Ричард Кондън
Фамилията Прици (2)

Втора глава

Казиното „Латино“ беше голям нощен клуб в Ню Йорк, собственост на семейство Прици. Намираше се в най-сигурната част на града, улиците около Източна Шейсета, близо до Сентръл Парк, квартал до такава степен различен от Бруклин, че Чарли разпознаваше сградата само нощем.

Заведението носеше тлъсти печалби, но основното му предназначение бе да събира и забавлява нощем деловите партньори на семейство Прици, пристигащи отвсякъде в Ню Йорк във връзка с различни предварителни уговорки. В приземния етаж се помещаваха бар и коктейлна зала. Нощният клуб беше в подземието на сградата. В средата на всяка маса имаше цветя със скрити вътре микрофончета, които при желание можеха и да се включват към записващото устройство-майка, също разположено в сутерена. В казино „Латино“ човек можеше да види каймака на кабаретните дарования, най-добрите изпълнители в страната, които толкова се бяха изкушили от хазарта в хотелите и клубовете на Прици в Лас Вегас, Атлантик Сити, Кентъки и Маями, където работеха, че се бяха превърнали в заложници на фамилията — отработваха дълговете си там, където ги пратеха. Трима-четирима си останаха вечни длъжници.

Казиното имаше великолепни певици и шест зашеметяващи танцьорки — невероятно зрелищни. Анджело Партана казваше, нека забравим за ден-два Лос Анджилиз и звездите от нашумелите филми, и подиумът се изпълваше с разкошна плът, запазена марка.

Върху момичетата не се оказваше натиск да бъдат любезни с гостите. Би накърнило дългосрочните интереси на фамилията, и момичетата знаеха това. От време на време, ако имаше някоя по-важна птица, оберкелнерът Смаджа канеше момичетата да поседят при гостите в почивките между излизанията си, но само певиците; танцьорките се пазеха за гости, в компания с някои от приближените на семейството. Но и с певиците не беше лесно, само след доста пререкания и убедителни доводи Смаджа довеждаше някоя от тях.

Момичетата знаеха, просто бяха сигурни, че нямаше да си имат неприятности, ако откажат да придружат клиента извън заведението, пък бил той дори и някой от хората на Винсънт Прици. Обаче, ако се случеха на една маса със самия бос, то те решаваха в полза на госта и услугата.

Дженаро Фустино беше бос на клона в Ню Орлиънс. Женен за най-малката сестра на дон Корадо, Бърди, той се разпореждаше с територия, простираща се от Луизиана, през Тексас, до Оклахома, а на запад обхващаше и южните краища на страната, чак до границата с Калифорния. С неговата флотилия малки самолети той товареше от Мексико дрога и часовници, а разтоварваше стоката на близо четиридесет малки американски летища и пресушени местности и езера. Фустино бе съдружник на Прици в организираната на международна основа операция с часовници; същото се отнасяше и за алкохола и „тревата“, но сега се бе заел да наложи във владенията си последната новост — идея на дон Корадо Прици — изключителните права върху възстановяването на стари пощенски марки: клеймото се изличаваше със специален химикал, който Прици доставяше от Ню Йорк, и марките се препродаваха с отстъпка 45 процента от тяхната първоначална цена. Вносът на състезателни коне от Англия и Ирландия за хиподрумите на Дженаро в Луизиана и Арканзас също бе област на сътрудничество между двете семейства.

Дженаро Фустино бе изградил цяла промишлена верига за фалшификатите. Часовниковите механизми идваха от Хонконг, а кутийките и циферблатите бяха от Италия, където ги и сглобяваха. Всички известни марки швейцарски часовници имаха „двойници“, които Дженаро продаваше от 10 до 30 процента по-евтино от цената на истинските и пак завърташе седемнадесет милиона долара годишно от този бизнес. „Това доказва, че хората са крадливо племе“ — бе казал на Анджело Партана, след като мина първата година от аферата с часовниците.

— Защо толкова се чудиш? — отговори Анджело.

Натал Фартс Еспозито (Пръдлъото) беше caporegime на Дженаро. Натал имаше дарбата да пърди, когато си поиска — силно, средно, дори нежно. Така си беше спечелил име на веселяк, желан гост на забавите у Фустино. Двамата имаха толкова здрава връзка, че Анджело Партана казваше: „Когато Дженаро преяжда (а това му се случваше винаги, дори когато беше на диета), коремът на Натал Еспозито се разкъсва от газове.“

Тази вечер Чарли, Дженаро и Натал се срещнаха в „Латино“, за да вечерят заедно. Дженаро поиска китайски ястия и храната трябваше да се достави от заведението за кантонски специалитети, също собственост на Прици, на 127-ма улица в придатъка на Бродуей. Щом ястията пристигнаха, бяха вещо подгряти и изискано поднесени. Докато чакаха, Дженаро изяде една запечена „Аляска“^[1].

След вечерята Чарли направи знак с глава и Смаджа доведе на масата три танцьорки. Вечерни рокли бяха заменили танцовите им костюми, за да не привличат вниманието, но и с рицарски доспехи да бяха, надали биха се радвали на повече внимание, докато прекосяваха салона. „Смазващ“ близък кадър, това не ти бяха дрипите на Арнолд Шварценегер, а красота и женственост, освежаващи възприятията по особен начин.

