Ане Франк
Задната къща (40) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Сряда, 13 януари 1943 г.

Мила Кити,

Днес сутринта пак съм ядосана на всичко и затова не мога да свърша нищо както трябва.

Навън е страшно. Ден и нощ откарват бедните хора, само с по една раница и малко пари. Но по пътя им отнемат дори и това. Разделят семействата, отделно мъже, жени и деца.

Деца, като се връщат от училище, не заварват родителите си. Жени, отишли на пазар, при връщането си намират къщата си запечатана, семейството си изчезнало.

Холандците също вече се страхуват, защото синовете им се изпращат в Германия; всички са изплашени.

Всяка нощ прелитат стотици самолети над Холандия, летят към немските градове и разорават там с бомбите си земята; всеки час в Русия и Африка загиват стотици, хиляди хора. Никой не може да остане настрана от това. Цялото земно кълбо води война и макар че съюзниците сега са по-добре, краят все още не се вижда. А ние, ние сме добре, по-добре от милиони други. Все още сме спокойни и сигурни и така да се каже, си ядем от парите. Толкова сме егоистични, че говорим за „след войната“, радваме се на нови дрехи и обувки, докато всъщност би трябвало да спестяваме всяка стотинка, за да можем да помагаме след войната на другите хора, да спасяваме това, което все още може да се спаси.

Децата наоколо ходят с по една тънка блузка, обути са с дървени обувки, без палта, без шапки, без чорапи и няма никой, който да им помогне. Стомахът им е празен, сдъвкват по някой морков, бягат от студената си къща навън на студената улица и отиват на училище в още по-студената класна стая. Да, в Холандия се стигна дори дотам, че безброй деца по улиците спират минувачите и молят за парче хляб.

Бих могла с часове да ти говоря за мизерията, която носи войната, но от това самата аз още повече се обезкуражавам. Не ни остава нищо друго, освен да изчакаме колкото може по-спокойно края на това бедствие. Както евреите, така и християните чакат, целият свят чака, а мнозина чакат смъртта си.

Твоя Ане