Ане Франк
Задната къща (77) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Понеделник вечерта, 8 ноември 1943 г.

Мила Кити,

Ако прочетеш цялата купчина мои писма, сигурно ще забележиш, че са написани с различни настроения. Самата аз смятам за досадно това, че тук, в Задната къща, завися толкова много от настроенията си. Изглежда, че така е не само при мен, но и при всички останали. Ако чета книга, която ме поразява, трябва да се успокоя напълно, преди да се появя пред другите, иначе ще сметнат, че се държа странно. В момента, както сигурно ще забележиш, съм в период на депресия. Всъщност не мога да ти кажа от какво ми става това, но ми се струва, че е, защото изпитвам страх, срещу който се боря постоянно.

Тази вечер, докато Ели още беше при нас, се чу дълго, силно и пронизително позвъняване. В същия миг пребледнях, заболя ме стомахът, сърцето ми се разтуптя и всичко това — от страх.

Вечер в леглото се виждам сама в затвор без татко и мама. Понякога се лутам по пътя или нашата Задна къща гори, или идват през нощта да ни откарат. Виждам това, като че става наистина, и имам чувството, че скоро ще ме сполети! Мип често казва, че завижда на спокойствието ни тук. Това може да е истина, но тя сигурно не взема предвид страха ни. Въобще не мога да си представя, че някога светът отново ще стане и за нас такъв обикновен, какъвто е за другите хора. Наистина говоря за „след войната“, но това е като за въздушни кули, като за нещо, което никога няма да бъде действителност. Като мисля за нашата предишна къща, за приятелките, за радостите в училище, струва ми се, че всичко това е преживяно от някой друг, а не от мене.

Виждам нас, осмината, заедно със Задната къща — сякаш се намираме под късче синьо небе, заобиколено от тежки, черни, буреносни облаци. Кръглото обградено местенце, където стоим, все още е сигурно, но облаците се събират все повече около нас и кръгът, който ни разделя от приближаващата се опасност, става все по-малък. Сега ни заобикалят толкова опасности и мрак, че, обзети от отчаяние, търсим спасителния изход и се блъскаме един в друг. Поглеждаме надолу, където е спокойно и красиво, но точно над нас висне тъмна материя, която препречва пътя ни нагоре и е като непробиваема стена — тя заплашва да ни смаже, но все още не може. Нищо друго не мога да направя, освен да викам и да моля: „О, кръг, отвори се и ни пусни на свобода!“