Ричард Кондън
Фамилията Прици (6)

Шеста глава

Корадо Прици седеше на любимия си стол на 16 фута^[1] от големия прозорец и рееше замечтан поглед към Долен Манхатън, който наподобяваше зъбите на долната челюст на тиранозавър, а нежната каватина на Аролдо „Sotto il sol di Siria“^[2] разтапяше душата му.

Корадо Прици бе изобретател, Томас Едисън от Сицилия, защото пръв се беше сетил да запази за себе си изключителните права върху престъпния свят. Вродената му предприемчивост бе разчупила домашните рамки и бе извела семейството на международната арена: финансираше различни криминални групировки и направляваше действията им до най-малките подробности: предписанията му по придирчивост не отстъпваха на осемстотин и трите страници напътствия за работата на която и да е квартална „Макдоналдс“.

Далновидността на Корадо бе превърнала седемдесет, че и повече процента от семействата, действуващи на територията на САЩ, в негови делови съдружници: имаше приятели сред мафията и негрите, испанците и евреите, каубоите и представителите на Ориента за съгласувани действия в такива доходоносни начинания като наркотиците и хазарта, „охраната на труда“ — рекетьорството, безмитния бензин и проституцията, измами с подправени ценни книжа, отровните отпадъци, далаверите с банкови заеми, изнудването.

Това си бяха клонове на индустрията, които изискваха капитали за поддържане на високо качество и превъзходство над конкуренцията. От Корадо Прици идваше основният капитал и бързо разширяващият се обсег на политическата протекция.

Седемнадесетгодишен, той бе вече мъж с професия. Когато през 1915, т.е. година по-късно, имигрира в САЩ заедно със съпругата и невръстния си син Винченцо, Корадо бе заможен в сравнение с останалите сицилианци. Имаше цели деветстотин долара, голямо имане, което, прибавено към полученото в Италия професионално образование, му позволи да изгради едно семейство от compari^[3], приятели, другари, което по-късно щеше да се разрасне в синдикат и кръвно свързано цяло.

Една година след като се бе установил в Ню Йорк и създал здрави връзки с бандите на ирландците и евреите в долен Манхатън, той заедно със семейството си последва масово придвижващите се към Бруклин сицилиански имигранти, които се заселваха между моста и доковете. Дойде време Корадо да организира първата лотария, откъдето дойдоха париците за законните сделки: внос на сирене, зехтин и първата „разкрепостена“ банка. Първоначалният замисъл бе вложените в нея парични депозити да бъдат прехвърляни в старата родина. Банки, „неканонични“, каквато беше неговата, можеха да си позволят да излизат извън ограниченията, сковаващи действията на щатските или националните банки и предоставяха широки възможности за различни машинации. Без съмнение предлаганите лихвени проценти бяха височки, но и рисковете не бяха малки. Той влагаше парите си в бедността, която можеше да се разплаща на малки вноски и толкова „редовно“, че се видя принуден да създаде малък „черен“ отряд, за да осигури възвращаемост на средствата. Всеки, дръзнал да не плаща, губеше покоя си, работата или… живота си. Ясно беше, че имигрант, който иска да започне някакъв бизнес, се надяваше да прибегне до неговата „свободолюбива“ банка за капитал. Понякога, ако интересът му го налагаше, вземаше дял в съответния бизнес срещу дълга. Опитът и знанието в банковото дело от тези години щяха да дадат богат урожай по-късно.

Той създаде свой собствен етнико-политически механизъм и понеже нищо не искаше даром, а имигрантите имаха нужда от съвет, за да устроят живота си в новата родина, той разпростираше покровителството си върху тях, а в замяна искаше нужната му подкрепа в изборите.

Набирайки финансова мощ, той си купи още политически организации, което разшири сферата на влиянието му из Бруклин и Манхатън, превръщайки го в невидим партньор на хора като Джеймс Марч (известен още и като Антонио Магио), Пол Кели (познат и като Пауло Вакарели); бе стожер за властващата политическа сила и нейните порядки, издействуваше „търговски облекчения“ от градските власти; уреждаше „гаранции“ с правосъдието и приемаше любезните им извинения; подпомагаше с парите си танци и паради, пикници и базари, разни състезания и църковни дейности, но заставаше скромно до простосмъртните опечалени при погребение, ако се наложеше присъствието му.

През 1928 година младият тогава Анджело Партана, когото Корадо бе довел от Аржентина, за да поеме лотарията, подкупи чиновничка от канцеларията на Чарлс Дж. О’Конър, висш служител, отговарящ за алкохолните лицензии, в резултат на което хиляди тонове алкохол под забрана бяха отклонени за „медицински нужди“. „Разрешителните“ имаха серийни номера и печат с подписа на О’Конър.

