Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (63)

Глава 62

Корона дел Мар

Понеделник вечерта

Облеченият с дъждобран мъж вървеше бързо към електрическите жици. Каквито и закони и разпоредби да се приемаха, заровените под земята кабели трябваше да се покажат някъде, за да свържат сградите с основната необходимост на двайсет и първи век — електричеството. Пустият складов комплекс се намираше в район, планиран за лека индустрия, така че бе позволено различни жици да се издигат по недотам красиви тръби от външната страна на сградите и стълбовете.

Специалните му клещи срязаха тръбите и жиците много лесно. Както се изискваше за всички обществени места, електронните ключалки се отваряха веднага щом прекъснеше електрозахранването. Това бе мярка за безопасност, за да спаси хората, които при пожар се намират в затворено помещение, от капана на автоматично заключващите се врати, които би трябвало да ги пазят.

Вратата се отвори. Не се задейства никаква аларма. Не светна никакво резервно осветление. Точно както очакваше. Хората, които имаха наистина ценни вещи, ги съхраняваха в сейфове, а не в складови клетки с врати от дебела ламарина и почти без охрана.

Същите клещи, но с много повече усилие от негова страна, се справиха с катинара на склад 120. Той бавно дръпна вратата нагоре, очаквайки стържене на метал в метал. Не се чу нищо, освен лекото шумолене на смазан механизъм. Вдигна вратата достатъчно, че да влезе, и я дръпна след себе си, за да не се вижда отвън, когато светнеше в склада. Вътре беше съвсем тъмно.

Бръкна под дъждобрана си. От студа и влагата пръстите му ставаха тромави. Отне му известно време да измъкне и включи голямото фенерче. С нетърпение обходи с лъча му помещението.

Празни рафтове и стелажи. Много на брой. Три, не, четири пожарогасителя. На някои свободно стоящи стелажи все още имаше стоки. Обходи с лъча вази, лампи, стъклени фигури, дървени чаши, евтини бижута с форма на египетски божества, стари сребърни рамки за снимки, кукли.

Лъчът светлина попадна върху вратичките на затворени шкафове в дъното на помещението. С треперещи пръсти отвори първия шкаф. После следващия. И следващия. И следващия, докато не отвори всички вратички.

Вътре нямаше нищо.

Нито една картина.

Нито една.

Нищо, само боклуци!

С яростен рев той се завъртя и събори най-близкия стелаж, който събори следващия, после и следващия — като огромно метално домино. Рафтовете падаха и всичко върху тях се разпръсваше. Той тъпчеше всичко, което не се беше счупило при падането, блъскаше го с крака, докато накрая не се задъха като бегач, който изобщо не е очаквал да се състезава.

Насили се да нормализира дишането си, за да престане сърцето му да блъска дивашки в гърдите. Нямаше да си помогне, губейки самообладанието си.

Трябваше да я убие. Нямаше търпение да го направи. Тази смърт, за разлика от останалите, щеше да му достави радост.

Усмихнат, като си представяше страха й, той разби няколко от празните дървени рафтове, разхвърли блокчета парафин и стърготини върху тях и измъкна от джоба си стъклено шише с керосин. Изпразни го почти цялото върху купчината дърва. Извади шарен пакет свещички за рожден ден от джоба си, подреди ги и направи пътека с мазната течност между тях и дървата. Отвори кибрита, взе една клечка и подпря кутийката на свещите, после запали клечката. Миниатюрно пламъче захапа картона на кибритената кутия.

Докато пламъкът достигне останалите клечки и свещите, а от тях плъзне по пътеката към дървата, мъжът вече бе изчезнал в дъжда.