стар дъб? — попита тя след няколко минути.

Преди да отговори, Иън прекоси няколко платна, за да свие по отбивката, която водеше към скъпите квартали на Пасадена.

— О, имаме няколко конекрадци в рода си — каза той. — Когато мъжете Лапстрейк не са ловели риба или обработвали земята, са били или крадци, или полицаи. Някои от тях — и двете. От това стават интересни истории на събиранията на рода.

Тя отбеляза, че той реагира с хумор и разбиране.

— Наистина ли нямаш нищо против да посетим мама и татко? Както нямаше нищо против онези полицаи да ни спрат точно преди да излезем от окръг Морено и да претърсят камионетката?

— Беше за предпочитане, вместо да ни следват до прага на родителите ти.

Лейси не знаеше дали да се притесни, или разсмее при мисълта как пристига в дома на родителите си с необозначена полицейска кола по петите. Нямаше как преследвачите им да останат незабелязани на грижливо поддържаната алея пред къщата.

— Боже, мама щеше да изпуши!

— Звучи забавно.

— Не е. Уверявам те.

Той хвърли кос поглед към Лейси.

— Често ли ти се случва?

— Кое?

— Да се срещаш с родители.

— Не. Никога не съм бил сгоден или женен. А ти?

— Също.

— Искаш ли да опиташ?

Тя примигна.

— Моля?

— Да се сгодиш и омъжиш.

— Честно казано, цялата тази работа адски ме плаши.

— Мен също. Добре че сме достатъчно големи и можем да живеем заедно и без съгласието на родителите си. — Той й се ухили и отново насочи вниманието си към пътя. — На колко години беше дядо ти, когато изчезна в пустинята?

Лейси смени темата със същата скорост като него:

— Миналата година щеше да стане на осемдесет и осем.

— Здрав ли беше?

— Като модел за плакат на някое гериатрично дружество. Повечето му зъби си бяха на мястото, както и умът му. Казваше, че и двамата му родители доживели до сто години, а той възнамерява да направи същото.

— Когато наследи картините, получи ли още нещо негово? Освен любимите му клещи — добави бързо Иън.

— Кутии с бои, четки, стативи, дори старите му маси за рисуване и един стол. Още ги използвам. Има още някои неща в неговата къща, която се намира до дома на родителите ми. По-рано е била гараж за карета. Той живееше в нея, когато не пътуваше някъде, за да рисува. Досега не съм събрала смелост да подредя и сортирам всичко. Не ми трябват вещи за спомен от него. Имам спомените в главата си и картините му.

— Значи той ти е подарил масите, а? — Иън си спомни нощта, когато положи горещата гола Лейси върху една маса с бои. — Коя по-точно?

Тя го погледна с изражение, показващо, че е отгатнала мислите му.

— Не онази. Тя не би издържала на такава употреба.

Той зави по кръглата алея към внушителната тухлена къща. След като спря пред двойната врата с тежки метални декорации, се обърна с усмивка към Лейси:

— Казах ли ти колко сладко изглежда дупето ти, изцапано с ярки бои?

Тя усети, че се изчервява.

— Това беше най-подходящото нещо, което да ми кажеш в момента, когато родителите ми ни посрещат на вратата. — После се разсмя на глас. Не се сдържа. Мисълта, че дупето й е изглеждало като част от пърформанс, беше твърде смешна. — И ти изглеждаше доста сладък. — Лейси още се смееше, когато слезе от колата.

Доти Куин не можа да не се усмихне при вида на засмяната си дъщеря, облечена в кремава копринена риза, бежов панталон и черно кашмирено сако — толкова по-добре от обичайните й изцапани с бои дънки и вехти палта. Късното следобедно слънце блесна върху абсурдното бижу с мъниста от шейсетте, което напълно разваляше ансамбъла. Доти въздъхна, чудейки се как точно този боклук е оцелял при пожара. После се сети, че някои от стоките за магазина се държат на склад. Ясно откъде се беше взело евтиното безвкусно бижу.

— Лейси, изглеждаш прекрасно — каза тя, като се направи, че не забелязва вехтите сандали на дъщеря си.

