Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (38)

Глава 37

Хотел „Савой“

Петък вечерта

След първото обаждане от репортер Иън нареди на рецепцията да не ги свързват с никого, освен с шериф Търнър. Последното, от което Сюза се нуждаеше, бе да се разправя с хрътките от новините, които душеха за сензация. Кажете как се чувства една световноизвестна художничка, когато от стаята й са откраднати незаменими картини за милиони долари? Чувствате ли гняв? Чувствате ли се омерзена? Още по-добре, бихте ли се разплакали по време на интервюто? Ще излеете ли душата си пред отегчената публика? Ще осигурите ли издигането на репортера, направил сензационния репортаж? Ще кажете ли нещо сочно за между рекламите? Дайте ни сензация, прикрита под правото на обществото да бъде информирано.

Десет минути след разговора на Иън с рецепцията от рум сървиса донесоха прекрасна вечеря от името на хотела. Но храната можеше да бъде и кучешка — толкова й обърнаха внимание. От учтивост Сюза опита по хапка от всичко, изпи половин чаша хубаво вино и се настани на един удобен фотьойл, откъдето се взря в нищото. Тъгата се излъчваше от нея на вълни, които бяха почти осезаеми. Всеки път, когато я погледнеше, на Лейси й се доплакваше.

Дори и да забелязваше това, Иън не позволяваше да си проличи. Той се зае с вечерята със скоростта и точността на кола, зареждаща гориво.

— Яж — каза на Лейси между хапките. — Имаш нужда от храна.

Тя хапна надве-натри и избута чинията си. Искаше да успокои Сюза, но не знаеше как, защото разбираше прекалено добре, че загубените картини не можеха да бъдат заменени. Въпреки собственото си привидно безразличие, се чувстваше така, сякаш част от нея бе изтръгната след пожара. Ако не беше нежното настояване на Сюза да сортират повредените от водата и пушека картини, Лейси щеше да изхвърли всичко в пристъп на гняв и болка. Но Сюза разбираше емоциите, които кипяха под повърхността. Тя помагаше и с помощта си изцели младата жена поне малко.

Лейси искаше да направи същото за нея.

— Е, добрата новина е, че няма да се налага да се тревожиш за репутацията на баща си и дядо си — каза Иън и си наля още кафе, а после се зае с останалата вечеря.

Лейси извърна поглед от неподвижното нещастно лице на Сюза.

— Какво имаш предвид? — попита тя, въпреки че вече знаеше. Вината я прониза, защото и Иън се бе досетил за това.

— Картините, за които толкова се тревожеше, вече ги няма — заяви той съвсем делово. — Семейството ти е спасено.

Единственото нещо, което спря Лейси да не се нахвърли върху него, бе гневът, горящ в тъмните му очи.

— Бих искала картините на Сюза да се върнат.

Вилицата му се спря за момент.

— А тези на дядо ти?

— Картините на Сюза са оригинали. Незаменими са. На дядо ми… — Тя сви рамене. — Всички знаем какви са те.

— Сюза не скърби за загубените картини — каза Иън.

— Какво?

— Нали така, Сюза?

По-възрастната жена се обърна към масата. В очите й блестяха сълзи.

— Да. Скърбя за едно минало, до което мога да се докосна единствено чрез спомените си и чрез изкуството. Спомените избледняват. Картините — не. Художникът, който е нарисувал трите картини на Лейси, е бил някой, който е живял и обичал, и плакал, и се смял, и гневил, и е вложил всичко това в пейзажите на места, които времето и човекът са заличили. Изкуството е единственото свидетелство за това какво е било някога. — От сълзите красивите й очи изглеждаха още по-големи. — Сега част от това изкуство е загубено. Част от мен се загуби заедно с него.

— Но те бяха просто фалшификати — каза Лейси дрезгаво.

Сюза поклати глава.

Съвестта на Лейси се бореше с емоциите й. Както обикновено, съвестта й загуби. Сюза не беше от семейството й, но тя я чувстваше много близка. Сюза я бе прегърнала, когато тя най-после заплака във вонящата мокра руина, в която се бе превърнало ателието й; после бе запретнала ръкави и нежно, но непреклонно я бе принудила да продължи да сортира картините си.

Седем от платната бяха отделени за изложбата през ноември. Оценката на Сюза и искреният й ентусиазъм бяха извадили Лейси от опушената разруха на настоящето и я бяха обърнали с лице към едно ярко бъдеще с много възможности.

Този жест Лейси можеше да върне.

— Какво ще кажете да направим пътешествие до моя склад?