Ане Франк
Задната къща (3) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Събота, 20 юни 1942 г.

Няколко дни не съм писала, тъй като първо трябва хубаво да обмисля цялата идея за дневника. За човек като мене воденето на дневник е странно усещане. Не само защото досега не съм правила това, но и защото ми се струва, че след време нито аз, нито който и да било друг ще прояви интерес към откровенията на една тринадесетгодишна ученичка. Но всъщност не става въпрос за това; иска ми се да пиша, и то най-вече, за да ми олекне на сърцето от всичко, което му тежи.

„Хартията е по-търпелива от хората“ — тази поговорка ми мина през ум в един от моите меланхолични дни, когато отегчено седях подпряла глава на ръцете си и бях безсилна да реша дали да изляза навън, или да си стоя у дома и в края на краищата така си оставах на същото място да се самоизмъчвам. Да, наистина хартията е по-търпелива и вероятно никой не би се заинтересувал, а и аз не мисля да позволя някому изобщо да чете тази тетрадка с твърди корици и високопарното име „Дневник“, освен ако в бъдеще не намеря приятел или приятелка, които да бъдат за мене Приятелят или Приятелката. Ето че стигнах до основната причина, от която тръгна идеята за дневника — аз нямам приятелка.

За да бъда още по-точна, тук трябва да обясня някои неща, защото никой няма да разбере как така момиче на тринадесет години е съвсем само на света, а и това не е съвсем вярно: аз имам мили родители и шестнадесетгодишна сестра; ако ги преброя, сигурно и около тридесет познати, които обикновено се наричат приятелки; имам тълпа почитатели, които ме гледат в очите, а когато не могат да направят това, се опитват в час да уловят погледа ми в счупено джобно огледалце. Имам роднини, приятни лели и вуйчовци, хубав дом… Не, очевидно нищо друго не ми липсва освен Приятелката. Не мога с никого от моите познати да говоря за нищо друго освен за обикновени, всекидневни неща. Но да станеш с някого малко по-близък е невъзможно и в това е трудността. Може би липсата на доверчивост е само моя, но във всеки случай фактът е налице и е жалко, че не може да се премахне.

Затова е този дневник. А сега, за да развия още повече в моята фантазия идеята за една дългоочаквана приятелка, не искам в този дневник само да излагам събитията едно след друго, а искам самият той да бъде тази моя приятелка и тя да се казва Кити.

Понеже никой няма да разбере нищо от моите откровения към Кити, ако започна направо, трябва, макар и с неудоволствие, накратко да предам историята на моя живот.

Баща ми се е оженил за мама, когато е бил на тридесет и шест години, а тя тогава е била на двадесет и пет. Сестра ми Марго е родена през 1926 година във Франкфурт на Майн, а аз съм я последвала на 12 юни 1929 година и тъй като сме чистокръвни евреи, емигрирахме през 1933 година в Холандия, където баща ми започна работа като директор на фирмата „Травис“. Тази фирма е в тесни връзки с фирмата „Колен и Сие“ (намираща се в същата сграда), на която баща ми е съдружник.

Животът ни протичаше с неизбежните неприятности, защото останалите ни роднини не бяха пощадени от Хитлеровите закони за евреите. След погромите през 1938 година двамата ми вуйчовци, братя на мама, емигрираха и пристигнаха благополучно в САЩ. Старата ми баба дойде при нас — тогава тя беше седемдесет и три годишна. През май 1940 година добрите времена си отидоха безвъзвратно: първо войната, капитулацията на Холандия, идването на немците, след което започнаха страданията за нас, евреите. Законите за евреите следваха един след друг. Евреите трябва да носят еврейска звезда. Евреите трябва да предадат своите велосипеди. На евреите не се разрешава да се качват в трамваите. Евреите нямат право да пътуват с коли. Евреите могат да пазаруват само между три и пет часа, и то само в магазини, на които пише „За евреи“. Евреите нямат право вечер след осем часа да бъдат на улицата, нито да седят в градината си, нито да ходят на гости. Евреите нямат право да посещават театрите, кината и другите места за развлечение. Евреите нямат право открито да упражняват какъвто и да е спорт, нямат достъп в плувните басейни, тенискортовете, игрищата за хокей или другите места за спорт. Евреите нямат право да влизат в къщите на християни. Евреите трябва да посещават само еврейски училища и още много други подобни ограничения.

Така продължаваше животът ни и непрекъснато изникваха нови неща, които ни се забраняваха. Йопи все ми казваше: „Не смея да правя вече каквото и да било, защото ме е страх, че и то ми е забранено.“ И така нашата свобода стана доста ограничена, но все пак още се понася.

Баба умря през януари 1942 година; никой не знае колко много мисля за нея и колко все още я обичам.

Още през 1934 година постъпих в предучилищния клас на училището Монтесори и по-късно продължих да уча там. В шести „б“ попаднах в класа на директорката госпожа К.; в края на учебната година развълнувано се разделихме и се разплакахме и двете. През 1941 година бях прехвърлена, както и сестра ми Марго, в Еврейския лицей; тя в четвърти, а аз в първи клас.

Нашето четиричленно семейство засега е добре и ето — стигнах до днешната дата.