— Има си хас. Нали ти си избирала дрехите ми. — Лейси прегърна майка си ентусиазирано. Двете не можеха да заличат различията помежду си, но ги приемаха и продължаваха напред. — Беше много мило, че ни прие, след като се обадихме в последния момент.

Броуди слезе по стъпалата и се ръкува с Иън.

— Шегуваш ли се? Спаси ме от още един обяд с риба тон сюрприз.

— Броуди! — възкликна Доти ужасено. — Никога не съм ти сервирала нещо, което се нарича така.

— Срамота — усмихна се Иън. — Всичките ми роднини си разменят рецепти за риба тон сюрприз. Чудех се как я приготвят в Пасадена.

Лейси го погледна предупредително.

Той примигна. После отправи към Доти усмивката, която караше хората да му имат доверие.

По време на обяда и докато прибираха масата после, Лейси гледаше слисано как Иън очарова родителите й и те забравят, че той носи пистолет под доста старомодното си сако и че няма предци, чиито портрети висят по стените в дома му. Освен това забеляза, че всеки път, когато той спомене дядо й, родителите й сменят темата, без да кажат почти нищо за Дейвид Куин. Беше сигурна, че и Иън го е забелязал.

— Винаги ли сте живели в Пасадена? — попита Иън.

— Имам смътни спомени, че съм живял в Антилоуп Вали като дете, но общо взето винаги съм живял в Пасадена. Двамата с Доти купихме тази къща след раждането на Лейси — отговори Броуди.

Иън повдигна вежди.

— Трябвало е да стана адвокат, а не полицай.

Броуди се смути. Доти също.

— Дядо им помогна с парите.

Родителите й се втренчиха в нея.

— Кой ти е казал това? — попита Броуди.

— Дядо. Бях на пет. Вие с него се бяхте карали за нещо и аз плачех в стаята си. Страхувах се, че дядо Рейнбоу ще си замине и никога няма да се върне. Той ме намери, качи ме на конче и ми каза да не се тревожа, че тази къща била негова и той нямало да ходи никъде, където не искал.

— Изглежда, е печелел добре като художник — подхвърли Иън небрежно.

Доти погледна съпруга си разтревожено.

— Общо взето — отвърна Броуди. — Как мислиш, кой ще спечели Суперкупата?

Иън погледна към Лейси.

— Извинявай, скъпа.

— Не мисля, че дойдохме чак дотук, за да си разменяме любезности и да хапнем с родителите ми. Продължавай — каза тя, макар да предполагаше, че той така и така ще го направи.

Той й се усмихна нежно и тъжно и едновременно с възхищение.

— Бих искал да съм тук само като… обожател на Лейси — обърна се той към родителите й, спомняйки си как се изразяваше баба му, когато разказваше за младостта си, когато момичетата имали обожатели, а не гаджета. — Но двамата с Лейси дойдохме тук, за да научим повече за дядо й.

Усмивката на Доти помръкна.

— Той е мъртъв. Не е нужно да знаете нищо повече.

Броуди хвана стиснатата в юмрук ръка на жена си между дланите си.

— Няма нищо, скъпа. Вече оттеглих кандидатурата си за съдия, забрави ли?

Тя го погледна още по-мрачно.

— Но това е нечестно. Винаги си…

— Няма нищо — прекъсна я той. — Една част от мен винаги се е опитвала да превъзмогне липсата на скрупули у баща ми. Не е необходимо да ставам съдия, за да докажа, че не съм същият като него. Освен това сега ще можем да пътешестваме.

Пръстите й бавно се отпуснаха и усмивката се върна на лицето й. За момент изглеждаше много по-млада.

— Първо Париж?

— После Лондон, Рим и всяко друго място от списъка ти. От нашия списък — поправи се той. — Първо пътешествията, после голфът.

Когато родителите на Лейси се обърнаха към Иън, вече бяха едно цяло.

