Ричард Кондън
Фамилията Прици (38)

Тридесет и осма глава

Дванадесет минути преди дванадесет часа Мейроуз вече бе слязла от самолета и Чарли гледаше как тя се приближава към него. Облечена бе с червен вълнен костюм, дълъг до коленете и плътно прилепнал по тялото, черна яка и черни маншети от лисица. На краката — италиански ботушки, с остри дълги носове като спирали на морски охлюв, с високи тънки токчета. Чарли не беше я виждал по-неотразима. Широко усмихната, тя изтича към него и метна ръце на шията му.

— Ей, Чарли, ще трябва да наваксваме.

— При леля си ли ще останеш?

— Там ще спя, а иначе оставам при теб.

— По-шик дама не е стъпвала на това летище.

В колата те се държаха за ръце — само толкова, защото шофьорът се оказа стар познайник на Винсънт и забъбри оживено:

— Как е баща ви, госпожице Прици?

— Чудесно.

— Предайте му най-хубави пожелания от мен. От Гас Фантосо. Отдавна беше.

— Ще се зарадва.

— Говоря ви за четиридесет и шеста-седма, веднага след войната.

— Непременно ще му предам.

— Няма начин да не се сети.

И така продължи цели четири мили. Чарли каза:

— Гас, спри до магазина на оня ъгъл.

Гас спря.

— Ела с мен — нареди Чарли.

Влязоха. Гас беше в края на петдесетте, с шкембе, може би шест години по-възрастен от Винсънт. Чарли го заля с ледения душ на страха и чак тогава проговори:

— Тя е моя fidanzata^[1]. Не съм я виждал три седмици. За пръв път сме заедно от три седмици, а не мога дума да кажа от теб. Сещаш ли се к’во искам?

— Разбира се, Чарли. Ясно.

— Сега се връщаме в колата. И ти вдигаш преградното стъкло. Capeesh^[2]?

— Разбира се. Ясно ми е. Напълно, Чарли.

Гас придържаше вратата на колата отворена, докато Чарли се настани. След това обиколи и зае шофьорското място. Запали мотора и натисна копчето, за да вдигне стъклото, отделящо предната от задната част на колата. Продължиха пътя към града.

— Вълшебните думички ли каза? — попита Мейроуз.

И въпреки това времето не стигна дори да се сложи началото на истински разговор. За Чарли то бе миг, в който колата се изтърколи пред парадните порти на червената пътека, водеща към входа на къщата — една горда смесица от стилове, английски, средиземноморски и американски. Вратата отвори възрастна прислужница с униформа — италианка, която Мейроуз прегърна и целуна, наричайки я по име — Енрикета, а после каза на Чарли, че е братовчедка на Дженаро. Пред погледа им се ширнаха просторните стаи, седемдесет и осем фута^[3] от единия до другия край, таваните — високи. Климатичната инсталация се усещаше навсякъде. Високи етажерки, пълни с майсенски, северски и английски порцелан, покрай маси, правени специално за Джордж IV. Къщата е била построена преди десетина години за един от най-големите бутилировчици на пепси-кола от Юга, но постигнатото от проектантите беше я превърнало в една от онези големи стогодишни къщи в плантациите.

Ноемврийското слънце се издигаше все още високо сред ясносиньото небе. Въведоха ги в огромен вътрешен двор с овална маса в средата, подредена за обяд. Там вече ги очакваха две от дъщерите на Фустино със съпрузите им, трима от синовете му (от общо деветима) със съпругите им. Преди още да заглъхнат шумните възгласи, Дженаро дръпна Чарли встрани.

— Добра работа си свършил снощи, Чарли.

Чарли кимна, леко поруменял от похвалата.

— Натал ми помогна много.

— Мелън изглежда ще получи от деветдесет — сто и тридесет години общо по всички обвинения — каза Дженаро.

Бърди Фустино посрещна Мей с целувки и прегръдки, а на възторжения й отклик за къщата отвърна:

— Така я заварихме. Поддържат я единадесет души, четирима са заети изцяло с градината.

Това беше задушевен, приятен и много сърдечен обяд. Дженаро оглавяваше масата, а Мей бе от дясната му страна. Бърди седеше на отсрещната страна — Чарли вдясно от нея, а всички останали отрочета и съпрузи бяха насядали между тях. Никой от тях не беше вече в обкръжението, съпрузите бяха или зъболекари, или компютърни специалисти, едни в ресторантьорския бранш, други собственици на художествени галерии. Цял букет от поразяващи сетивата жени, мислеше Чарли, но Мейроуз беше върхът, признаваха го всички в стаята, най-вече Чарли. Само един поглед бе достатъчен да раздразни мъжкия му апетит, дори и с Мардел не беше така. Чарли бе сигурен, че Дженаро си открадва сегиз-тогиз по някое коляно под масата. Случваше се Чарли да улови очите на Мей и на лицата им цъфваха усмивки.

Тази част беше обещаваща, мислеше си Чарли. Той не познаваше никого, затова почти не говореше, а с престорено внимание слушаше Бърди, докато в главата му се въртеше друго — какво и как ще говори с Мей, когато останеха насаме.

