Ричард Кондън
Фамилията Прици (52)

Петдесет и втора глава

На следващата сутрин Чарли влезе в офиса на Винсънт в Пералнята, за да му съобщи за годежа с дъщеря му. Затвори вратата след себе си. Винсънт го изгледа втренчено.

— Можеше да ме предупредиш, подлецо.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво. Взимаш ми момичето. Това искам да кажа.

Чарли си спомни как Мей мина през него като парен валяк, помисли за всички ядове, които му беше създала досега, но я разбираше — тя беше влюбена жена, която не знаеше какво прави.

— Нямаше как да не се случи, с красиво момиче като Мей. Ако не бях аз, щеше да е някой друг.

— Редно ли е да го научавам от нея? А не от теб?

Чарли седна.

Просто така се получи.

— Моята любима дъщеря. Ти идваш, грабваш я без дума да кажеш!

— Какво бих могъл да кажа? Тя трябваше да реши първо.

— Не. Така не се прави. Ти отиваш при бащата. Това е уважение. Питаш го дали той ще благослови съюза, дали ще даде съгласието си да попиташ дъщеря му.

— Само в старата родина.

— И тук! Навсякъде. Направо щеше да минеш през мене.

— Тук съм да помоля за твоята благословия, Винсънт.

— Какво да ти кажа? Как се подарява съкровище?

— Няма как. Време ти е за внуци.

— Е, поне не си външен. Синът на Анджело. Синът на моя consigliere. Най-старият приятел на баща ми. Неговият син. — Очите на Винсънт се напълниха със сълзи. — Доволен съм от живота, Чарли. Давам ти любимата си дъщеря и благословията си.

— Благодаря ти, Винсънт.

Винсънт запали голяма мексиканска пура, за да прикрие смесените си чувства и изпълни стаята с тежък дим. Реши да смени темата.

— След колко време подействува цианидът на Малкия Джеймито и хората му? — запита той с професионален интерес.