Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (41)

Глава 40

Нюпорт Бийч

Петък вечерта

— Загубили сте ги преди двайсет минути? — повтори Рори по мобилния телефон и погледна часовника си. Беше почти девет. Не бе стоял при Блис достатъчно дълго дори да я целуне както трябва и вече беше изникнало нещо неочаквано.

Раздразнението в гласа му накара Блис да вдигне поглед от соленките, които правеше. Запита се печално дали ще се наложи той да излезе спешно и да я остави сама да гледа телевизия. Изненада се как се развали настроението й при тази мисъл. Това й подсказваше колко дълбоко и бързо той отново бе станал част от живота й.

Най-хубавата част.

— Как точно стана? — попита Рори. — Спряхте да се изпикаете ли или какво?

Заместникът му на другия край на линията преглътна трудно.

— Обектът винаги ни съдействаше, така че не се разтревожихме, когато мина на жълто. Движението беше натоварено — петък вечер е, — така че просто го оставихме да кара напред, вместо да застрашим нечий живот, като минем на червено.

— Аха. — Рори разбираше положението им, но в момента не бе настроен към съчувствие. — И червеното беше много продължително ли?

— Не, сър. Той избяга. Зави от шосето към един жилищен квартал. Докато стигнем там, него го нямаше.

— Ако съм на ваше място, ще се моля на Бог нищо да не се случи на Сюза Донован, докато се върне в хотела, където вие с партньора ти ще я чакате.

— Да, сър.

— Обади ми се, когато отново ги поемете.

Не изчака да чуе съгласието на заместника си. Прекъсна връзката и набра Уорд.

— Дано не съм те събудил — каза, когато Форест вдигна.

Уорд изсумтя.

— Е, това е чудесен край на деня. Скарал си се с Блис и си решил все пак да играеш на карти със стареца тази вечер?

— Засега не. Обадиха ми се моите хора. Загубили са Сюза Донован.

— Как може да я загубят в хотела?

— Не е било в хотела. Движели са се по Пасифик Коуст Хайуей.

Мълчание.

Рори мислено се приготви за яростното избухване на Уорд. Това не бе приятна перспектива. Още му пареше от експлозията, разразила се, когато Форест научи за кражбата на картините, които искаше да купи.

— Не е болка за умиране — заговори Уорд, — освен ако не мислиш, че тя сама е откраднала картините или е поръчала да ги откраднат и сега отива да си ги прибере.

— Ако е така, нямам почти никакъв шанс да го докажа. Освен това защо да го прави? Не е закъсала за пари. По-вероятно е да е Иън Лапстрейк. Но както ти споменах, нищо от информацията, която изрових за него, не подсказва, че може да е нещо по-различно от идеален.

— Хм. Напредваш ли изобщо с разследването на кражбата?

— Казах ти, че ще се обадя, ако открием нещо.

— Значи не можеш да проследиш една кола по магистралата и не можеш да заловиш онзи нагъл крадец. Какво изобщо можеш, шерифе? — Уорд затвори.

— Трябва да излизаш ли? — попита Блис.

Той се обърна към нея. Розовият копринен халат, с който беше, подчертаваше приятно тена на кожата й и правеше очите й да изглеждат невероятно сини.

— Трябва да съм глупак, за да оставя такава красива жена сама в петък вечерта.

Тя се усмихна тъжно.

— Ще бъда тук, когато се върнеш.

— Няма да ходя никъде. — Захвърли телефона си на плота и свали кобура си. Преметна го на облегалката на един кухненски стол и отиде при Блис, прегърна я и я целуна. — Ммм, миришеш много апетитно.

— Татко ядосан ли е, че си тук?

— Не. — Рори ухапа леко ухото й. — Днес откраднаха картините, които той искаше да купи.

— И обвинява теб?

— Една фирма, на която съм съсобственик, отговаря за охраната на хотела, откъдето са били откраднати картините.

— Е, и? Теб ли обвинява всеки път, когато оберат някоя банка?

Усмихнат, Рори целуна грижливо оформените й вежди.

— Не. Обаче той много си падна по онези картини.

— Направи му добро да не получи нещо, което иска.

— Като говорим кой какво иска… — Рори плъзна ръце в дълбокото деколте на копринения халат.

— Какво искаш — храна или секс? — попита го, но изви гърба си така, че да улесни ръцете му.

— Вечеря в леглото.

Тя се засмя и го целуна силно.

Тъкмо Блис развърза колана на халата си и телефонът й иззвъня.

— Не му обръщай внимание — каза му, притиснала устни към шията му.

— Така и мислех да направя.

Телефонът иззвъня отново. И отново. После се включи телефонният секретар. Чуха гласа на Савой:

— Блис, ако ме чуваш, вдигни. Важно е. Много е важно!

— По дяволите! — Рори бавно свали ръце от тялото й. — Най-добре вдигни, скъпа. Сави не звучи особено щастлив.

Тя въздъхна, докосна устните му с върха на пръста си и отиде при телефона.

— Здрасти, Сави.

— Долу съм, отвори ми.

Блис се нацупи.

— Не съм сама. При мен е един мъж.

— Бъдещият ти съпруг ли?

