Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (31)

Глава 30

Хотел „Савой“

Петък сутринта

Увита в дебелия хавлиен хотелски халат, Сюза погледна затворената врата на втората спалня, а после Иън.

— Как е Лейси?

— Спеше, когато я оставих. Надявам се, че още спи. — Той прокара пръсти през косата си и се зачуди дали някога ще успее да премахне ужасния мирис на смърт от кожата и мислите си. — Да загубиш всичко е тежък удар, но поне Лейси не се изпече жива като съседката си.

— От това, което ми разказа, се съмнявам жената изобщо да се е събудила.

Лицето му се напрегна.

— Много се надявам да е било така.

— Сигурен ли си, че Лейси е загубила всичко? Тя каза, че са изгасили огъня, преди да стигне до магазина й.

— Пушекът и водата са повредили всичко, което е оцеляло от пламъците — каза Иън. — Някои от издръжливите неща, като стъклени предмети, бижута и метал, може и да са се спасили. Но плакатите и текстилът… — Направи рязък жест с ръка. — Загубени са.

— Ами картините й?

— Повечето са унищожени според мен. А може би не. Не съм запознат с издръжливостта на маслените бои и платната.

— По-издръжливи са от пастелите или водните бои. — Сюза се намръщи. — Ще помогна на Лейси да провери картините, когато е готова. Иначе би изхвърлила нещо, което може да се спаси с подходяща обработка. Пита ли я дали има застраховка?

— Има. Какво ще й платят — ще зависи от застрахователя и адвокатите, ако се стигне дотам.

Сюза погледна мръсната коса и опушеното лице на Иън.

— Искаш ли да хапнеш нещо, кафе, нещо за пиене?

— Не, благодаря, още не съм преглътнал пушека.

— Да намажем с нещо изгарянията ти?

— Вече се погрижих за тях. Намазах и Лейси от главата до петите. — Той почти се усмихна. Поне тази част бе приятна.

— Ще поспиш ли?

— По-късно. Чакам обаждането от следователя на пожарната.

С присвити очи Сюза го гледаше как крачи из стаята.

— Следовател? Подозират палеж ли? Лейси не спомена нищо такова.

— Всички пожари се разследват за палеж.

— Добър опит, но неуспешен — изстреля в отговор тя. — Нямаше да стоиш буден, ако предполагаше, че е просто рутинна проверка.

— Обзалагам се, че синовете ти никога не са успявали да те преметнат с някоя измислица, нали?

— О, успявали са постоянно, но не и за важни неща.

Иън погледна през рамо към затворената врата, после отиде до нея и се ослуша напрегнато. Дори и Лейси да беше будна, не се движеше из стаята.

Сюза изчака с търпението на майка или на котка, дебнеща жертвата си. Понякога нямаше голяма разлика.

— От това, което видях, пожарът беше започнал от един бидон с боклуци — каза Иън. — После някой е съборил бидона и огънят се е разпространил по пътеката между двата магазина. Подсигурил се е и с някакви ускорители — керосин или бензин — плюс нещо като блокчета от стърготини и парафин, които се използват за подпалки, когато на човек не му се занимава с дърва. Тези блокчета горят много бързо — дори и да вали като из ведро.

— Защо някой ще иска да пали магазина на Лейси?

— Не беше магазинът на Лейси, а съседният.

— Тогава защо излъчваш сигнали, от които шестото ми чувство се събужда и се чувствам зле?

Иън я изгледа мрачно.

— Какви сигнали, госпожо Донован?

— Лоши. Най-добре ми кажи всичко.

— Няма нищо за казване. — Той се надяваше наистина да няма.

— Глупости!

Той примигна, после се усмихна бавно — първата му истинска усмивка, откакто полудонесе, полудовлече изцапаната със сажди и втрещена Лейси в хотелския апартамент преди един час, повери я в ръцете на Сюза и се върна за картините, които бе оставил във фоайето.

— Добре — каза Иън, — но не знам как моите предположения ще те накарат да се почувстваш по-добре.

— Искала ли съм да се чувствам по-добре?

Той подсвирна тихо през зъби.

— Лоу ме предупреди, че си тежък случай, но досега не му вярвах.

— Може да се гънеш като червей на кукичка и да се опитваш да смениш темата, но това няма да ти помогне.

Иън вече се бе досетил, че е така.

— Нещо, което много приличаше на подпалки, бе разпръснато от бидона с боклук до магазина на Лейси. Стори ми се, че надуших и бензин, но не го твърдя със сигурност. Ала определено цялата картинка не ми харесва.

— Някой да ти е казвал, че си параноик?

— Професионална деформация.

— За съжаление, имам чувството, че си прав.

Отне му няколко секунди да осъзнае казаното от Сюза.

— По дяволите, надявах се да си на друго мнение.

— Аз също. Какво ще правим сега?

— Ти няма да правиш нищо — каза той, — освен това, за което си дошла, и то със сигурност не включва да се забъркваш в история с палеж.

Тя повдигна вежди.

— Двамата със съпруга ми имате нещо общо — арогантността.

— Хубаво, че ти си падаш точно по тази черта — усмихна се Иън.

— Мисля, че е време да се обадя на моята нова приятелка Дейна Гейнър от „Реъритис Ънлимитид“. Твоята шефка, доколкото си спомням.

— Ако поискаш, Дейна може да ме поскастри, което сигурно отдавна й се ще да направи, но няма начин да ми каже да те изложа на опасност. — Той извади мобилния си телефон и натисна един от бутоните за бързо избиране. — Сама я попитай.

— А докато ти правиш това — каза Лейси от вратата на спалнята, — Иън ще ми обясни за какво точно спорехте.