Ричард Кондън
Фамилията Прици (15)

Петнадесета глава

Че Мардел е „чукната в главата“, Чарли разбра когато й каза за възможността да отсъства няколко дена от града поради делова среща. Още в самото начало я бе преценил като побърканичка, но прие факта като всеки друг недостатък — ако заекваше, например, или единият й крак бе по-къс. Дори историята с радиосигнали от Бъкингамския дворец, поднесена му от нея на първата им среща, не го смути, а прилагайки своята мярка за нещата, реши, че е някаква шега. Но когато й съобщи, че заминава, мъката я разкъса буквално пред очите му. Сключи пръсти около китката му — даже да искаше, той не можеше да се изскубне без да я нарани — гледаше настрана от него, втренчено, застанала права до стената в апартамента си, безмълвна, с течащи по лицето сълзи.

— Защо? Какво се е случило — питаше той.

Тя не отговаряше. Много внимателно, инак с доста усилия, той отлепи пръстите й от китката си. Придърпа стол с висока облегалка и седна до нея. И двамата бяха голи след двучасовото любене.

— Хайде, кажи ми, к’во има? — попита Чарли.

— Ти няма да се върнеш вече — отвърна тя.

— К’ви ги говориш? След три дни съм тук! Пътувам със самолета на компанията. Само аз и пилотите.

Тя клатеше глава, рееше поглед в пространството и хлипаше.

— Мама му стара, Мардел, от’де ти идват в главата тия?

— Баща ми изчезнал от живота на майка ми точно така.

Мина един напрегнат час, докато изкопчи цялата история. Баща й я изнасилил, когато била дванадесетгодишна и след това изчезнал. В резултат родила дете, което дала за осиновяване по настояване на майка си. Никога не й било много ясно какво е станало. Но сега изведнъж нещо прищракнало в главата й и тя разбрала, че ако Чарли замине, няма да се върне, а ако не се върне, може да забременее. Плакаха заедно. После си легнаха. Чарли вече не отвори дума, че трябва да замине за няколко дена. Летеше всеки ден, като за по-отдалечените градове тръгваше много рано сутринта и се връщаше нощем, понякога на минутата да вземе Мардел от „Латино“.

Щом разбра, че той ще пътува, Мардел веднага прецени чудесната възможност да задълбочи характера на героинята си, която разиграваше. Това ще помогне на Хати Блекър след време да подплати историята на Мардел ла Тур с действителни факти. Що се отнася до самата нея, тя осъзнаваше, че огромното количество материал, натрупан за година и половина превъплъщения и наслагващите се подробности от съжителството й с много преуспяващ mafioso, рано или късно щяха да я подтикнат да напише автобиография, в която бе вече вложила толкова драматични моменти, конфликти и страдания.

Чарли бе прекрасен партньор, отвръщаше така изчерпателно на подадените от нея реплики, импровизирани на момента, но съвсем в духа на героинята й. Той заслужаваше добра дума и когато книгата види бял свят, непременно ще намери начин той да я получи.

При ежедневните полети Чарли се срещна с главите на шест семейства. Той им занесе снимки на Уили и Джоуи, правени едно лято преди три години по време на пикник до Индиан Пойнт, когато пътуваха с излетен кораб на компанията „Хъдсън Ривър Лайн“, нает от дон Корадо, и всички си изкараха така добре, че даже три от момичетата, заченали тогава, станаха булки.

— Най-вероятно снимките не стават вече за нищо, Чарли — каза Сал Партинико в Детройт. — В Програмата получаваш и ново лице, ако искаш.

— Ще почнем от т’ва кат’ начало. Искам всички да търсят, да не остане местенце непроверено. Джоуи е супер швестер. Уили е животно. Хората ни може би трябва така да ги свържат, та да ги познаят.

— Ако можем, ще помогнем. Но нищо не ти обещавам. Наоколо е пълно с такива животни.