Когато Прици продаде стоката чрез „Тротоарната стокова борса“, действуваща около полицейските участъци в Манхатън, по улиците „Кенмеър“, „Бруум“, „Гранд“ и „Елизабет“, която не удряше ключ двадесет и четири часа в денонощието. След две години, когато покупателната стойност на долара бе скочила, той спечели два милиона. Това беше капиталът, който му позволи да се заеме с широкомащабни дейности в „празни“ области много преди съперниците му да са стъпили там.

Дон Корадо беше mafiusu^[4] — разширена употреба на сицилианско прилагателно, употребявано в осемнадесети век за хора и предмети, притежаващи изключителни качества и красота. Навсякъде съвременният човек се стреми към богатство, за да придобие материални блага, а mafiusu се нуждаеха от него, за да се сдобият със сила, да изискват подчинение и почит от останалите. Целият свят знаеше, че силата върви след богатството, а дон Корадо със „средновековния“ си ум бе убеден, че богатството е скрито в силата.

Стаята, където преминаваха повечето от дните му, бе собственост на бахамска компания, чиито акции бяха в ръцете на „АНЩАЛТ“ със седалище в Лихтенщайн. Дон Корадо не притежаваше нищо, но живееше приятно от социалните осигуровки, които, слава на Бога, през 1960 г. бяха все още необлагаеми.

Изглеждаше жалко, дребно старче, макар че бе навършил само седемдесет и една. Ситно човече, с дрехи най-малко два размера по-големи, което му придаваше дрипав и беззащитен вид. Анджело Партана казваше, че дон Корадо печели предимства от преувеличената си старост и немощ. А и след като жена му бе починала, защо ли му трябваше да се старае?

Тътреше крака като ходеше, а беше истинско щастие, че усмивката му, страдалческо-мъченическа, не се виждаше често на лицето му, защото имаше свойството да смразява кръвта.

Всяка стая в дома му бе точно копие на провинциалната къща на един сицилиански благородник, която той бе разгледал веднъж, когато дукът бе заминал за Париж, и никога не я бе забравил. Тогава бе дванадесетгодишен. Всяка стая беше като ярка снимка пред очите му, като че ги виждаше наредени една до друга. Корадовата стая бе възпроизвела подредба от 1872 година, която пък, от своя страна, бе реплика на стая от 1819 година в замък, построен някога в Палермо, собственост на бащата на младия аристократ. Затова не можеше да се каже, че вещите в дома на Прици са съвременни или нови, но пък бяха скъпи, макар и поувехтели: пискюли и ресни, картини в „жълти“ рамки, много позлата, херувимчета и портрети на Исус в многобройните му преображения, както и няколко реалистични рисунки на свети Франциск от Асизи.

Телефонът иззвъня. Все още в плен на Верди, донът се пресегна за слушалката.

— Ало?

— Анджело е, Корадо. Помниш ли Вито Деспиза, който работеше с брат си Уили…

— Знам го.

— Затрил е две ченгета и сега е в апартамента си на крайбрежната улица, обсадени от полицаи и телевизионни репортери.

— Е и? — донът се опитваше да слуша Партана и Верди едновременно.

— Извикал Дейви Хенли и…

— Хенли?

— Да, „чантата“ на полицейското в Бруклин.

— Аха.

— Вито казал на Хенли, че ще му издаде всичко за продажбата на шибаните „говна“ по източното крайбрежие, ако го измъкне.

— Ако го „измъкне“? Вито Деспиза е от нашите, нали?

— Да.

— От нашите, а предлага да ни предаде, за да се спаси? Не вярвам! Аз прибрах баща му след като „Обновената компания Хоровиц“ се издъни. Баща му действуваше с лотарийните билети при Франк Костело.

— К’во ша каеш да са пра’и?

— Къде си?

— В бара срещу апартамента му. Хенли е с мен.

— Ние трябва да го измъкнем, не те — и затвори телефона.

Анджело излезе от кабинката и отиде на масата при чакащия го Хенли. Отпусна се тежко на стола.

— Разочарован съм. Вито дойде при нас преди девет години. Мозъкът му бе разбит като мътеница. Главата му нямаше да остане още дълго на раменете, защото се биеше на „ринга“ в оръжейната като че беше част от броните там. Ние го приютихме.

— Ха, недей, ще ме разплачеш. Какво искате, Анджело?

— Какво друго за този убиец освен смърт, Хенли, но заслугата и хвалбите от медиите са за вас, заради ядовете, които берете сега. Няма да се наложи да излагате на риск полицаите.

— Така ли? А как ще стане това?

— Ще вкараме Чарли, сина ми, вътре.

— Чарли?

— Временно ще го издигнеш в детектив първи клас, дай му името на някой, чието име фигурира в компютъра. Така ще е в безопасност. Дай му автомат. Останалото е негова работа.

— Ще трябва да съгласувам първо.

— Защо не? В реда на нещата е.

Хенли излезе от бара и тълпата го глътна.