Ане Франк
Задната къща (20) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Понеделник, 28 септември 1942 г.

Мила Кити,

Моето писмо от вчера още не беше завършено, когато трябваше да прекъсна с писането. Не мога да не споделя с теб с удоволствие за още едно разногласие, но преди да започна с това, чуй следното:

Намирам за много странно, че възрастните се карат така бързо, така много и за всевъзможни дреболии; досега винаги смятах, че карането е детски навик, който по-късно изчезва. Разбира се, понякога има повод за „истинска“ кавга, но това заяждане тук не е нищо друго освен свадливост. Тъй като тези свади всеки ден са на дневен ред, би трябвало вече да съм свикнала, но това не е така и няма да бъде така, докато не престанат да ме споменават почти при всяка дискусия (тази дума я използват тук вместо „кавга“). Нищо, ама наистина нищо добро не намират в мене; моето държане, характерът и обноските ми биват обсъждани и одумвани едно по едно и от край до край. И има нещо, на което въобще не съм свикнала, а именно — да преглъщам остри думи и крясъци по мой адрес с ведро настроение, както ме съветва многознаещата ответна страна. Аз не мога така! И не мисля да позволя всички тези обиди да се трупат върху ми, а ще им покажа, че Ане Франк не е вчерашна, ще има да се чудят и бързо ще си затворят големите уста, като им кажа ясно, че трябва да се занимават не с моето, а със своето възпитание. Ама че държане! Просто варварско! И досега се смайвам от толкова много невъзпитаност и предимно… глупост (госпожа Ван Даан), но щом свикна с това — а то ще е скоро, — ще им върна всички техни думи, неподправени, обратно; тогава ще запеят друга песен.

Действително ли съм така невъзпитана, своенравна, твърдоглава, нескромна, глупава, мързелива и т.н., както тези горе казват? О, не, аз зная много добре, че у мен има доста грешки и недостатъци, но те пък преувеличават в твърде голяма степен.

Ако знаеш. Кити, как понякога кипвам при подобни караници и разправии! Но няма да е далеч денят, когато моят потискан гняв ще избухне.

Но стига толкова за това. Отегчих те достатъчно с тези кавги, но все пак не мога да пропусна и да не ти разкажа за една извънредно интересна дискусия на масата. От дума на дума стигнахме до прекалената скромност на Пим (галеното име на татко). Това е неоспорим факт, който не може да бъде отречен дори и от най-големите идиоти. Изведнъж госпожата каза (защото във всеки разговор трябва да включи и себе си):

— Аз съм също много скромна, много по-скромна от моя мъж.

Представи си! Това изречение съвсем ясно показва нейната скромност! Господин Ван Даан, който сметна за необходимо да поясни това „от моя мъж“, каза доста спокойно:

— Аз и не искам да съм скромен; от опит в живота си зная, че нескромните хора постигат много повече от скромните. — И след това се обърна към мене:

— Не бъди скромна, Ане, с това няма да напреднеш. Мама се съгласи напълно с това гледище. Но госпожа Ван Даан трябваше както обикновено да допълни нещо и към тази възпитателна тема. Този път тя не се обърна направо към мен, а към родителите ми с думите:

— Имате странно гледище за живота, щом говорите така на Ане; в моята младост беше другояче. И съм сигурна, че и сега е другояче освен във вашето модерно семейство!

Последното бе насочено срещу вече многократно защитавания мамин модерен метод на възпитание.

Госпожата бе зачервена от вълнение, а пък мама съвсем не беше развълнувана. Хора, които се зачервяват, от топлината се възбуждат още повече и по-бързо загубват спора. Мама, която не се изчервява, поиска да приключи възможно най-бързо този спор и само за миг се замисли, преди да отговори:

— Госпожо Ван Даан, аз наистина смятам, че в живота е много по-добре човек да е по-малко скромен. Мъжът ми, Марго и Петер са изключително скромни, и тримата. Вашият мъж, Ане и аз не сме нескромни, но не се оставяме да ни избутват настрана.

Госпожата: — Но, госпожо, аз не ви разбирам, аз наистина съм изключително скромна, как може да ме наричате нескромна?

Мама: — Вие със сигурност не сте нескромна, но никой определено не би ви сметнал за скромна.

Госпожата: — Бих искала да зная в какво съм нескромна! Ако тук не се погрижа сама за себе си, друг няма да го направи и ще трябва да умра от глад, затова съм толкова нескромна, колкото е и вашият мъж.

Мама не можеше да направи нищо друго, освен да се изсмее на тази жалка самозащита; това раздразни госпожата, която след изисканите си изказвания продължи с дълъг поток от чудесни немско-холандски и холандско-немски изрази, докато, каквато родена ораторка беше, така се оплете в собствените си думи, че накрая се вдигна от стола си и поиска да напусне стаята. Тогава погледът й падна върху мен. Сега вече трябваше да я видиш отнякъде! За нещастие точно в момента, когато госпожата ни показа гръб, аз съчувствено и иронично поклащах глава, не нарочно, а съвсем несъзнателно, просто защото много съсредоточено бях следила целия поток от думи. Госпожата се върна и започна пискливо да врещи на немски така просташки, невъзпитано като дебела, зачервена продавачка на риба, че беше удоволствие да я гледа човек. Ако можех да рисувам, щях да я нарисувам точно така, беше толкова смешна — едно малко, глупаво, тъпо същество!

Но едно нещо вече зная и то е: човек се опознава добре едва когато поне веднъж си се скарал истински с него. Едва тогава можеш да съдиш за характера му!