Ане Франк
Задната къща (96) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Петък, 28 януари 1944 г.

Мила Кити,

Тази сутрин се запитах дали вече не се чувстваш като крава, която преживя все стари вести и от еднообразната храна звучно се прозява с мълчаливото желание Ане да изнамери нещо ново. Съжалявам, зная, че всичко старо е досадно за тебе, но представи си само колко са омръзнали на мен самата старите истории, които трябва непрекъснато да предъвквам. Ако разговорът на масата не е за политика или за някое чудесно похапване, тогава мама или госпожа ван Даан излизат с отдавна разказани от тях истории за младите си години или Дюсел дрънка за богатия гардероб на жена си, за хубави състезателни коне, за пробити гребни лодки, за момчета, които плуват от четиригодишна възраст, за болки в мускулите и за страхливи пациенти. Всичко се свежда дотам, че ако някой от осмината си отвори устата, всеки от останалите седем може да завърши започнатата история. Поантата на всеки анекдот ни е известна предварително и единствен разказвачът се смее сам на духовитостта си. Различните млекари, бакали, месари на двете бивши домакини са ни вече до болка познати, така често са били превъзнасяни или сривани със земята по време на храна; при разговорите в Задната къща е невъзможно да се появи нещо свежо и ново.

Всичко това все пак се понася, само възрастните да нямаха навика да преразказват по десет пъти историите, разказвани от Копхаюс, Хенк или Мип, като всеки път ги украсяват със собствени измислици, така че често трябва да си щипя ръката под масата, за да не поправям въодушевения разказвач. Малки момичета като Ане не могат при никакви обстоятелства да противоречат на възрастните, независимо какви грешки допускат те или какви лъжи и измислици изсмукват от пръстите си.

Любима тема на Копхаюс и Хенк е криенето и живеенето в нелегалност. Те знаят много добре, че всичко, което има отношение към другите нелегални или криещи се хора, живо ни интересува; че истински съчувстваме на разкритите нелегални в тяхната мъка, както и че се радваме заедно с освободените затворници.

Нелегалните и криенето са станали точно така обикновено понятие, както преди бяха пантофите на татко, които винаги трябваше да стоят пред камината. Организации като „Свободна Холандия“, която подправяше лични карти, събираше пари за криещите се, търсеше места за криене, осигуряваше работа на укриващи се холандски младежи, са вече много на брой и е учудващо колко усилена, благородна и безкористна е работата, която извършват тези хора, които, залагайки собствения си живот, спасяват други хора и им помагат. Най-добрият пример за това са пак нашите помагачи, които засега ни преведоха през толкова премеждия и се надявам, че ще ни доведат до спасителния бряг, иначе и те самите ще трябва да споделят участта на всички преследвани. И никога не сме чули и думичка, напомняща за бремето, което без съмнение представляваме; нито един от тях не се е оплакал, че го затрудняваме прекалено много.

Всеки ден те всички идват горе, говорят с мъжете за работата и политиката, с жените за храната и тежестите на военното време, с децата — за книги и вестници. Стремят се да бъдат колкото е възможно по-весели, носят цветя и подаръци за рождени и празнични дни, винаги и за всичко са готови да ни помогнат. Това е нещо, което никога не можем да забравим: докато другите показват героизъм във войната или съпротивата срещу немците, нашите помагачи показват героизъм в своята всекидневна обич и ободряваща подкрепа към нас.

Разказват се невероятни истории, но все пак повечето случки действително са станали. Копхаюс например тази седмица сподели с нас, че в провинция Хелдерланд два отбора са имали футболна среща, като единият бил съставен от нелегални, а другият от гранични полицаи. В Хилверсум били раздавани нови дажбени книжки. Понеже много нелегални имат такива книжки, чиновниците определили час, в който всички нелегални от околността могат да получат документите си на отделно гише. Трябва да се внимава подобни дръзки номера да не стигнат до ушите на швабите.