Ричард Кондън
Фамилията Прици (7)

Седма глава

Анджело се провираше с колата из потока на движението от „Флатбуш“ до „Мидууд“, за да вземе Чарли от училище. Той също се гордееше с решението на сина си да получи диплома за средно образование. Чарли напусна училището на петнадесет години, поблазнен от парите — четиридесет и осем долара седмично му се бяха видели добри пари за работата — помощник на хладилен камион. Препоръчал го бе Луис Пабло — приятелче от квартала, пет години по-голям от Чарли, който бе слязъл от колата заради предложение от Прици.

Анджело не се и опита да спре Чарли. Каза му само: „Да се надяваме, че никога няма да съжалиш за училището“. Чарли така и не разбра какво имаше предвид татенцето. Изостави хладилния камион, когато бе на 16 години, защото намери нещо друго — важен приятел, „свръзка“ в алкохолната далавера. На седемнадесет бе вече доказан мъж (макар че му се бе наложило да „взема страх“ още на тринадесет при съвсем необикновени, но неизбежни обстоятелства). Оттук нататък работата му беше съвсем опечена и напредъкът в средата му осигурен. От седемнадесет до двадесет и първата си година бе нает от организацията Religio Vulpigi, чийто основен предмет на дейност бяха високотехнологичните кражби на самолетите и похищението на ценни книжа. Те задигаха пътнически багажи с бижута и пари от търговските самолети и корабните товари, пристигащи през Ла Гуардиа, Нюърк и Аидлуайлд.

Щом навърши двадесет и една, Чарли бе прехвърлен на нова работа — стана нещо като свръзка между хиподрумите из страната и доставката на състезателните коне, чийто приток от Англия и Ирландия не биваше да секва, а да се купува на най-добрите цени, за да не спират надбягванията за залагащите, за да се поддържа изливането на четиристотин милиона годишно в този бизнес.

На двадесет и четири бе призван под бойните знамена. Едуардо, другият син на дон Корадо, бе предложил да уреди въпроса, но Чарли рече, че щом всичките му връстници отиват и той ще тръгне. Озова се в специални войски за четиринадесет месеца, защото боравеше майсторски с оръжията, а оттам бе изстрелян направо на бойното поле във Виетнам, близо до Плейку, в американска военна база.

В Плейку се намираше Главната квартира на Южно виетнамската армия, която преграждаше пътя на виетконговци, проникващи незнайно по какви пътища от Лаос и Камбоджа. Поделението на Чарли бе разположено на три мили от лагера в Холоуей. Неговата част охраняваше американския авиационен парк, транспортни и разузнавателни самолети, а също и хеликоптери.

Виетконговците обстрелваха масирано в два следобяд на седми февруари шестдесет и пета с минохвъргачки и тежки картечници… загинаха осем американци, а повече от сто бяха ранени. Десет от американските самолети бяха унищожени. Чарли се отърва с раздробена бедрена кост. След четири операции, последните две във Вашингтон, замениха костта с алуминиева пръчка. След двадесет и седмия си рожден ден излезе от болницата и се завърна в Бруклин, а донът му спретна грандиозно тържество в старите „Градини на Палермо“, където присъствува цялото семейство.

След Виетнам Чарли рече на Поп^[1], ме ще ходи във вечерно училище. Поп бе така горд, че се похвали на дона, а той извика Чарли да му каже, че постъпва правилно, като стопроцентов американец.

Изядоха грамада от храна на обяд. Чарли не вярваше на очите си — къде дява дребното старо човече всичко това! Донът го попита кога ще се дипломира.

— След около две и половина-три години, падрино.

— А, ще има ли нещо за завършването?

— Не знам, падрино, не са казвали.

— А как си в училището?

— Май добре — имам малко над средния успех. Избраха ме за касиер.

— Ако ви връчват тържествено дипломите, да ме предупредиш. Ние с Винсънт сме там. И Амалия също. А ако не, ще кажа на Едуардо да говори с училищния съвет да уредят нещо.

— Оказвате ми преголяма чест, падрино.

— К’ви ги говориш! Ти ще си първият наш човек от незаконните сделки с диплома!

Прогимназия „Луис Муньос Мартин“ в Мидууд имаше вечерни паралелки от 19 до 22 часа: в неговия клас бяха единадесет човека; две трети жени. Шест от Пуерто Рико, четирима черни, рускиня от Брайтън Бийч и той. Учителят, норвежец, бе едър човек, отломена канара с подобаващ характер, от Бейридж. Казваше се господин Матсън. Чиновете, предназначени за дванадесет-четиринадесетгодишни дечурлига, бяха твърде неудобни за повечето от вечерните ученици. Чарли седеше на стол в най-отдалечения ъгъл на стаята. Седеше си и си мечтаеше за Мардел ла Тур. Тази вечер не може да не е Голямата вечер! Бе обмислил план след първия обед. Хич не му се искаше да го мисли за вълкоподобно същество! Беше постигнато доста доверие. В края на краищата той е само човек! За бога! Тази нощ би могла да бъде Великата нощ.

