Ричард Кондън
Фамилията Прици (42)

Четиридесет и втора глава

Мардел внимателно подбра дрехите си. Облече златистожълтия пуловер, с който Чарли я бе видял, когато обядваха заедно за пръв път и се погрижи прическата на Клеопатра да бъде точно както трябва. Тоалетът го бе разчувствувал толкова дълбоко, че той не скри възхищението си, а сега тя искаше да се хареса на госпожица Прици, така че да изпита гордост от избора на Чарли за нейна съперница.

Госпожица Прици се беше обадила по телефона предишната вечер. Каза, че иска да се отбие и да побъбрят. Да си побъбрят!? Е, добре. Госпожица Прици се държа така възпитано, че Мардел бе принудена да я покани на чай. Точно в пет на вратата се позвъни. Беше госпожица Прици.

Британският английски на Мардел бе съвсем подходящ за случая сега.

— Здравейте, госпожице Прици — каза тя и протегна ръка за поздрав. Усещаше, че не би могла да преиграе с британското произношение, дори и да искаше, защото беше невъзможно.

Мейроуз пое ръката й, здрависаха се мълчаливо.

Влязоха в дневната, където върху масата бяха сложени прибори за чай.

— Не знаех дали обичате силен чай, затова реших да го направя нито много слаб, нито много силен. Моля, седнете.

Мейроуз седна, съзерцавайки чая, и лакомо се втренчи в малкото сандвичи със ситни тънки парченца пушена сьомга, краставичка и кресон.

— Хм, изглежда вкусно!

— Чаят е първо качество, от най-високите градини в Хималаите — Бенгал, от Дарджиминг. Човек си мисли, че всички го харесват. Но знаете ли, хората обичали и китайски лапсанг сучонг, въпреки острата миризма на пушек.

Очите на Мейроуз изстреляха предизвикателни искрици към Мардел.

— С нетърпение очаквах срещата ни.

— Аз също — Мардел се мъчеше да влезе в ролята на лейди Идит Ивънс.

— Разбрах, че работите в казино „Латино“.

— Да.

— Дядо ми е собственикът.

— Чудесно! Вашият дядо. Един наистина много известен човек!

— Да.

— Имам една приятелка, госпожица Хариет Блекър, която събира материал за дисертация в областта на бихейвиоризма. Какво ли не би дала, за да се срещне с дядо ви, ако трябва, би се лишила и от пръстите на краката си.

— Стар е вече моят дядо. Оттегли се. Не се среща с никого.

— Жалко. Хубаво направихте, че се обадихте да се видим.

— Дойдох, за да поговорим за Чарли — Мейроуз изговаряше някои думи със слаб британски акцент и Мардел отбелязва печеливша точка в графата на ла Тур.

— Нашият разговор щеше да има резултат, ако и Чарли беше тук — каза Мардел.

— Чарли е в Ню Орлиънс.

— Да, зная.

— Госпожице ла Тур, не искам да си мислите, че се меся в живота ви, но има някои неща, които изглежда не са ви много ясни.

— Още чай?

— Благодаря.

Мардел наля в чашите.

— По-вкусен е, ако се пие без нищо или само с парче лимон, защото има толкова характерна, тънка миризма. Лимон?

— Да.

— Сьомга?

— Защо не.

Мардел остави пред нея чинията с пет сандвича, нарязани на половина, като за чай.

— Смущава ме нещо. Не мисля, че ние трябва да вземем решението.

— Решение?

— За Чарли. Ами ако някоя от нас го напусне, а той може да реши, че точно тази не е трябвало да го прави? Ето защо съм убедена, че той би следвало да реши сам.

— Изключено! Нашият годеж, намерението ни да сключим брак, малко или много е семеен въпрос, госпожице ла Тур. Фамилията прави планове, свързани с нас вече от години, а дори той да предпочете вас пред мен, знаете, че това ще бъде за кратко време, една нетрайна връзка — гласът на Мейроуз прозвуча твърдо. — Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

— Ако предпочете мен пред вас, не виждам смисъл от моята саможертва. Ще изпитам чувство, че вие в действителност… Вие не заслужавате Чарли. Не, госпожице Прици. Съвсем не съм съгласна. Аз няма да се отдръпна, без да чуя решително и ясно неговото желание. Само така мога да постъпя. За мен друг начин не съществува. Чарли е този, който ще решава.

Мейроуз изящно отпиваше по глътка чай. Отвори чантичката си след като отхапа от втория сандвич с тънко като хартийка парче пушена сьомга и извади чекова книжка.

— Тъй като ще те изхвърля от „Латино“ — каза тя, изоставяйки надутата реч, — ще ти трябват пари. Колко горе-долу мислиш ще свършат работа?

— Пари?

— Купувам те, бебче, без заобикалки. Ще ти дам 250^[1]. Най-лесните пари, които си изкарвала някога и ще сменим бравата.

— Представи си, че аз ги взема, а Чарли не ме пусне да си отида?

— Слушай, Мардел, ще ги направим точно 350. Още — ще ти поема разноските, да кажем, за колко, седмица в Насау или друго такова местенце. А защо не си отидеш в Англия? Махни се за десет дена или две седмици. Дотогава всичко ще е свършило.

Мардел се усмихна гальовно и лукаво.

— Мъчно ми е, госпожице Прици, но няма да стане. Не мърдам оттук, а минута след като Чарли прекрачи този праг, ще му поставя въпроса.