Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (28)

Глава 27

Нюпорт Бийч

Петък, 3:00 ч. сутринта

Мъжът бе достатъчно опитен, за да знае как се движат бездомниците — бавно, леко приведено, с неравна крачка, предпазливо. Като пияница, който бута пазарска количка, пълна с боклуци. Само дето истинските пияници вече ги нямаше по улиците, хъркаха в някой вход, със захвърлена до тях празна бутилка. Нюпортската полиция не притесняваше бездомниците, освен ако някой не се оплачеше от тях или когато местните либерали подемеха акция да се погрижат за всеки клошар, като му осигурят възможност да се изкъпе и му дадат одеяло, обувки или инвалидна количка. Нямаше значение. След ден-два всичко, освен взетия душ, се озоваваше в някоя заложна къща и парите отиваха в магазинчетата за алкохол, но нали беше важна идеята.

Тъй като не наближаваха избори, напоследък никой не се сещаше за бездомниците. Мъжът подмина две стари жени, барикадирали се зад ръждясалите си колички и бохчи с багаж. После подмина мъж, който се бе напъхал в контейнера за боклук зад някаква закусвалня в търсене на късна закуска. Две улични котки също го гледаха с интерес. Миши очи проблясваха изпод контейнера.

Когато стигна последната улица преди целта си, мъжът изчака да се увери, че нищо не помръдва, дори и плъх, преди да пресече мрака между две далечни улични лампи. Вятърът откъм океана бе толкова студен, че го заболяха костите, но това не му правеше впечатление. Скоро щеше да бъде на топло.

А на Лейси Куин щеше да й стане много по-горещо от топло.

С лека усмивка той мина зад „Намерени загубени съкровища“ и стигна до боклуците, струпани зад съседната къща, която бе синя отпред, а отзад дъските бяха олющени от всякакви следи от боя. Притиснат между двете сгради, вятърът се вихреше по пътеката в невидим и неудържим поток.

След като бързо се огледа, за да е сигурен, че е сам, мъжът избра място на два метра от тясната пътека между двете стари къщи, превърнати в магазини. Не толкова близо до „Намерени загубени съкровища“, та някой да се досети, че това е мишената, и не толкова далече, че магазинът да оцелее от огъня, който щеше да избухне. Доволен, бръкна под палтото си, извади няколко блокчета пресовани стърготини, напоени с парафин, и ги разпръсна из кашоните и хартиите, струпани между двете къщи.

Когато му остана само шепа стърготини, той извади еднолитрова бутилка с бензин от дълбокия джоб на сакото си. Изля почти всичкия, остави си само около чаша, и напои боклука. После издърпа счупен пластмасов бидон, който се въргаляше зад „Космическа енергия“, и събра достатъчно кашони, за да стъкне огън, какъвто си палеха бездомниците в нощи като тази, за да се стоплят. В случай че ченгетата не успееха да се досетят за тази версия сами, той натика целия боклук в бидона, изля остатъка от бензина, хвърли бутилката вътре, добави още хартии и ги запали. Веднага щом бензинът пламна, огънят започна да се разгаря бързо.

Преброи до шейсет и блъсна пламтящия бидон с крака си. Той се търкулна към „Космическа енергия“ като дракон с огнен език. Задната част на старата къща пламна като факел. Пламъците се извиха жадно и облизаха напоената с бензин купчина между двете къщи.

Той се намираше вече на три пресечки разстояние, когато двата пожара се събраха в един.