Ане Франк
Задната къща (78) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Четвъртък, 11 ноември 1943 г.

Мила Кити,

Току-що измислих подходящо заглавие за това писмо:

Ода за моята писалка

In Memoriam^[1]

За мене писалката винаги е била най-скъпата вещ и аз я ценях много, особено заради широкото й връхче, защото мога да пиша прилично само с писалка с подобно връхче. Моята писалка имаше дълъг и интересен живот и аз искам да го опиша накратко.

Когато бях на девет години, тя пристигна в пакетче (обвита в памук) като безплатна мостра чак от Аахен, където живееше любезната изпращачка, моята баба. Аз лежах болна от грип, а февруарският вятър виеше около къщата. Чудесната писалка имаше червена кожена калъфка и аз веднага я показах на всички мои приятелки. Вижте ме, Ане Франк, гордата притежателка на автоматична писалка!

Щом станах на десет години, разрешиха ми да нося писалката в училище и учителката наистина ми разреши да пиша с нея.

Като станал на единадесет, трябваше отново да скътам своето съкровище, защото учителката в шести клас ни разрешаваше да използваме само перодръжки с мастилници.

Дванадесетгодишна, постъпих в Еврейския лицей и моята многоуважавана писалка получи нова калъфка. В нея имаше място и за молив, пък и изглеждаше много по-добре, защото се затваряше с цип.

На тринадесет години взех писалката с мене в Задната къща и с нея пробягахме през безброй дневници и тетрадки.

Така четиринадесетата ми година бе и последната, прекарана с моята писалка. Ето какво се случи…

Беше петък следобед след пет часа. Преместих се от моята масичка и исках да седна и да пиша на голямата маса, но с твърда ръка бях избутана настрани, за да направя място на Марго и на татко да упражняват там „своя латински“. Писалката остана неизползвана, а нейната притежателка се задоволи с едно малко ъгълче от масата, за да търка бобчета. При нас „търкане на бобчета“ означава да почистваш мухлясал зрял боб, като го търкаш между дланите си.

В шест без четвърт пометох пода и изхвърлих боклука и вестника с развалените бобчета в камината. Избухна силен пламък и си казах, че това е чудесно, защото така камината, почти угаснала, отново се разпали. Спокойствието бе възстановено, латинците се ометоха и аз седнах на масата, за да продължа писането си, но където и да търсих, не успях да открия писалката си. Започнах да търся отначало; Марго, мама, татко, Дюсел, всички търсихме, но проклетата писалка беше изчезнала безследно.

— Вероятно е отишла в камината заедно с бобчетата — предположи Марго.

— А, не може да бъде, мила! — отвърнах аз.

Когато до вечерта писалката ми все още не се бе появила, всички приехме, че е изгоряла, още повече че целулоидът гори със силен пламък.

И наистина тъжното предположение се потвърди, защото на другата сутрин, като почистваше камината, татко намери в средата на купчината пепел желязната щипка за закачване на писалката. От златния писец нямаше и следа.

— Вероятно се е стопил и е залепнал върху някое парче сгурия — бе мнението на татко.

Но въпреки че писалката ми вече я нямаше, остана ми утехата, че е кремирана така, както желаех да постъпят с мене, когато му дойде времето!