Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (56)

Глава 55

Пасадена

Неделя, късно следобед

Лейси вдигна глава от старите семейни албуми. Имаше снимки от сватбата на дядо Рейнбоу и на баща й като бебе. След първите пет или шест Коледи и рождени дни, на фотосите изпъкваха хора, които Броуди определи като дядо си и баба си по майчина линия и разни далечни братовчеди. В останалите албуми от купчината имаше снимки на семейството на Доти и на Дейвид Куин като доста по-възрастен — от времето, когато се бе преместил да живее със сина си.

Имаше и един огромен плик с пожълтели изрезки от вестници и списания отпреди петдесет и повече години. Всяка изрезка се отнасяше до скандалите или трагедиите на семействата Савой и Форест. На никоя от изрезките нямаше снимка и не се споменаваше Дейвид Куин.

Лейси прелисти мълчаливо до последната страница единствения албум, в който имаше снимки на дядо й.

— Той нямал ли е снимки от детството си или на родителите си, както родителите на мама?

Броуди се намръщи.

— Никога не съм се замислял за това, но… не.

— Къде е роден? — попита Иън.

— В Уийд.

Иън дори не мигна.

— В Северна Калифорния?

Броуди се усмихна.

— Да. Не очаквах да го знаеш.

— Аз съм роден в Централна Калифорния. Много ли е пътувал като младеж?

Последва дълга пауза, докато Броуди претърсваше оскъдните си спомени.

— Ако го е правил, не ми е разказвал за това. Но е било само из Калифорния. Той често казваше: „Защо да ходя другаде? Всичко е тук, всички пейзажи, които му трябват на човек“.

— Да е споменавал нещо за колеж? — поинтересува се Иън.

Броуди поклати глава. Иън погледна Лейси.

— Не и пред мен — каза тя, — освен когато казваше, че е загуба на време, ако човек има истински талант.

Доти издаде звук като териер, който забива зъбите си във врата на плъх. Някои от най-сериозните им пререкания бяха по повод образованието на Лейси.

— Ами годишници от гимназията или снимки от началното училище? — попита Иън.

Броуди поклати глава.

— Имам някои снимки на майка ми, ако те ще свършат работа.

— Само ако двамата са учили в едно и също училище. Така ли е?

Броуди пак поклати глава.

— Не. Запознали са се, когато той е бил на четирийсет.

Лейси изгледа Иън с нещастно изражение, чудейки се дали той си мисли същото като нея. Не го изрече на глас. Родителите й бяха достатъчно разстроени и без това.

— Значи най-старата снимка на баща ти, която имаш — обърна се Иън към Броуди, — е от неговата сватба?

Броуди погледна жена си, която бе официалният пазител на семейния архив. Тя кимна.

— Добре — каза Иън. — Може ли да взема назаем няколко негови снимки, за да ги сканирам и вкарам в компютъра си?

— Защо? — попита Доти учудено.

— Лейси ще ми даде списък с галерии за пленерно изкуство, които дядо й може да е посещавал — обясни Иън. — После аз ще ги обиколя, за да видя дали някой ще го познае на снимките — след като ги обработя допълнително, — или ще разпознае картините му.

Доти погледна компютъра му.

— Аз имам скенер, но ще стане по-бързо, ако използвам моя компютър и ви разпечатам копията.

— Ще може ли? — попита Иън.

— Да.

Лейси си пое дълбоко дъх.

— Още ли имаш онази програма за трансформациите?

Майка й се обърна ентусиазирано.

— Разбира се. Само ще ти направя една снимка и…

— Не, не за мен. За дядо.

Иън я погледна изненадано, после се усмихна с одобрение. Без да каже и дума повече, той се зае отново да преглежда семейните снимки, търсейки тези, на които Дейвид Куин се виждаше най-добре.

— Защо? — попита Броуди.

— Защото може да е изглеждал различен в другия си живот — каза Лейси в очакване да избухне бомбата. Не се наложи да чака дълго.

— Другият си живот!? — възкликнаха Броуди и Доти едновременно. — За какво говориш? — попита баща й.

— Животът, който е водил, преди да се ожени за Сара Бет Кортни — обясни Иън, без да вдига глава от албумите.

— Само защото нямаме снимки от детството му, не означава, че е водел двойствен живот — възрази Броуди. — Просто не си падаше по сантименталностите. Може да е изхвърлил снимките.

— Има и други неща — вметна Лейси неохотно.

— Какви например? — настоя баща й.

— Например — отвърна Иън, — че няма никакви официални документи за съществуването на Дейвид Куин преди свидетелството за граждански брак със Сара Бет Кортни. Нямал е шофьорска книжка в Калифорния, нито акт за раждане, регистрация като гласоподавател, документи за собственост, за платени данъци — нищо.