Като се върна в Ню Йорк след шестата среща, Чарли вече се бе убедил, че нищо няма да излезе.

— Уили сигурно е заприличал на Калвин Кулидж, след като козметолозите от Програмата са си свършили работата — каза той на Поп.

— Трябва да побутнем Едуардо. Нещо историята с Джордж Ф. Мелън притихна — каза Поп. — Той натиска Дейви Хенли. Тровят живота на Мънгър. Имат лентата от телевизионния екип, който влезе след Мънгър в апартамента на Вито, засега нямат за какво да се закачат, но това не е добре! Мелън като нищо може да те пипне накрая.

— Няма за какво да се хванат, Поп. Само ако Дейви и Мънгър си развържат езиците.

— Нашите хора при Мелън ми докладват но два пъти на ден. Имам двама в предизборния му екип и един в дома му. Трябва да имаме готовност. Ако стане нещо или някой се раздрънка, ако някой му пошушне нещо и той реши да ти лепне Вито — веднага изчезваш от града, докато не минат изборите и Мелън се върне към строителството на телевизионни храмове.

Чарли говори с Мейроуз по телефона три пъти за една седмица — когато тя се бе обаждала в пералнята да му разкаже как напредва работата в апартамента. Отношението му към нея приличаше на това, което французите изпитват към английската кралица — сдържано-васална преданост и отчаяна вярност. Тя бе внучка на Корадо Прици и това я правеше свята, неприкосновена, но също така малко опасна. Имаше само един спомен, свързан с нейното име, преди сегашното й нахлуване в живота му като специалистка по вътрешно оформление: момиченце, което хвърляше торбички с вода върху главите на хората на улицата от третия етаж на бащиния си дом. Всичко това ужасно забавляваше Винсънт, докато един ден тя не улучи и него. Майка й тогава беше още жива, спомни си Чарли, иначе Винсънт като нищо можеше да застреля детето, както беше кипнал.

Нещата се развиваха в съвсем друга посока напоследък. Тя не беше вече момиченце и дори Чарли болезнено усещаше захапката й; разбираше, че веднага трябва да направи нещо, иначе никога няма да я придума да го пусне. Прибираше се вечер в дома на баща си, а там го чака бележка от нея, в която съобщаваше, че е закърпила чорапите му. И още не свалил шапка, дето се вика, тя звъни да го пита дали си е намерил чорапите. Той й вика: „К’во ги кърпиш, старите чорапи! Имат дупки. Аз ги фърлям тия“. А тя: „О, Чарли!“ Той ясно си представяше как поклаща глава, а на устните й потрепва загадъчната усмивка. С Поп говорила за неговите любими ястия и когато Чарли се връщаше, намираше бележка, че в хладилника има sarde a beccassicu^[1] или нещо от рода. И Чарли трябваше още в същия миг да се обади и да благодари, в противен случай тя се обаждаше. Правеше му и други подаръци. Той й казваше: „Господи, Мей, трябва аз да ти подарявам, а не ти.“ А тя: „Какво чакаш, хайде!“

Снабди го с безжичен телефон за терасата, а за спалнята — апарат, възпроизвеждащ природни шумове, като плисъка на океана, водопад или дъжд, с две степени за силата на звука. Купи му и електронен анализатор за конни надбягвания, макар и да беше добре известно, че стъпва на хиподрума веднъж и залагаше само на сигурно, а иначе никога не правеше облози, защото „нека оставим това на гражданите“ беше неговото мнение по въпроса.

Видя се принуден да й подари парфюм, но беше го избрал несполучливо.

— К’во значи не му е тънък ароматът — попита я той по телефона. — Или мирише, или не?

