Ане Франк
Задната къща (116) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Четвъртък, 16 март 1944 г.

Мила Кити,

Времето е чудесно, неописуемо хубаво; след малко отивам в мансардата.

Сега вече зная защо съм по-неспокойна от Петер. Той има собствена стая, където работи, мечтае, размишлява и спи. А мене ме подбутват от ъгъл в ъгъл. Почти никога не съм сама в стаята си, а така ми се иска! Тази е причината, заради която така често бягам в мансардата. Само там и с тебе. Кити, мога за кратко, съвсем за кратко да се държа естествено. Но не искам да хленча за моите желания, напротив — искам да съм смела. За щастие останалите не забелязват вътрешните ми вълнения, макар че аз ставам все по-хладна към мама, все по-малко гальовна към татко, а и с Марго не споделям вече нищо. Затварям се в себе си. Пред останалите трябва да се показвам уверена, никой не трябва да знае, че в мен още кипи борба. Борба между моите копнежи и здравия разум. Засега изглежда, че последният надделява, но няма ли накрая да излезе, че копнежите ми са по-силните! Понякога се боя от това, понякога желая да е така!

О, ужасно трудно е да не го кажа на Петер, но зная, че той трябва пръв да започне. Така тежко е да разбереш, че всички разговори и неща, които си преживяла в мечтите си, в края на деня, в който нищо не се е променило, са останали само фантазия!

Да, Кити, Ане е особена, но тя живее в особено време и при особени обстоятелства!

Най-хубавото все пак е, че поне все още мога да пиша за това, което мисля и усещам, иначе щях да се задуша напълно! А какво е мнението на Петер за всички тези неща? Все още се надявам, че един ден ще мога да разговарям с него за това. Трябва да предполага, че в мене има нещо друго, защото все пак той не може да харесва тази Ане, която аз външно показвам и която досега е познавал.

Как може той, който така обича тишината и спокойствието, да бъде привлечен от моята бъбривост и напрегнатост? Нима е първият и единствен в света, прозрял през моята желязна броня? Дали ще може скоро и да проникне зад тази броня? Нямаше ли една стара поговорка, че любовта често е следствие на съчувствието и че двете вървят ръка за ръка?

Дали и с мен не е така? Защото му съчувствам точно толкова, колкото и на себе си!

Не зная, съвсем не зная как да намеря думи и да започна, а как пък той ще започне, като за него говоренето е много по-трудно? Да можех да му пиша, щях поне да зная, че ще разбере това, което искам да кажа, защото в разговор е така ужасно трудно!