— Баща ми беше фалшификатор на картини — заяви Броуди прямо. — Неговият специалитет беше Луис Мартен. Още откакто осъзнах какво става, знаех, че някой ден скандалът ще избухне. Въпреки това, заради Доти бих искал нещата да не се разчуват, доколкото е възможно. Семейството на съпругата ми… те няма да понесат добре подобен скандал. Същото се отнася и за другите ни дъщери. Те са същите като баба си по майчина линия, която беше по-праведна и от свещеника.

Лейси примигна. Не искаше да си мисли на кого от предшествениците си се е метнала тя самата. Без съмнение това беше една от причините да отказва да види истината в картините на дядо си.

— Дори не си го помисляйте — каза Иън спокойно. — Изобщо. Лейси е честна и чиста като капка роса. Само защото може да рисува, не означава, че стои по-долу от останалите. — Той хвана ръката й. — Чуваш ли ме, скъпа? Това, което е или не е нашето семейство, ни влияе, но със сигурност не определя какви ще бъдем ние, освен ако сами не решим така. Иначе аз би трябвало да излежавам доживотна присъда за убийство като един от братовчедите ми или да живея в Гватемала с най-бедните от бедните като друг от братовчедите ми, който е свещеник. Двама братя, различни като деня и нощта.

Лейси се премести по-близо до Иън на канапето и сплете пръстите си с неговите.

Доти вирна брадичката си — жест, който напомни на Иън за Лейси.

— Аз никога дори не съм намеквала, че Лейси не е честен човек. Тя е наша дъщеря и ние я обичаме.

— Знам, иначе щях да ви изхвърля от хотелската стая първия път, когато ви срещнах.

— Можеш да бъдеш много груб, когато поискаш.

— Да, госпожо. — Той се усмихна бавно. — Но аз обичам дъщеря ви и постепенно тя също ме обиква, така че ще имате достатъчно време да свикнете с маниерите ми.

Лейси седеше поразена. После се усмихна — бавно отражение на усмивката на Иън.

Доти изгледа изненадано и двамата и издиша продължително.

— Е, винаги съм знаела, че Лейси няма да ни доведе лекар или адвокат. Поне си с бърза мисъл и твърдо сърце. Ще ти трябват и двете.

Иън усети как се отпуска малко. Предстоящият разговор нямаше да е забавен, но в края му Лейси все още щеше да има семейство. Когато пристигнаха, не беше сигурен в това.

— Кога разбра какво прави баща ти? — попита Иън.

— Наистина ли мислиш, че жените трябва да чуват това? — каза Броуди.

— Нека сами да решат — отвърна Иън.

И двете останаха на местата си.

— Ето го отговора им — изтъкна Иън.

Броуди се поколеба, после реши, че след като не е успял да опази тайната, може най-после да каже цялата истина.

— Подозирах, но не знаех със сигурност, докато той самият не ми го заяви в лицето преди около петнайсет години.

Доти изглеждаше изненадана и понечи да каже нещо, но после размисли.

— От години тая това в себе си. Знаех, че няма да помогне на никого, а ще навреди на мнозина. — Броуди сви рамене. — След като първите ни две дъщери се родиха, Доти искаше да си купим по-голяма къща по-близо до родителите й. Аз исках същото. Знаех, че с такава къща ще водим живот, който да ми помогне да се издигна в професията и който ще хареса на семейството ни. Така че взех пари назаем от баща си, за да купя тази къща, и внимавах да не го питам откъде има толкова пари. Малко неизвестни художници могат да извадят почти половин милион долара в брой.

Иън повдигна тъмните си вежди. Дори за времето преди трийсет години това бе значителна сума.

— После един ден, преди около петнайсет години — продължи Броуди, — двамата с татко се скарахме, че насърчава Лейси да рисува…

— Аз исках тя да прекарва повече време с връстниците си — намеси се Доти. — А тя висеше през цялото време при дядо си, вместо да има приятели, да ходи на гости. Това не беше добре за нея.

— Татко започна да крещи — продължи Броуди. — Каза ми, че рисуването като Луис Мартен е осигурило луксозния покрив над главата на Доти и ако на нея не й харесвало, можела да си ходи. Лейси имала талант и той щял да се погрижи да не бъде обезличена от парния валяк на превзетите роднини на снаха му.

