Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (62)

Глава 61

Хотел „Савой“

Понеделник вечерта

— Гледаш тази врата, сякаш никога не си виждал подобна през живота си — каза Лейси, свали палтото си и изтръска дъждовните капки от косата си, като прокара пръсти през буйните си къдрици. — Нещо не е наред ли?

— Мислех да оставя всичко, както си е, освен електронната брава. Да улесня негодника, ако отново опита да влезе. — Но още докато говореше, Иън сложи резето.

— Защо искаш да улесниш някого да влезе тайно? — попита тя изненадано.

Той свали мокрото си джинсово сако. От водата късата му коса стърчеше като бодли на таралеж.

— Защото искам да си побъбря с него.

— Ако той е този, който ти се обади по телефона — заяви тя, като разтърка ръцете си, — аз нямам какво да му кажа.

— Аз пък имам. А после той ще трябва да ми каже доста неща.

Извитите устни на Иън нямаха нищо общо с усмивката, която предразполагаше и деца, и банкери. Сегашната бе откровено хищническа, безмилостна като оръжието му.

— Не изглеждаш много дружелюбен — каза Лейси.

— Не се чувствам много дружелюбен. — После той се обърна към нея и протегна ръце. На едната висяха торби с храна за вкъщи. — Освен към тук присъстващите.

Тя пристъпи към него и се отпусна в прегръдката му. Под усмивките и шеговитите реплики, които си бяха разменяли цял следобед, се чувстваше изплашена и извадена от релси и постоянно се питаше какво бе станало с нейния малък и безопасен свят.

— Още не мога да разбера… — Гласът й заглъхна.

— Какво?

— Всичко. Случиха се толкова неща — като вълна, която постоянно ме залива и премята. Дядо, Сюза, ти, аз. — Тя си пое пресекливо дъх и долови аромата на Иън. — Заплахата. Защо му е на някого да ме убива? Какво съм направила, за да го заслужа?

Той повдигна брадичката й със свободната си ръка и я целуна нежно.

— На някои хора не им е нужна причина.

— Но на повечето им трябва.

— Секс. Пари. Власт. Тайни. Лудост.

— Е, това доста стеснява възможностите. — Лейси притисна чело към гърдите му и се опита да прогони страха, който продължаваше да я връхлетява неочаквано. — Никой не би убил, за да прави секс с мен.

— Да се обзаложим ли? — попита Иън.

— Опитвам се да бъда сериозна.

Той целуна ухото й.

— Аз съм сериозен.

Въпреки нервността си, Лейси се усмихна.

— Не ти си човекът, който ме заплашва.

— Пфу, ще трябва да поработя върху техниката си. Кученцата трудно се представят за вълци.

Тя почти долепи лицето си до неговото.

— Опитваш се да ме разсееш.

— Да.

— Сега ще ми кажеш ли защо настоя да преместим картините?

— Отегчавах се.

— По дяволите, Иън…

— Добре, добре — прекъсна я той бързо. — Аз страдам от параноя, забрави ли?

— Аз също, забрави ли? — отвърна му тя. — Кажи ми от какво се страхуваш и аз ще ти кажа от какво се страхувам.

— Не мисля, че като ти го кажа, ще се почувстваш по-добре или ще забравиш страховете си, така че какъв е смисълът?

— Добре. — Лейси се дръпна настрани. — Искаш ли тогава аз да ти кажа от какво се страхувам?

Той се чудеше дали да не я прегърне силно, да увери и двама им, че тя е в безопасност и всичко е наред. Но тя не беше в безопасност, нищо не беше наред и ако се опитваше да мисли по този начин, можеше и да не успее да я опази.

— Кога ще ми кажеш — преди или след като отворим тези пакети с храна и се омажем? — попита Иън.

— Докато ядем.

Той се отказа от опитите да я разсее.

— Слушам те. Но ако седнеш и ядеш както трябва, а не само да човъркаш храната, както правиш, откакто разбра за онова обаждане.

Лейси не попита кое обаждане. Просто го гледаше как развива сандвича с пуйка, който бе дебел поне петнайсет сантиметра и се крепеше цял с една клечка за зъби, дълга като кама. Бе си поръчала пуйка с мисълта, че ще е нещо лесно за ядене, а не мазен сандвич с чеснов сос, който обаче миришеше вкусно.