— Кой ти каза?

— Баща ни, кой друг! — Тонът на Савой изразяваше повече от думите му. — Пусни ме да вляза, обещавам, че няма да ти отнема много време.

Пръстът й с лакиран в розово нокът натисна бутона за отключване на електрическата брава на сградата. Докато Блис пристегне отново колана на халата си, а Рори запаше ризата си, Савой вече чукаше на вратата. Блис му отвори и погледна брат си.

— Изглеждаш уморен.

— И ти ще изглеждаш така, ако прекараш известно време със стареца, когато е в лошо настроение — обади се Рори.

— Да. — Савой отново стисна основата на носа си. Главоболието, започнало в ранчото, се бе засилило.

— Какво ще пиеш?

— Скоч. Чист. И аспирин, ако имаш.

Рори тръгна към мокрия бар до кухнята.

Блис кръстоса ръце под гърдите си и зачака. После забеляза новите бръчки по лицето на брат си.

— О, по дяволите, Сави! Седни. Не мога да те изхвърля навън, когато изглеждаш така. Гладен ли си?

Той се поколеба.

— Вечерял ли си? — попита и Рори, като му подаде питието и две бели таблетки.

Савой гаврътна половината скоч, глътна аспирина и допи питието си.

— Не. С татко преглеждахме най-новия вариант на договора с „Ню Хърайзънс“. Това уби апетита ми.

— Как ти се струва зеленчукова супа? — предложи Блис. — Останала е малко, има и хляб.

— Не е нужно да ме храниш. — Савой се подсмихна. — Знам, че си имаш по-приятни занимания. И между другото, честито и на двама ви. — Надявам се този път да се получи, но не съм голям оптимист. Погледна Рори. — Ти си единственият, когото Блиси не можеше да командва. Това направо я побъркваше.

— Отнасяше се и за двамата. Аз също не я командвах.

— И това те побъркваше — вметна тя.

— Само понякога. — Рори погледна бъдещия си шурей. — Още един скоч?

Савой поклати глава.

— Благодаря, но обещах на Блис да не се бавя. — Бръкна във вътрешния джоб на вълнения си блейзър и извади десетте страници на „съгласието за договор“. — Подпиши това и тръгвам.

Очите й се присвиха и станаха като блестящи резки, когато тя прочете заглавието на първата страница.

— Няма да се откажа от рожденото си право в полза на онази лигава набожна кучка, така че татко да си построи паметник, увековечаващ паметта му.

— Ти решаваш — каза Савой спокойно. — Но ако не подпишеш това, рожденото ти право ще бъде сведено до десет долара и пламенната надежда на татко, че ще се пържиш в ада.

Блис рязко вдигна глава.

— Какво?!

— Чу ме.

— Не мога да повярвам!

Савой стисна устни.

— Най-добре да повярваш.

Тя дълго се взира в брат си.

— Той ще причини това на собствената си дъщеря?

— След това, което се случи с нашите сектанти, защо изобщо се съмняваш? Татко не им е проговорил от трийсет години. Дори не иска да слуша, когато аз ги споменавам.

— Боже, трийсет години. — Блис поклати глава, изненадана, че е минало толкова време. Къде се беше дянало? — Наистина ли беше толкова отдавна?

— Да. И нищо не се е променило оттогава — каза Савой уморено, — освен че татко е станал още по-нетърпим към хората, които пречат на бизнеса му.

Рори прегърна Блис през кръста, за да я успокои.

— Когато подпишеш — продължи Савой, — ще си върнеш кредитните карти. Той е способен на всичко, когато иска да управлява ранчото по неговия си начин, но иначе не е злопаметен.

Блис отметна глава назад. Сълзите й въпреки това потекоха.

— По дяволите, по дяволите, дяволите да го вземат! Той винаги печели.

— Омъжи се за мен — включи се Рори. — Не мога да ти осигуря живот на кралица, но няма да гладуваш.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Постоянно ме караш да се чудя защо изобщо съм те напуснала. — Погледна брат си и усмивката й се стопи. — Къде е химикалката?

Савой бръкна в джоба си и й подаде химикалка.

— Не е нужно да го правиш — каза Рори. — Парите не са…

— Не отричам, че парите са отчасти причината да се съглася — прекъсна го тя сломено. — Твърде стара съм, за да се чувствам щастлива, ако живея с пенсията на един държавен служител, и го знам. Ти няма да си щастлив, ако трябва да си търсиш друга работа. Знаеш, че е така. — Погледна Рори право в очите. — Наясно си, че ако татко си помисли, че си застанал между мен и моя подпис под този документ, ще те разпъне на кръст. Така че не ми остава никакъв избор, не смяташ ли?

Савой не възрази.

Нито Рори. Никога не бе искал да стане един от пенсионерите, които работят в закусвални, за да могат да си плащат лекарствата.

Блис мълчаливо подписа документите и ги върна на брат си.

— Е, забавлението свърши.

— Кое забавление? — попита Рори.

— Да го карам да излиза извън кожата си. — Тя се усмихна неуверено и на двамата. — За предпочитане е пред перспективата да бъда просто още един Хъни Беър, който му лиже краката.