Ане Франк
Задната къща (19) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Неделя, 27 септември 1942 г.

Мила Кити,

Карах се с мама, за кой ли път в последно време; за съжаление нещо между нас не върви, а и с Марго не се спогаждаме. Макар че в нашето семейство никога не се стига до такива разправии както горе, за мен съвсем не всякога е приятно. Характерите на Марго и на мама са ми така непонятни; разбирам приятелките си по-добре от своята собствена майка. Жалко, но е така.

Ние говорим често и за следвоенни проблеми, като например, че не трябва да се говори с пренебрежение за прислужничките. Това намирам за също така лошо, както и да се прави разлика при омъжени жени, като към едни се обръщаш с „госпожо“, а към прислужничките с „момиче“.

Госпожата е ядосана за кой ли път вече; навъсена е и прибира и заключва все повече от своите лични неща. Жалко, че мама не отвръща на всяко изчезване на вещи на семейство Ван Даан с изчезване на вещи на семейство Франк.

Някои хора, изглежда, намират за особено удоволствие да възпитават не само собствените си деца, но и децата на своите познати. Семейство Ван Даан спадат към този род хора. А Марго няма какво повече да се възпитава: тя е самата доброта, любезност и мъдрост, а пък аз съм взела и нейния дял злина и си имам в излишък от нея. Не един път на масата се разменят укорни думи и дръзки отговори. Мама и татко винаги пламенно ме защитават, без тях не бих могла да поема битката така, без да ми мигне окото. Въпреки че те все ми казват да говоря по-малко, да не си пъхам носа във всичко и да съм по-скромна, това по-често не ми се удава, отколкото обратното. И ако татко не беше винаги толкова търпелив, отдавна да съм се отказала от надеждата да отговоря на родителските изисквания, които все пак не са чак толкова високи.

Когато си сипя само малко от някой зеленчук, който въобще не обичам, и вместо това ям картофи, семейство Ван Даан и предимно госпожата не може да се въздържи да не заговори за моята разглезеност.

— Вземи си още зеленчуци, Ане, хайде — веднага казва тя.

— Не, благодаря, госпожо — отговарям аз, — взех си достатъчно картофи.

— Но и зеленчуците са много здравословни, това и майка ти ще ти каже, вземи си още — настоява тя, докато татко не се намеси и не потвърди моя отказ.

Тогава госпожата избухва.

— Би трябвало да си в нашата къща, там децата поне биват възпитавани. Това не е никакво възпитание. Ане е страшно разглезена, аз никога не бих допуснала това, ако Ане беше моя дъщеря…

Винаги така започва и завършва целият поток от думи: „Ако Ане беше моя дъщеря“. Е, за щастие не съм.

Но да се върнем на нашата тема за възпитанието. Вчера след последните думи на госпожата настъпи тишина. Тогава татко й отговори:

— Аз смятам, че Ане е много добре възпитана, тя поне е научила толкова, че да не отговаря на вашите дълги проповеди. Що се отнася до зеленчуците, не мога да ви отговоря нищо друго освен „погледнете себе си“!

Госпожата беше победена, и то напълно. Това „Погледнете себе си!“ беше насочено точно към нейната минимална порция. Госпожата привежда като причина за своята разглезеност това, че яденето на много зеленчуци преди лягане било вредно за отделителната й система. Нека във всеки случай по отношение на мене да си държи устата. Толкова е смешно да се наблюдава как бързо се изчервява госпожа Ван Даан. За щастие с мене не е така и от това тя тайно ужасно се вбесява.