— Ако фалшификатите на дядо ми са свързващото звено — започна тя след малко — и ако магазинът ми е бил подпален, за да бъдат унищожени те, и ако картините на дядо ми, а не тези на Сюза, са били целта на кражбата от хотела, то този, който го е направил, може да опита да изгори или открадне и другите картини.

Какво да правя, като съм попаднал на умна жена, помисли си Иън, докато развиваше следващия дебел сандвич.

Лейси изчака той да извади една от трите големи кутии със салата.

— Е? — попита го.

— Това са твои предположения, не мои — отвърна той.

— Тогава защо настоя да преместим картините?

Иън отвори кутията със салата.

— И аз предположих същото. Сега сядай да ядеш.

— Е, все едно ти вадих зъб. — Тя седна по турски срещу него на пода до масичката за кафе и посегна да си вземе сандвич. — Единственият проблем с тази версия е…

— Ако продажбите на фалшификатите на Мартен са толкова доходоносни, кой има полза да ги унищожи? — прекъсна я Иън.

Лейси се нацупи.

— Аз щях да ти задам този въпрос първа.

— Изпреварих те. Подай ми вилица, ако обичаш.

Тя му подаде пластмасова вилица.

— Значи пожарът в магазина ми е бил случаен?

— Това заключи предварителното следствие.

— Дори и след като им каза за парафина и бензина?

— Как разбра?

— Чух полицаите да си говорят с пожарникарите, след като бяха говорили с теб.

— Казах ти, че полицаите са най-големите клюкари на света. — Иън захапа големия сандвич с италианска наденица.

— Но това е само предварително разследване — настоя тя. — Като проверят още, сигурно…

— Не разчитай на това — прекъсна я той. — Докато вие с майка ти си играехте с програмата за промяна на външността, аз се обадих на полицията в Нюпорт, за да проверя дали са открили нещо ново.

— И? — Тя дъвчеше и преглъщаше трескаво, за да успява да зададе въпросите си.

— Казано накратко, не им достигат хора и са претоварени от работа заради серийния подпалвач. Освен ако не дочуят отнякъде, че пожарът е запален по поръчка, ще го припишат на бездомниците, които са искали да се стоплят, а после са изтървали огъня от контрол. Натам сочели уликите.

Лейси си взе бутилка сода, която вървеше заедно със сандвичите, за да преглътне пуешкото.

— Сигурна ли си, че не искаш от шампанското в хладилника? — попита Иън.

— Ти ще пиеш ли?

Той се замисли за телефонното обаждане. Да спре да задава въпроси, иначе ще умре.

— Не ми изглежда добра идея да пия шампанско.

— Нито пък бира — каза тя, като изсмука парченце домат от пръста си.

— Не ми се пие нищо с мехурчета. — Отпи от нейното шише.

— Но в момента пиеш сода.

— Това са други мехурчета.

Тя отметна глава назад, за да не падне косата й в сандвича.

— Нали си в отпуска.

— Да.

— Но пак носиш пистолет.

— Да. — Той отхапа от сандвича си и после й го подаде. — Най-добре гризни малко за самозащита. Има адски много чесън.

Докато тя поемаше сандвича, той пъхна мокрите къдрици зад ухото й и прокара палеца си по скулата й с нежност, от която сърцето й се обърна.

— Нека ти помогна, Лейси.

Очите й се взряха напрегнато в неговите.

— Не искам да пострадаш заради мен — каза тя. — Разбираш ли?

— Разбирам. — Целуна я звучно и на лицето му се разля усмивка. — Просто не съм съгласен. Върни ми сандвича, жено, или се приготви да се защитаваш.

Тя се усмихна и поклати глава — не можеше да разбере как той успява да победи упорството й с такава лекота. Отхапа голям залък и му върна чесновия сандвич. После изчака той да забие зъби в него, протегна се и подръпна леко кобура му.

— Научи ме да стрелям с пистолета ти — помоли го.

Той се усмихна бавно.

— Ти стреляш идеално с пистолета ми.

— Иън, говоря сериозно.

— Знам. — Въздъхна, остави сандвича, облиза палеца си и попита: — Някога стреляла ли си изобщо? С каквото и да е оръжие?

— Не.

— А държала ли си оръжие в ръцете си?

— Не.

Да го вземат мътните, както казва Нийл.

