Ане Франк
Задната къща (119) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Понеделник, 20 март 1944 г.

Мила Кити,

Тази сутрин Петер ме попита защо вечер не се качвам по-често при него; ни най-малко не го притеснявам, където има място за един, има и за двама. Отговорих, че не мога да ходя при него всяка вечер, защото долу не одобряват това, но той смята, че това не трябва да ме спира. Тогава му казах, че с удоволствие ще отида някоя съботна вечер, и го помолих да ме викне, когато има луна. „Тогава ще слезем долу — отвърна той — и оттам ще гледаме луната.“

Междувременно моето щастие е помрачено. Отдавна си знаех, че и Марго доста харесва Петер. Доколко го обича, не зная, но все пак положението ми се струва много лошо. Сега всеки път, когато отивам при Петер, сигурно й причинявам нетърпима болка, но от нейна страна най-хубавото е, че почти не го показва.

Зная добре, че на нейно място аз бих била отчаяна от ревност, но Марго сама казва, че не трябва да я съжалявам.

— Мисля, че е много неприятно да се чувстваш трети — добавих аз.

— Свикнала съм — отговори тя някак с горчивина.

Все още не се осмелявам да кажа това на Петер; може би ще го сторя по-късно. При това ние имаме да си казваме ужасно много неща.

Снощи мама ми се поскара, нещо което си бях заслужила. Не бива да отивам прекалено далече с моето безразличие към нея. И така значи отново ще трябва да се опитвам въпреки всичко да съм любезна и да преглъщам забележките си към нея.

И Пим също не е така сърдечен, както преди. Сега се опитва да не се отнася към мене като към дете и по тази причина се държи прекалено хладно. Ще видим какво ще излезе от това!

Засега достатъчно, само гледам Петер и съм преизпълнена с него.

Твоя Ане

 

Това е доказателство за добрината на Марго, което получих днес, 20 март 1944 година:

„Ане, когато вчера ти казах, че не ти завиждам, бях само наполовина искрена. Всъщност аз не завиждам нито на тебе, нито на Петер, но мисля, че е жалко за мене, защото все още не съм намерила, а и засега със сигурност няма да намеря човек, с когото бих могла да говоря за моите мисли и чувства. Затова от сърце се радвам за вас двамата — че можете да се доверите един на друг. Тук ви липсват достатъчно много неща, които за другите хора са съвсем естествени.

Иначе зная със сигурност, че все пак никога нямаше да стигна така далече с Петер, защото имам чувството, че с човека, с когото бих могла да говоря за много неща, трябва да бъда и доста интимна. Също така трябва да усещам, че той ме разбира напълно, без да говоря много. Но за такова нещо е нужен човек, който интелектуално да е по-развит от мене, а при Петер случаят не е такъв. Струва ми се обаче, че е точно така при вас двамата с Петер.

Съвсем не трябва да се укоряваш, че ме лишаваш от нещо, което ми се полага — защото това не е истина. Ти и Петер можете само да спечелите от това общуване.“

Ето моят отговор:

„Мила Марго,

Твоето писмо е извънредно мило, но след него не се успокоих, нито пък ще се успокоя.

За такова доверие между Петер и мене, за каквото ти говориш, засега не може и дума да става, но пред един отворен прозорец в полумрака се казват много повече неща, отколкото на ярката слънчева светлина. Освен това и за чувствата си човек по-лесно говори шепнешком, отколкото на висок глас. Мисля, че ти изпитваш сестринска привързаност към Петер и би искала да му помогнеш точно така, както и аз. Сигурно все още можеш да го направиш, макар и без онова доверяване, както ние го разбираме. Защото според мене доверяването трябва да идва и от двете страни; струва ми се, че и това е причината, поради която татко и аз не можахме да станем по-близки.

Нека с това приключим и да не отваряме вече дума за него; ако искаш да се обясним още, то, моля те, писмено, защото така мога да изразя по-добре това, което искам да кажа, отколкото устно.

Да знаеш как ти се възхищавам и само се надявам да имам малко от татковата и твоята добрина, защото в това отношение не виждам голяма разлика между вас двамата.

Твоя Ане“