Ане Франк
Задната къща (94) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Петък, 24 януари 1944 г.

Мила Кити,

Нещо се случи с мене или… всъщност, не мога да говоря, че ми се е случило — само намирам това за странно.

По-рано у дома или в училище по въпросите на пола се говореше с тайнственост или отвращение. Думи, които имаха нещо общо с това, се шепнеха и често се присмиваха на този, който не разбираше. Това ми се струваше странно и си мислех: „Защо се говори за тези неща така тайнствено и досадно?“ Но тъй като нищо не можеше да се промени, затварях си устата, доколкото мога, или понякога се осведомявах от приятелки.

Когато вече знаех доста, а и бях разговаряла с родителите си за това, един ден мама ми каза: „Ане, моят съвет е никога да не разговаряш на тази тема с момчетата, а ако те започнат — да не им отговаряш.“ Много добре си спомням какво й отвърнах тогава: „Не, разбира се, представяш ли си нещо друго?“

С това се приключи. В началото на нашето укриване баща ми често говореше за неща, които предпочитах да чуя от мама, а останалото научих от книгите и разговорите. Петер Ван Даан никога не ми досаждаше по тези въпроси за разлика от момчетата в училище. Може би само веднъж, в началото, но не за да ме накара да говоря по тези въпроси.

Госпожа Ван Даан веднъж ни каза, че тя, а доколкото знае, и мъжът й, изобщо не са разговаряли на тази тема с Петер. Очевидно тя дори не знаеше доколко Петер е запознат с тези неща.

Вчера, когато Марго, Петер и аз белехме картофи, стана дума за Швабата.

— Ние май още не знаем от какъв пол е Швабата, а? — попитах аз.

— Ами, аз зная — отговори Петер, — котарак е.

Започнах да се смея.

— Хубав котарак, който щеше да си роди котенца.

Петер и Марго също се засмяха на комичното недоразумение. Защото преди два месеца Петер бе установил, че котката е бременна, тъй като коремът й бил доста подут. Всъщност се оказа, че причината за това са многото откраднати кокалчета, коремът не растеше и котенцата така и не се появиха.

Петер трябваше все пак да се защити срещу това обвинение.

— Не — каза той, — можеш да дойдеш с мене и да се увериш сама. Веднъж, когато си играех с него, видях добре, че е котарак.

Не бях в състояние да преодолея любопитството си и тръгнах с Петер към склада. В действителност Швабата нямаше приемен час и не го открихме никъде. Почакахме малко, измръзнахме и пак се качихме горе. По-късно следобед чух, че Петер отново слиза надолу. Събрах цялата си смелост, за да мина сама през затихналата къща и се добрах до склада. Швабата беше на масата за опаковане, Петер си играеше с него и тъкмо в този момент го слагаше на везните, за да проследи теглото му.

— Здравей, искаш ли да го видиш? — без дълги колебания той хвана животинчето, обърна го по гръб, задържа сръчно лапите и главата му и урокът започна:

— Това са мъжките полови органи, това са отделни косъмчета, а това му е дупето.

Котката се извъртя наполовина и се изправи на белите си „чорапки“.

Ако някое друго момче ми бе показвало „мъжките полови органи“, нямаше да го погледна повече. Но Петер заговори съвсем естествено по иначе деликатната тема, без никакви глупави двусмислия и накрая дотолкова се успокоих, че и аз започнах да се държа нормално.

Поиграхме с Швабата, позабавлявахме се, побъбрихме и тръгнахме, спирайки се из обширния склад към вратата.

— Аз винаги случайно намирам всичко, което искам да зная в някоя книга, а ти? — попитах аз.

— Защо, просто питам родителите си. Баща ми е по-добре запознат от мене по тези въпроси, а има и повече опит.

Бяхме вече на стълбището и аз замълчах.

„Всичко се изменя“ е казал Бредеро.

Да, истина е, че дори с някое момиче не бих разговаряла така естествено по този въпрос. Зная със сигурност, че мама изобщо нямаше предвид подобен разговор, когато ме предупреждаваше за момчетата. Въпреки всичко през целия ден, когато се сещах за разговора, ми се струваше все пак странно. Но поне разбрах едно нещо: има млади хора и от другия пол, които могат да говорят по тези въпроси непринудено и без насмешка. Дали наистина Петер често пита родителите си за тези неща и дали тогава се държи с тях така естествено, както вчера с мене? Ах, какво мога да зная аз за това?

Твоя Ане