Той се опита да се съсредоточи върху бъдещия семеен живот с Мей, да речем след четиридесет години, ако наистина се окажеха сгодени и се оженеха. Тогава ще е на седемдесет, а тя — на шестдесет и две. Децата им ще са израснали, дори на свой ред задомени. Даже ще има внуци. Защо се зае да погледне напред? Искаше да разбере дали и за Мардел има място там: ще си спомня ли за нея, ще се тревожи ли къде е и какво прави. Четиридесет години са много време, а какво ще е след петдесет? Той ще е на осемдесет, дори внуците му ще са възрастни хора. Исусе, колко е трудно да разбереш живота!

Дженаро излезе в два часа. Пиршеството се разтури около три и петнадесет. Мейроуз се качи горе да се преоблече. Когато слезе, вече беше с много тясна права рокля, кафеникаво-бяла на цвят, украсена с копринени сребристи ресни, опасващи по диагонал стройното гъвкаво тяло. На лявото й рамо се виждаше голяма златна карфица. Приличаше на луксозен пакет, който всеки би пожелал да грабне. Слизайки надолу по стълбите, погледът й се спря върху лицето на Чарли — прониза я възбуждаща наслада, която премина в главозамайване и възхищение, надигащо се от дълбините на тялото й, защото бе задържала очи върху ципа на панталоните му. Измъкнаха се от Бърди в четири без петнадесет. Седяха в колата мълчаливо, докато не стигнаха в Квартала. Вървяха пеша цяла пресечка и половина, до хотела „Нов францисканец“, защото искаха Гас да каже на леля Бърди, че са отишли на разходка. Когато вратата на апартамента хлопна зад тях, те заговориха едновременно, после и двамата млъкнаха. Мейроуз обви ръце около врата на Чарли, без да наруши мълчанието. Последва целувка.

— Как ще я караме, Чарли?

— Мей, трябва да ти го кажа, не сме сгодени. Ти знаеш, че е тъй.

— Не съм дошла чак дотук, за да слушам такива приказки.

— Трябва да се разберем, ти знаеш.

— За оная планина ли ще се жениш? Тя даже не е от нашите.

— Няма да се женя изобщо, Мей.

— Тогава я зарежи, да започнем на чисто.

— Момичето е болно от пневмония. Сега не мога да помисля за това.

— Е, ще трябва — или тя, или аз.

— А защо? Защо да не я караме както досега?

— О, не, така не мога.

— Идващата сряда ще бъда в Ню Йорк. Остави ме да помисля.

— Чарли, к’во ще стане, ако решиш в нейна полза, нали знаеш какъв бизнес въртиш? Тя наясно ли е?

— Не, не мисля.

— Ако все още не знае, скоро ще се досети. Тя дори не е американка, а англичанка, не очаквай да те разбере.

— Преживяла е много мъки. Мили Боже, ти нищо не знаеш! Аз съм като спасителна скала в морето, на която тя може да се покатери. Не знам как да ти обясня, но чувствувам, че а мръдна — а се удавила.

— Ами аз? Да не би да си въобразяваш, че се справям с всичко ей така, като с досадна настинка! Какво ще стане с мен, Чарли?

— Ще размисля и ще ти кажа.

— Значи само защото ти се опъвам, ти ме смяташ за Атлас, подпрял сърцето ти. И когато ножът опре до кокала, ще си принуден да направиш нещо, тъй като тя била преживяла много мъки, а според теб аз не съм, то това е довод, че с мен всичко ще е наред, нали така?

— Само така ми остава да мисля. Как трябва да мисля, искам да кажа, как да поправя нещата, ако не мисля така.

— Мисли правилно и всичко ще се оправи. Ние сме родени един за друг. Живеем и мислим по еднакъв начин. Може би те обичам и, защото се мъчиш да защитаваш онази жена, но ти и тя не си подхождате. Говорим за женитба, това е завинаги, трябва да си подхождате във всичко, или поне главното.

Тя неочаквано премина на сицилианско наречие.

— Говорим един и същ език, Чарли.

Той дълбоко пое дъх и го изпусна бавно.

— Да, знам, права си Мей. Това момиче е по-различно. Покрай нея е пълно с проблеми, как е попаднала тук, с летяща чиния? Но както ти каза, това е завинаги и аз не мога да си играя с живота ти. Не бива да правим грешка. Отпусни ми две седмици срещу цял живот, Мей.

Мей увисна на врата му и го побутна към стълбичката на леглото.

— От това нищо няма да излезе, Чарли. Само ще се влачи до безкрай. Срещнах се с дон Корадо. Казах му съвсем официално, че съм му изпратила известие на луксозна хартия, за нашия годеж и ще се женим.

Краката на Чарли омекнаха. Той се свлече на стола до леглото.

— Ти си казала ТОВА на дон Корадо?!

— Да, иска да знае датата. Пожела да организира голямо годежно тържество, да покани гости от почти всички семейства, пръснати из страната. Ще го бъде или не — трябва да му кажа, значи трябва да отговориш.

— Дата? Божке, Мей…

— Трябва да теглим чертата, Чарли. Това не може да продължава вечно.

Чарли се замисли за баща си и майка си, за дон Корадо и семейството, за живота извън семейството, който той не познаваше и не признаваше. А решеше ли да остане с Мардел, трябваше да излезе вън от кръга на своите хора. Ех, защо Мардел не беше момиче, което би се задоволило с тлъста пачка, за да забрави всичко!

— Аха — каза той, вперил втрещени очи в нейните. — Трябва да определим дата.

Тя го целуна.

— Да, така е по-добре, Чарли. Сега сме наясно и се успокой, защото дон Корадо вече е съобщил на много хора, на баща ми, например.