Иън изтри ръцете си с няколко салфетки, преди да извади пистолета си от кобура с бързина, която стресна Лейси.

— Това е предпазителят — обясни той.

Тя погледна каквото й сочеше.

— Предпазителят.

— В тази позиция е спуснат. Пистолетът не може да стреля. В тази — щракна нещо с пръста си — е освободен. Виждаш ли червената точка?

— Да.

— По нея разбираш, че си в опасност.

Той спусна обратно предпазителя и потупа по дулото с върха на пръста си.

— От този край излитат куршумите.

— Не думай! — каза тя саркастично.

— Така че не го насочвай към нещо, което не искаш да убиеш.

Лейси си пое бързо дъх.

— Ясно.

Иън постави дръжката на пистолета в ръцете й и машинално се увери, че дулото не е насочено към нещо важно. От тежестта на оръжието ръцете й увиснаха за момент, после тя ги стегна.

— Тежък е.

— Да. Все се каня да си взема глок, но съм свикнал с този.

— Глок?

— Вид пистолет. Много лек в сравнение с моя. Направен е от пластмаса, а не от метал.

— Шегуваш се.

— Не. Насочи пистолета към прозореца.

Тя вдигна оръжието така, че дулото да сочи средата на един прозорец, който бе на около два и половина метра разстояние. Дъждът обливаше стъклото — обичайните зимни порои, които винаги изненадваха хората в Южна Калифорния.

— Сложи пръст на спусъка и дръпни назад — нареди той.

Отне й известно време, но успя.

— Бум-бум и той е мъртъв. — Иън взе пистолета от ръцете й и го прибра в кобура. — Урокът свърши.

Бузите на Лейси пламнаха. Отвори уста да му даде да се разбере, но той вече говореше:

— Ако се наложи да използваш този пистолет, то ще е, защото аз ще съм мъртъв и мъжът те напада. — Иън видя гнева в тъмните й очи и забеляза как лицето й пребледнява, когато чу думите му. — Насочваш пистолета към него и стреляш, стреляш, докато патроните ти свършат или докато умреш. В това няма нищо приятно. Просто убиваш, защото иначе ще убият теб. Никакви тренировки не могат да те подготвят за това, а ако си мислиш, че един кратък урок в хотелската стая ще промени нещо, е заблуда, с която лесно ще намериш смъртта си.

— Опитваш се да ме изплашиш.

— Мъжът по телефона се опитваше да те изплаши. А аз — да те науча на нещо.

— Като ми казваш, че съм безпомощна? — Тя пусна безвкусния сандвич с пуешко на масата. — Много ти благодаря, като съм информирана, се чувствам къде-къде по-добре.

Иън престана да се преструва, че яде, и захвърли сандвича си върху салатата.

— Мислиш, че си единствената, която се страхува? Аз също прекарвам много време, облян в студена пот, като се сетя по колко начини може да убие човек и да се измъкне безнаказано. Искам да те заведа в „Реъритис“ и да те оставя там, докато пипна този негодник.

— Без мен няма да пипнеш нищо, освен простуда от студената пот — каза тя мило. — Не можеш да предложиш нищо на собствениците на галерии, за да ги накараш да наострят уши и да поровят в спомените си. Нямаш лични спомени и въпроси, които заплашват някого дотолкова, че е готов да извърши палеж и убийство. Нямаш нищо, освен пистолет — а пистолетът няма да накара тази гнусна хлебарка да изпълзи от банята, за да ти разкаже историята на живота си.

Лейси беше права, така че Иън се върна към тази част от спора, която имаше шанс да спечели.

— Никога не съм казвал, че си беззащитна. По-добре въоръжена си от деветдесет и девет процента от населението.

— Ти просто изтъкна, че не мога да стрелям, така че…

— Не говоря за пистолета — прекъсна я той.

— А за какво тогава?

— За ума ти. Острият ум винаги е по-опасен от куршумите, освен когато стреляш по патици. А това не е стрелба по патици. — Моля те, Господи, нека си остане така. Всичко да се върти около миналото — катастрофи, пожари, удавяне. Никакви куршуми. — Ти си умна.

— Аз съм изплашена.

— Защото си умна. Така че хайде да напрегнем заедно умовете си и да видим дали няма да открием този убиец, преди той да открие нас.