Помислеше ли за Мардел, получаваше световъртеж. И никак, ама никак не можеше да си я представи като: А. гола; Б. легнала. Но изгаряше от любопитство да узнае две неща, както астроном, топограф на необятния космос, заел се с картографирането му!

Тя не беше само умопомрачаващо красива, но и „носеше“ тяло, пред което той, Чарли, можеше само да коленичи с наведена глава, защото Мардел, като никой друг, не ти позволяваше да се извисиш над нея! А и не можеше да се отрече чудото на фантазията й. От Британската енциклопедия, подарена му от бащата за дванадесетия рожден ден, той бе разбрал що е Бъкингамски дворец. Направил откритието, реши, че тя трябва да е малко нещо сбъркана.

Сеньора Роха-Бускандо бе скъпоценното камъче в класа, която се стремеше да отговаря на поставените от г-н Матсън въпроси, прекъсвайки до такава степен всеки ученик, че Чарли наруши едно от правилата си: никога да не прилага номера „плашене“ на жена. Вечер след вечер той хвърляше върху нея нишките на страха, затягаше ги, но на нея нищо не й въздействаше. Натрапчива в превъзходството си, тя не спираше да съветва, да се присмива и съжалява. Печелеше „Златна звезда“ една след друга, имаше цели четири повече от Чарли.

Анджело спря очукания „Шевролет“ право пред училището, осведоми се в канцеларията къде е класната стая и застана отпред, надничайки през стъклото, заело горната половина на вратата. Очакваше да привлече вниманието на Чарли, но се видя принуден да почука с монетка. Целият клас и господин Матсън се обърнаха към него. Поп направи знак на Чарли да излезе. Чарли прочисти гърлото си и рече:

— Това е баща ми.

— По-добре излез — отвърна учителят. — Кажи твой баща не прекъсва час. Ний тука сириьозни хора. Не е сега време за „чагъртания“ — прояви се отново сеньора Роха-Бускандо.

Поп подкара към брега. По пътя му постави новата задача.

— Вито? — изкрещя Чарли. — Вито Деспиза! Най-добрият ми приятел!

— С него е свършено и той го знае. Искал да издаде на ченгетата цялата ни сделка с марихуаната.

— Ама аз го познавам, откакто се помня!

— Бедата е там, Чарли, че става въртоглав, зареди ли се с нещо от онези „говна“.

— Защо нормален човек като него, наследник на поколения винопиячи, се будалка с такива „лайна“?

— Американец е, Чарли. Приобщава се! Баща му беше същата луда глава, а пиеше само вино. Извика си сам смъртта, защото ярост бе помрачила разсъдъка му — в последния момент изгуби точка и цялата игра!

— Исусе Христе! Вярно ли е, тате?

Чарли се познаваше с Вито от петгодишна възраст, още от стария квартал. Когато станаха тринадесет-четиринадесетгодишни си докарваха по някой и друг долар от комар. Играеха из цялата южна част на Бруклин. Не друг, а Вито бе най-добрият със зара, страшилище за всички участници в „играта“, с която Чарли се бе заел едно лято: събираха се всяка неделя сутрин на Кони Айланд. Вито си бе роден атлет: парче гранит. На осемнадесет получи първото си бойно кръщение в бокса, лека категория, на ринга в „Оръжейната“, а Чарли му стана менажер. Биеше се под измисленото име Димпълз Танкреди. Защото, ако майка му разбереше, без много церемонии би избила щуротията от главата му. И пак заради Вито на Чарли за втори път му се налагаше да доказва какво мъжко момче е. Един комарджия, Ганц Четириокият, тормозеше Вито с искането да се откаже от двубоя, за да излезе на чисто с облозите. Вито му бе казал да изчезва където ще, но оня не спираше. Най-после Чарли кипна, докопа онова копеле и телохранителя му в съблекалнята и ги залепи на стената като марки. Предупреди ги да се пишат мъртви, ако ги види пак. Но оня ми ти тъпак, ето го след пет дена със същото предложение при Вито. Чарли ги метна в колата, а Водопроводчика ги откара в югозападната част на Белт паркуей и си намериха каквото търсеха. Никой не изплака за тях.

Като дете Вито беше хубавичък, но белезите от бокса му смачкаха фасона и подбиха самочувствието, а не след дълго започнаха пристъпите на „боксьорския махмурлук“.

Дечурлигата си играеха с него, като се изпречваха на пътя му със здраво опнати покрай телата ръце, подскачайки и гледайки как Вито се катурва назад право на главата си. И това беше част от махмурлука.

