Ричард Кондън
Фамилията Прици (8)

Осма глава

Дейви Хенли предаде на Анджело, че в интерес на добрите отношения с медиите се налага интервю на живо с някой от близките на Вито. Анджело позвъни на брат му Уили и му нареди да отиде на разговор пред камерите.

— И сам, разбра ли. Без Джоуи.

— А защо не!?

— Защото има цял куп камери, ето защо! К’во искаш сега? На дона няма да му хареса, ако всички мислят, че сме finnochi^[1], като Джоуи.

Уили приличаше на животно, научено да ходи с обувки и вратовръзка. Дрогата продаваше като откривател на изчезналата алхимическа формула за превръщане на зеленчуците в злато; хич не му пукаше какви са последствията за потребителя. Но виж, дълбоките му чувства към Джоуи бяха нещо различно. Нападката на Анджело срещу Джоуи го жегна така силно, че думата „мъст“ измести всичко друго от ума му.

Отправяйки се към брега, обмисляше какъв капан да заложи на Анджело, а когато стоеше в тълпата пред дома на Вито решението дойде от само себе си. Действията на Вито в този апартамент бяха големият шанс за тях с Джоуи. Да се измъкнат и да започнат своя живот отново. Ще бъде като женитба.

Галахар и Менинг, който беше от телевизията, му дадоха напътствия, а той кимна в знак на разбиране. Чуваше думите на репортерите за себе си, които излизаха в ефир на живо: почтен търговец на зеленчуковата борса, който не може да проумее как неговият брат е кривнал от правия път. Уили стоеше сред ограждението на сградата, под светлината на прожекторите, превърнали нощта в ярко пладне. Тълпата бе зад него, образувала дълбок и разлят полукръг, а пред него имаше цял батальон от телевизионни камери, повече от единадесет (невключените бяха Бог знае колко); радиомикрофони, полицейски фуражки. После му бутнаха в ръката телефон, монтиран от ченгетата на празното пространство пред сградата, отблъснаха множеството далеч зад него и камерите забръмчаха. След седемнадесет позвънявания Вито вдигна слушалката.

— Какво? — каза той.

— Вито? Тук е Уили. Как я караш там?

— Как я карам ли?! — изкрещя Вито. — Към погребение, да се еба в тъпата глава.

— Слушай, Вито, излез. Уредено е.

— К’во е уредено, бе? Строили са се двеста ченгета и чакат да си разчистим сметките заради техните приятелчета, или кой знае за какво. Върви на майната си, Уили, няма да си подам носа.

Зловредните Витови думи ще бъдат изрязани и така ще се предадат в ефир. Уили погледна безизразно към Галахар. Менинг, застанал до една телевизионна камера с лице срещу него му даде знак с ръка да продължи да говори.

— За Бога, заради паметта на майка ни, Вито — изрече Уили в заглъхналия телефон. — Хвърли оръжието и излез. Можем да ти помогнем. Брат ти е, Уили. Послушай ме.

На пет пресечки от мястото на събитието Роза Деспиза пресушаваше бутилка бял мускат, сякаш не знаеше, че и от това боли глава, а когато видя на двадесет и три инчовия телевизионен екран, че мъжът й за миг се превърна в знаменитост, просто побесня. Изхвръкна от апартамента с кухненската престилка върху домашното кимоно и по чехли. Тя беше смугла жена със запазена фигура и тъмни като на Медуза къдрици, но виното, с което се наливаше откакто съпругът й се „сгоди“ за Джоуи Лабриола, бе започнало да избива по лицето й.

Като вихър излетя навън, едно такси спря веднага щом се появи на улицата и след пет минути беше пред жилището на Вито. Проправи си път в тълпата, все едно, че бе спечелила отличието Хейсман, и сграбчи ръката на Уили.

— Педераст такъв! — изпищя тя, сълзи проблясваха по лицето й. — Защо ми правиш това?

Камерите се бяха обърнали. Уили се отърсваше от нея като от досадни капчици дъжд. Две ченгета я сграбчиха, но Хенли се обърна към едното и му каза нещо. Все още хълцаща, той я повлече към отсрещния бар, през скупчилите се хора, чието любопитство се бе поизчерпало. Отведе я в дъното на салона, където седеше Анджело, сам в едно сепаре.

— Сядай! — заповяда Дейви.

— Какво значи това? — попита Поп.

— Госпожа Уили Деспиза — отвърна Дейви и се отдалечи.

Роза спря да хлипа, защото костюмът на Анджело й бе взел акъла. Беше от сив вълнен плат, като сивото на кълбести облаци, с шарка рибена кост в по-наситен сив цвят.

— Хубав костюм — каза тя.

— Госпожа Деспиза, какво има? — попита кротко Поп на сицилиански. Толкова нежен и внимателен, друг такъв не беше се отбивал насам!