Броуди зяпна от изненада. После затвори устата си и стисна носа си. Нямаше нужда да е адвокат, за да се досети за най-вероятната причина човек да смени самоличността си.

— Значи мислиш, че е бил престъпник?

— Мисля, че трябва да научим кой и какъв е бил, преди да стане Дейвид Куин — каза Иън предпазливо.

Броуди изсумтя.

— Колко причини може да има човек, за да смени самоличността си?

— Доста.

— А някоя от тях да е законна?

— Една-две.

Броуди пребледня, а на скулите му се появиха две яркочервени петна.

— Наистина ли мислите, че е бил убиец?

Иън изпревари Лейси:

— Наистина не знам. Може причината да е някакъв скандал, свързан с рисуването, който да го е принудил да смени името си. Баща ти винаги ли е рисувал, или това също е било част от новия му живот?

— Винаги е рисувал — отвърна Доти, намръщена. — Не помня защо, но съм сигурна в това.

— Още преди да стане Дейвид Куин? — попита Иън.

Доти погледна мъжа си.

— Да… — каза той бавно.

— Сигурен ли си? — настоя Иън.

— Един от най-ранните ми спомени за него е как все ми повтаряше различни варианти на: „Когато бях на твоите години, можех да рисувам дървета, които приличат на дървета. Даже някое пиле ще нарисува по-хубава рисунка от тази. Какво ти има? Нищо ли не си наследил от мен, освен носа?“.

— Подло, подло същество — каза Доти тихо.

Броуди сви рамене.

— След известно време свикнах с това… Да, баща ми винаги е рисувал.

— Пейзажи? — попита Иън.

— Доколкото ми е известно.

— Ами огън? — намеси се Лейси. — Виждал ли си го да рисува огън?

Броуди погледна дъщеря си озадачено.

— Огън? Огън в камина, лагерен огън или свещи?

— Горящи коли или къщи — отвърна тя.

— Не помня нищо такова. Но не забравяй, че ти познаваше дядо си като художник по-добре от всички останали. След като станах на осем, той напълно се отказа от мен. Никога не е рисувал край мен, никога не ме е пускал при себе си, когато рисуваше. Никога не ми показваше картините си. Не ги показваше и на майка ми. Напълно ни изключи от тази част на живота си.

— Най-важната част — прошепна Лейси, най-после разбрала защо баща й таи такава неприязън към рисуването.

— Ти беше единствената — каза Броуди простичко. — Видя една твоя рисунка, на която беше нарисувала коледна елха, тогава беше на три години, и се влюби в теб. Пускаше те на места и ти показваше страни от душата си, които не споделяше с никой друг.

— Но и с нея не е споделил всичко — рече Иън. Слава богу! — Госпожо Куин, ще се възползвам от предложението ви за скенера.

— Наричай ме Доти и ми говори на „ти“ — усмихна му се тя. После добави небрежно: — Всички в семейството ми викат така.

Лейси изстена:

— Мамо!

Иън бързо я прегърна с една ръка.

— Обзалагам се, че с тази програма майка ти планира сватби.

— Разбира се — каза Доти. — И ей сега ще видиш как го правя. — Тя взе снимките от ръката му, затвори лаптопа си и се отправи с него към кабинета си, като продължи да обяснява по пътя: — Първо правя снимки на всички важни участници и ги сканирам в програмата за трансформации. После решавам кой с какво ще бъде облечен, с каква прическа, обувки и така нататък в зависимост от телосложението и цвета на косата.

— И? — попита Иън заинтригувано. Той взе дебелия плик с изрезките и я последва. — Звучи ми като една програма, която съм използвал, за да предскажа как ще изглежда даден човек като по-стар или по-млад, с различни уши, нос, коса, зъби и така нататък.

— И моята програма може да прави същото. Много впечатляващо е, когато нашите доброволци работят в клиниката за отказване от тютюнопушенето: показват на хората как пушенето ускорява процеса на стареене. — Доти го погледна през рамо по начин, който му напомни за Лейси. — Да питам ли ти за какво си използвал тази програма?

— Да го наречем международно планиране.

Броуди видя как двамата изчезнаха по коридора.

— Нали знаеш, че си обречена…

— А? — попита Лейси.

— Тя вече планира сватбата ти. Още преди да пристигнете днес, ме попита дали още мога да се намъкна в смокинга, който носех на…

— Не! — Лейси вдигна ръка, за да го спре. — Не продължавай.

И хукна след Иън и майка си, изплашена, че не трябва да ги оставя насаме.