Всяка събота сутрин, когато бяха на тринадесет, водеха по-голямата сестра на Вито, Теси, на кино и поред я опипваха. На седемнадесет изчукаха над седемстотин долара от новогодишна забава, замислена от самите тях: по десет долара на глава и бира на корем. Бяха наели човек да мете изпочупените шишета и квартет инструменталисти, които, както се оказа, знаеха само едно парче: „Сладката Джорджия Браун“. Беше толкова успешно, че го правиха още четири новогодишни нощи, докато накрая двама си оспориха една жена и тогава едва не загина един полицай. Случката се разчу и те трябваше да разтурят хубавата веселба.

Когато Чарли стана равноправен мъж, пътищата им се разделиха, защото Вито никога не узря до това състояние: ето защо той охраняваше събирачите на облози, продавачите на лотарийни билети, докарваше си някой и друг долар отгоре от изнудване и физическо насилие в строителния бранш. След около година Чарли се застъпи пред баща си за Вито и брат му Уили (който отговаряше за търговията на Прици с така наречените контролирани вещества по цялата територия от Маями до Мейн) да им повери някоя от игрите с автомати. Едуардо бе ковачът на термина „контролирани вещества“, измислен за успокоение на избирателите: не биваше, казваше той, избирателите да се плашат, че страната им ще се превърне в нация наркомани. Специалисти в подобен род статистика доказват, че ако дадеш на някоя шибана стока име, което не я покрива по същество (контролирани вещества — пълна безсмислица), то брутната печалба от шибаната иначе стока скача с 21.3 процента.

Отговорността на Уили бе голяма, защото „лайната“ се търсеха много. Разработващите този пазар трябваше да са страшно пъргави, за да не загубят ускорението в живота и кредитните си карти. Възрастни и деца работеха по на две места едновременно, за да посрещнат разходите по ипотеки и данъци, зъболекари, екопродукти и всичко останало, съставляващо Американската мечта. Трябваше им на хората нещо, което да им помага да издържат до края на деня и да могат да започнат отново на следващия. Пиячката ги правеше сънливи и те рискуваха да се видят изхвърлени от работните си места. „Тревата“ им създаваше лъжовно усещане за чувственост, когато биваха просто изтощени. Медиите не преставаха да тръбят за възстановителните и ободряващи качества на кокаина. И така, Прици дърпаха конците на една пирамида, чиято основа се разпростираше от единия до другия край на страната; вземаха пая си, а останалото се разпределяше между другите семейства, притежаващи изключителни права върху съответния район и стока.

Вито бе третият отговорен фактор в операцията по източното крайбрежие непосредствено след Джоуи Лабриола, когото всички подозираха, че е culatino^[2], но никой нищо не казваше гласно, защото беше неотменима брънка от веригата, начело на която бе Уили. Джоуи Лабриола бе или върхът на педалите, или женски травестит, опитващ ролята на мъж. Той бе покровителствуван от Уили, а Уили носеше много пари и всички мълчаливо се преструваха, че виждат у Джоуи пътуващ професионален дървосекач.

— К’во е направил толкоз, Поп? — попита Чарли.

— Убил две ченгета, а после двеста от тях обсадили апартамента му. Опитал се да се спазари с Дейви Хенли. Той им издава операцията, а те го измъкват. Няма начин да му се размине — отвърна Поп.

— Ааааа, шибана работа! — извика Чарли.

— Ще ти дадат автомат. Толкова мощен е, че куршумът ще мине през вратата, после през Вито и ще излезе от другата страна на сградата.

Чарли си спомни как Вито не се отказа да поплува в Гоунъс, макар да му казваха, че ще пипне холера. Или ето го… подвиква след Анси Аркадата на Бушуик Авеню: „Кога ще го изтърсиш, Ани?“, защото тя пак е бременна. И какъв смях само придружаваше думите му!

— Грешно е постъпил от началото, Чарли. Трябваше да се остави в ръцете на Прици, а той сам решил как да се спасява. Едуардо го беше измислил вече. Щяха да го изведат под охрана на дванадесет души, предпазен от металически щит. Дори телевизионните акули казваха, че това ще е върховното предаване на годината, най-големият удар. После щеше да се измъкне от обсадата и да изчезне с ново име, докато шумотевицата около двойното убийство заглъхне и Едуардо измисли играта със съда. А когато станеше отново чист, чакаше го нова работа като мениджър на хиподрума в Охайо.

— А как да го накарам да ми застане на мушката?

— Кажи му, че Едуардо е уредил нещата с майора и след година-две вътре ще получи хубава работа в Лас Вегас.

— Той не обича Лас Вегас.

— Кажи му Луизиана, тогава. Не е ли все едно, никъде няма да отиде.