Две от момичетата, тъмнокоси, чисто и просто сразяваха душата с красотата си. Тази, която Смаджа сложи до Чарли, бе неописуемо прекрасна. Беше нова в „Латино“ — красива глава, красиво тяло, сякаш слязло от страниците на шикозен каталог, като някаква скъпа стока, статуетка или нещо подобно, което си си поръчал — разсъждаваше Чарли. В големите и златисти очи проблясваше своенравие. Особена закачлива своенравност — тази мимолетна мисъл прекоси съзнанието му и изчезна. Чарли нямаше време за пространни размишления, но усещането му беше ярко като фойерверк — определено тя приличаше на изтеглен жокер.

Като официален представител на семейството тази вечер, той се държеше сърдечно, но остана недосегаемо хладен и вежлив, дори и оценявайки я като най-красивото момиче, което е виждал в живота си. Бе с исполински ръст, материк, пищна — мислено отбеляза Чарли, когато се изправи да я поздрави. Но усещането му се изличи мигновено, макар че тя не се попрегърби ни най-малко, за да се смали. Стоеше изправена като адмирал на посещение в Белия дом. Великолепието на формите й възпламени нова мисъл в съзнанието му, много убедителна при това: ето, това е истинския ръст на хората, но подлият живот ги смачква и превръща в джуджета.

Наричаха я Мардел ла Тур. Много красиво име, каза си Чарли. Другите две момичета, седнали съответно до Дженаро и Натал, избухнаха в неистов смях, защото Дженаро бе попритиснал Натал да изпълни своя номер — такова обяснение даде Чарли на мис ла Тур:

— Какъв номер? — попита Мардел.

— Той е мех с лайна — отвърна Чарли. — Нова ли си?

Тя потръпна от погнуса.

— Какво има? — попита Чарли — На течение ли си?

— От Бъкингамския дворец, без да споменавам имена, ме пронизват с леден радиосигнал, когато се налага.

Такова поведение бе неочаквано и за самата нея. Но реши да се придържа към него, защото имаше всички изгледи да завладее вниманието му. Тя успя да наподоби почти карикатурен британски английски, говореше като Тери Томас — актьорът.

— Бъкингамския дворец?

— Започнах с новата програма в петък вечерта.

— Идвам насам веднъж месечно — обясни Чарли. — Защо изговаряш думите толкова смешно?

— Англичанка съм.

— К’во от т’ва?

— Родена съм в Шаафсбрий^[2], но тук дойдох след Лондон и Париж.

— Париж?

— Работих в „Лидо“.

— Без майтап? Как не съм те видял досега, искам да кажа тука. Не съм бил нито в Париж, нито в Лондон, но тук — да.

— Както вече казах, нова съм. Ти гангстер ли си?

Той я изгледа изпитателно.

— Тази дума не е вече в употреба — отговори той бавно. — Защо питаш?

— Момичетата ми довериха, че от нас се очаква понякога да забавляваме гангстери по масите.

— Кои момичета, тези ли?

— А, не, в гримьорната някой говореше.

— Така ли? Е, нека ти обясня нещо…

— Казаха, че казиното се държи от гангстери, които идват и се срещат с други гангстери тук.

Чарли се вкамени.

— Приличаме ли на гангстери, ние на масата?

— О, да, определено.

— По какво съдиш?

— Ами, по всичко.

— Така значи, по всичко. Аз съм бизнесмен от Бруклин. А те двамата са от Ню Орлиънс, също бизнесмени. Потеклото ни е италианско, затова говорим така, а като прибавим, че съм от Бруклин…

На по-плещестия и набит нюорлиънски бизнесмен сервираха салата като за началство, която май бе гарнирана със свински котлети. А от другия се разнесе басовият тембър на „тръбата му“ — продължителна, горда пръдня, мярка за остроумие. Момичетата от двете му страни се смееха пискливо.

— Съжалявам — каза Мардел на Чарли, като че ли се извиняваше вместо Натал. — Не исках да ви обидя.

— Слушай, не аз, а ти говориш шантаво. Така ли говорят в Шаафсбрий, Англия?

— Всъщност, ние сме по-близо до Семли.

— Всеки в Бруклин ще ти каже, че си говоря нормално. Ако си мисля, че си нещо малко не в ред, това дава ли ми право да питам дали не си проститутка или нещо такова?

— Хич ме няма да поддържам благовъзпитан разговор, защото винаги съм нащрек, очаквам да ме прониже нов радиосигнал.

— Какво?

— Така се предпазвам от проказа.

— Зарежи това — каза той. — Хайде, ще те изпратя до вас.

— Не мога.

— Защо?

— Имам още едно излизане.

— Ще го уредя.

— О, съжалявам, господин Партана, но не ми е възможно да приема.

— В неделя и понеделник не си на работа, нали?

— Не съм.

— Може ли в неделя да вечеряме някъде заедно?

— О, трябва да измия косата си, интимните части на тялото и да дочета една книга.

— Книга?

— Да. От библиотеката, срокът й изтича.

— А в понеделник?

Тя внимателно следеше лицето му.

— В понеделник става, но само ако обядваме някъде в моя квартал.

— Къде с това?

— Челси.

— Къде?

— Живея на Двадесет и трета западна улица, 148.

— Чудесно. И на майната да си, няма страшно. — Той изведнъж се отпусна на стола, така че почти се изхлузи под масата. Миризливата свирка на Натал сега гонеше горните регистри, а двете момичета се пръскаха от смях.

— Как го правиш? — попита едната, хванала бедрото му, възбудена от близостта до човек с такова чувство за хумор.

— Зависи колко въздух поемам — отвърна скромно Натал. — Колкото повече въздух глътна, толкова по-шумно излиза.