Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (67)

Глава 66

Нюпорт Бийч

Вторник, късно сутринта

Офисите на „Пикфорд и Пикфорд“ не бяха впечатляващи като „Савой Тауър“, но бяха големи и имаха изглед към пристанището през пелената дъжд, носен от вятъра. Обещаното разсейване на облачността, предсказано от синоптиците, още не беше настъпило. Вместо това се бе разразила силна буря. Стивън Пикфорд седеше зад едно бюро с размери на самолетоносач. Дори и да се радваше на двамата посетители, от които капеше вода по дебелия му килим, не го показваше с нищо.

— Бих искал да кажа, че всеки приятел на Савой Форест е и мой приятел, но ще е лъжа — заговори Пикфорд.

Иън беше прочел достатъчно от дебелия плик с изрезките за семейство Форест и знаеше какво означава името Пикфорд.

— Доколкото разбрахме, вие и синът ви сте съдили „Савой Ентърпрайзис“ относно финансирането на музея „Савой“?

— Да. Загубихме, но не защото справедливостта възтържествува. Защо питате?

— Търсим едни картини, за които мислехме, че са част от колекцията на музей „Савой“ — обясни Лейси. — Но засега не ги откриваме.

Стивън сви рамене.

— Постоянно сменят картините в музея. Ако не са там, са складирани в ранчото.

— Интересно — подметна Иън.

— И законно — добави Пикфорд саркастично. — Имаме правното становище на съда, в което се твърди това.

— А при делото беше ли изискано музеят да представи пълен списък на всичките си придобивки, минали и настоящи, активни и пасивни, на склад, в изложбената зала, в ранчото и където и да е другаде? — попита Иън спокойно.

Сивите вежди на Пикфорд се повдигнаха.

— Да.

— Може ли да го видим? — попита Лейси.

— Защо?

— Със сигурност не за да правим услуга на семейство Форест — заяви Иън спокойно.

Стивън обмисля чутото пет секунди.

— При условие че ми кажете, ако откриете нещо, което ние сме пропуснали.

— Съгласен съм — кимна Иън.

Пикфорд се усмихна доста мрачно и посочи с ръка вратата, която свързваше кабинета на сина му с неговия собствен.

— Южната стена, синя подвързия, томове от първи до деветнайсети. Картините са изброени в приложението. Списъкът, който търсите, би трябвало да е в том деветнайсети.

— Благодаря — каза Лейси.

— Някога ровили ли сте се в съдебни документи, госпожице? — попита Стивън.

— Не.

— Така си и помислих. Ако бяхте, щяхте да ме наругаете, вместо да ми благодарите.

След петнайсет минути тя разбра за какво й беше говорил Пикфорд.

След един час погледът й се беше замъглил.

След два часа тя и Иън бяха напълно озадачени. Никакви картини на Луис Мартен, подписани или неподписани, нито сега, нито някога бяха присъствали в колекцията на музей „Савой“.

Те хванаха Пикфорд точно когато той се връщаше от обяд.

— Съвсем се объркахме — оплака се Лейси.

— Понякога си мисля, че това е основната цел на правото — каза Стивън. — Затова станах счетоводител. Човек може да разчита на цифрите.

— Савой Форест ми съобщи, че баща му колекционира картини на един определен художник, но нито една от тези картини не присъства в списъка — обясни Лейси.

— Това не ме изненадва. Хитро копеле.

— Савой Форест? — попита Иън.

— Всичките до един. — Страните на Пикфорд поруменяха. — Няма и един честен човек в цялото семейство, нито от кръвните роднини, нито от сватовете им. Мошеници. Не че някога ще можете да го докажете. Те се разпореждат със закона в окръг Морено, както и с повечето от проклетия щат.

— Отчайващо положение — каза Иън.

— Адски отчайващо. — Стивън издиша шумно. — Що се отнася до картините, те вероятно са били закупени от „Савой Ентърпрайзис“ за семейната галерия с пояснението, че картината ще стане собственост на музея веднага щом старият негодник умре. Технически погледнато, макар да са платени със средства на компанията, те изобщо не са част от колекцията на музея.

— Тази… хм, семейна колекция може ли да се види някъде? — попита Лейси.

— Технически да.

— Тоест? — вдигна вежди Иън.

— Картините са в ранчото. Трябва да ви поканят, за да ги видите. Аз не познавам някой, който да е бил поканен там.

Лейси се усмихна широко.

— Вече познавате.