Един вторник трябваше да обядва с нея, защото искала да му покаже някои платове за мебелите, било важно, тъй като той ще живее там, но храната иначе му хареса — той винаги търсеше нови рецепти, а в малкото сицилианско заведение, което тя бе открила в долната част на Уест Сайд, предлагаха ястие, наречено „Корона от тръни“: гнездо, изплетено от спагети, с червени чушки и сочни маслини вътре. Реши да направи такова за Великден, щеше да го прати на отец Пасананте, в църквата на Санта Грация ди Траджето, за помен на майка си.

Пет дена по-късно го склони да отидат в апартамента. Всичко беше готово и тя каза, че трябва заедно да видят резултата от работата. Нямаше как да откаже, макар че беше средата на работния ден, но тя настояваше, и в края на краищата, щом си е свършила работата, имаше право да чуе неговата оценка. Чарли тогава се радваше на ведро настроение, защото Мардел започваше да приема фактите позитивно след онзи ужасен патетичен изблик, когато й бе казал, че ще отсъства от града за няколко дни.

Мей грееше досущ като бременна жена, но това изобщо не можеше да е вярно, поне що се отнася до негово участие. Тя пристигна в пералнята с такси, а там се качиха в пикапа на Чарли и тръгнаха за жилището на крайбрежната улица. Бе облечена с нещо ефирнобяло, съвсем не на място в суровия ноемврийски ден и лепкавата киша, през която колата си пробиваше път, но Мейроуз искаше да прилича на булка, такава беше основната идея. Пътуваха в кола с вдигащи се седалки и два телефона — отпред и отзад, хладилниче, стереотелевизор и пухкав мокет, а в ръката й стърчеше дълга червена роза. Тя каза:

— Трябва да я държа със зъби, но няма да можем да си говорим.

Отключи вратата и я отвори със замах — откри се малкото антре, изпълнено в кремаво и бежово, килимче с осем нюанса на „карамел“ и зелено. Печатните японски репродукции на стената имаха бежови рамки от кожа. Срещу входната врата, на полустената бе закрепена кръгла ваза с кафяви и зелени копринени орхидеи, произвеждани от Прици в Тайван. Приглушено, меко осветление.

— Ей, да не сме сбъркали етажа!

— Чарли, пренеси ме през прага — разпореди се тя. Той вече бе влязъл в апартамента.

— Свети Исусе, Мей! Вито трябваше да види това! Свършила си наистина страхотна работа.

Старите мебели на Вито бяха изчезнали, взе ги Армията на спасението. Вместо тях имаше съвсем новички, каквито не бе виждал другаде, освен по страниците на списанията от два долара, всичките с прекрасни, живи цветове.

— Откъде се сещаш да направиш такова нещо?

Тя все още го чакаше отвън, пред вратата.

— Чарли?

Той се обърна.

— Внеси ме вътре — заповяда тя.

Те втренчено се гледаха известно време, докато Чарли осъзнае какво иска от него. Той пресече стаята и я взе на ръце. Божке, мина му бегло през ума, добре, че не е Мардел, подът можеше да се продъни. Щеше да ми е нужен механизъм за вдигане на тежестта.

Той ритна вратата след себе си и се втренчи в лицето й, толкова близо до неговото — ноздрите, потръпващи криле на лебед, а очите, огромни, лъскаво-черни, замъглени от страст и желание: той я целуна, тя го задържа, обвила врата му с ръце. „Хич не е зле“ беше усещането на неговото здраво, в разцвета на силите младо тяло, и олюлявайки се, влезе с нея в спалнята, хвърли я на леглото и се метна отгоре й.

Неописуемо беше, въпреки че ярките преживявания с Мардел светваха и угасваха в съзнанието му. Все едно беше завързан в торба с единадесет змии-боа. На няколко пъти се изплаши, че таванът се срутва. А в един миг усети как главата му се топи, разтича се по раменете и се разплесква из леглото. Окапаха пръстите на краката му. По-късно, след края, си даде пълна сметка за станалото. Беше спал с една Прици. Какво щеше да си помисли тя и как щеше да се оправя той?