Ане Франк
Задната къща (16) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Сряда, 2 септември 1942 г.

Мила Кити,

Господин и госпожа Ван Даан се скараха ужасно — никога не съм виждала подобно нещо, тъй като татко и мама не биха и помислили да си крещят така. Поводът беше толкова обикновен, че не заслужава да си хабиш думите на вятъра. Но — всяка коза за своя крак.

Разбира се, това е много неприятно за Петер, който трябва да бъде винаги между тях. Него никой не го приема на сериозно, защото е страшно изнежен и ленив. Вчера беше ужасно обезпокоен, тъй като открил, че езикът му е син вместо червен; това странно явление изчезна така бързо, както и се беше появило. Днес ходи с шал около врата, защото му се бил схванал, и освен това се оплаква от бодежи в гърба. Болки в сърдечната област, бъбреците и белите дробове също не са рядкост за него — истински ипохондрик (това е точната дума, нали?).

Между мама и госпожа Ван Даан не всичко върви по мед и масло; поводи за неприятности има достатъчно. За да ти дам малък пример, ще ти кажа, че госпожата прибра от общия шкаф за бельо всичките си чаршафи, като остави само три. Тя естествено смята, че мамините чаршафи могат да се използват за цялото семейство. Ще бъде грозно разочарование, като разбере, че мама е последвала нейния добър пример.

Освен това госпожата се ядосва, че за храна се употребява нейният, а не нашият сервиз за храна. Тя непрекъснато се опитва да разбере къде в действителност сме прибрали нашите чинии. Те са по-близо, отколкото предполага, защото са в мансардата, в картонени кутии зад купища рекламни материали. По време на нашето укриване чиниите ще си останат недостъпни и това е добре. Мен все не ми върви: вчера счупих една от чиниите за супа на госпожа Ван Даан на хиляди парченца. „Аууу-у! — извика тя ядосана. — Не можеш ли да бъдеш по-внимателна? Това е единственият сервиз, който имам.“ Господин Ван Даан в последно време ми се умилква много. Но нека го оставя. Мама ми изнесе пак една мъчителна проповед тази сутрин; това никак не мога да търпя. Нашите схващания са точно противоположни. Татко е душица, въпреки че може да ми се разсърди понякога по за пет минути.

Миналата седмица имахме малко прекъсване на еднообразието в нашия живот: то стана заради една книга за жени и Петер. Трябва да знаеш, че на Марго и Петер им разрешават да четат почти всички книги, които господин Копхаюс ни заема, но тази особена книга на женска тема възрастните все пак предпочетоха да задържат само за себе си. Това веднага възбуди любопитството на Петер. Какво ли забранено пише в тази книга? Той я задигал тайно от майка си, докато тя е долу на приказки, и изчезвал с плячката си на тавана. Това продължило без засечки няколко дни. Госпожа Ван Даан отдавна разбрала какво прави Петер, но и бащата усетил. Той се ядосал, прибрал книгата, смятайки, че с това въпросът ще приключи. Но подценил любопитството на сина си, когото решителната намеса на таткото в никакъв случай не могла да спре.

Петер започнал да обмисля начини да дочете тази повече от интересна книга. Госпожа Ван Даан междувременно попитала мама какво мисли по въпроса. Мама казала, че тази книга не е подходяща за Марго, но в повечето други книги не вижда нищо вредно.

— Има голяма разлика между Марго и Петер, госпожо Ван Даан. Първо, Марго е момиче, а момичетата се развиват по-бързо от момчетата; второ, Марго е чела вече голям брой сериозни книги и не търси неща, които са й забранени, и трето, Марго е по-развита и умна, което се дължи на нейните четири години в гимназията.

Госпожа Ван Даан се съгласи с това, но все пак смяташе по принцип за погрешно да се позволява на деца да четат книги за възрастни.

Междувременно Петер намерил подходящото време, когато никой не се сеща за книгата или за него. Вечер в седем и половина, когато цялото семейство слуша радио в кабинета, той отново започнал да отмъква своето съкровище на тавана. В осем и половина той трябваше да бъде вече долу, но явно книгата е била така увлекателна, че той се улисал и точно слизаше по стълбата от тавана, когато баща му влезе в стаята. Ясно е какво последва! Шамар, удар, бутане, книгата се намери на масата, а Петер на тавана. Така стояха нещата, когато седнахме да се храним. Петер остана горе, никой не се обезпокои за него; той трябваше да си легне без вечеря. Разговаряхме весело и се хранехме, когато изведнъж чухме пронизително изсвирване; всички оставихме вилиците и се погледнахме с бледи и уплашени лица. Тогава чухме гласа на Петер, който викаше през дупката на комина: „И все пак няма да сляза долу!“ Господин Ван Даан скочи, салфетката му се свлече на пода, с почервеняло лице той изкрещя: „Е, това вече е прекалено!“ Татко го хвана за ръката, защото се страхуваше да не се случи нещо лошо и двамата заедно отидоха на тавана. След доста продължителна съпротива и бутане Петер се намери в стаята си, вратата се затвори и ние продължихме да се храним. Госпожата искаше да остави един сандвич за любимото си момче, господинът бе обаче непреклонен. „Ако той не се извини веднага, ще трябва да спи на тавана“. Ние запротестирахме, защото според нас лишаването от вечеря бе достатъчно наказание. Ако той простинеше на тавана, после не можеше да викаме никакъв лекар.

Петер не се извини; той пак се беше качил на тавана. Господин Ван Даан не предприе нищо повече, но сутринта забеляза по леглото, че Петер бе спал в него. В седем часа Петер бе пак на тавана, но татко с приятелски думи успя да го накара да слезе долу. Три дни имаше намръщени физиономии, напрегнато мълчание, но след това всичко си тръгна постарому.