Доти си пое рязко и изненадано дъх. Досега не знаеше това. Едно бе да не харесва странния баща на Броуди, но съвсем друго — да знае, че неприязънта на стареца към нея е била толкова силна.

— Побеснях — каза Броуди. — Изплащах му редовно заема, но още не бях върнал и половината. Отвърнах му, че няма да запушвам устата на Доти само за да се чувства той по-добре и че Лейси вече е достатъчно голяма и се нуждае и от друга компания, освен тази на дядо си. И че ако това не му харесва, той да си събере багажа.

Лейси опита да каже нещо, но Иън стисна пръстите й и тя замълча.

— След това — продължи Броуди — положението стана доста напрегнато. Татко прекарваше все повече време в гаража за карети или пътуваше насам-натам. Родителите на Доти платиха обучението на момичетата в университета, но когато Лейси поиска да учи рисуване в чужбина, парите за образование секнаха. Баща ми замина някъде с няколко картини и се върна с достатъчно пари, за да изпрати Лейси да учи във Франция. Дори не ни каза, камо ли да пита. Просто…

— … ми подаде билета и една чекова книжка и ми каза да не се връщам, докато не мога да се издържам сама и да отстоявам своето пред родителите си — довърши Лейси.

Доти се смути.

— Аз не исках, аз… — Протегна ръце. — Аз исках това, което беше най-добро за теб.

— Същото искаше и той — отвърна Лейси. — Просто вие и той искахте различни неща. — Затвори очи, внезапно изпитала болка. — А в крайна сметка не угодих нито на вас, нито на него. Не станах светска жена като теб, нито странстващ художник като дядо.

— Работата ти не е да угаждаш на тях — каза Иън. — Виж, да угаждаш на мен може.

Тя примигна, после прие нежното му възмутително изявление и тъгата и гневът й към семейството се разсеяха.

— Толкова се радвам, че най-после разбрах мисията си в живота.

— На вашите услуги. — Той се усмихваше, но тъмните му очи бяха сериозни. После отново се обърна към Броуди: — Ако смятам правилно, баща ти е бил на около четирийсет, когато си се родил?

Броуди кимна.

— Майка ти жива ли е още?

— Не. Не бяхме близки, докато беше жива. Неведнъж ми казваше, че ако не съм бил аз, щяла да напусне този кучи син. Когато станах на шестнайсет, тя реши, че съм достатъчно голям да се грижа за себе си, и ни напусна.

— Нямало е други деца? — попита Иън.

Броуди се засмя кратко.

— Не. И по-добре. И двамата не ставаха за родители.

— Той бил ли е женен за друга преди майка ти?

За момент Броуди го погледна изненадано.

— Не. Поне аз не знам. И да е бил, никога не го е споменавал.

— Ами неговите родители?

— Никога не ги е споменавал — отвърна Броуди.

Иън повдигна веждите си.

— Явно не са били сплотено семейство.

— Така изглежда — каза Броуди. — Мисля, че той е избягал от дома си. Или поне е напуснал дома си много млад. Бил е юноша по време на Голямата депресия. Може да не е имало пари за отглеждането му, така че е тръгнал по пътищата и никога не се е върнал. Случвало се е с много млади мъже. Отивали в армията или ставали престъпници. Той може и да е бил в армията. Просто не знам. Никога не говореше за миналото си.

Иън мълчаливо се взираше в Броуди.

— Повечето мъже в някой момент разказват на синовете си за себе си — дори и да е нещо, което не биха искали жените им да научат. Помниш ли каквото и да било за младостта на баща си?

— Освен обичайния твърде закъснял разговор за кондомите, той не говореше много. Трябва да разберете — баща ми презираше всички хора, които познаваше, с изключение на Лейси. В нея виждаше отражение на самия себе си, нещо, което никога не бе видял у мен. Тя обичаше да рисува и го обичаше. — Преди Иън да зададе още някой въпрос, Броуди вдигна ръка да го спре. — Какъв е смисълът да ровим в миналото сега?

Лейси отговори преди Иън:

— Убийство.