Ричард Кондън
Фамилията Прици (37)

Тридесет и седма глава

Поп влезе в болничната стая на Мардел и грейна в усмивка. Помещението беше просторно, светло, самостоятелно, с много цветя, повечето изпратени от Чарли и Поп, малко нещичко от Мейроуз и един букет от Фреди. Мардел, поотслабнала и разхубавена, седеше в голям фотьойл завита с одеяло, погледна към него и също грейна в усмивка.

— Господин Партана?

— Изглеждате много добре. А когато изглеждате добре, всичко наоколо засиява.

— Толкова сте мил. Ако съм добре, дължа го на вас.

— Болницата е добра. Знаех го и затова ви изпратих тук. Собствениците са мои приятели. — Той остави пакетче на леглото близо до нея. — Купих ви бисквитки, или предпочитахте бонбонки?

— А не, бисквитки.

Той седна на стола срещу нея.

— Много хубаво мирише в стаята ви.

— Тая грамада цветя в ъгъла е от Чарли.

— Ако имаше как, щеше сам да откъсне всяко цвете.

— А виждате ли тези нищо и никакви гладиоли? От годеницата на Чарли са. Мразя гладиолите.

— Не знаех, че има годеница.

— Моля ви, недейте и вие сега.

— Сигурно ги е поръчала по телефона. Нали знаете „изпратете цветя там и там, за двадесет долара“, те изпращат точно за толкова.

— Ами, двадесет!

— Може и за десет.

— Не повече от два.

— Важно е вниманието.

— Това казвам и аз. Тя наистина ли му е годеница, господин Партана?

— Те израснаха заедно, в една и съща среда.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Не мисля, че са сгодени.

— Да не би да е годеж, уговорен от семействата?

— Обстоятелствата променят нещата.

— Как?

— Ами например, появявате се вие. Заемате голямо място в живота на Чарли.

Мардел извърна лице.

— Животът, който ни се дава, е толкова кратък — каза Поп. — Ако се мотаем и не знаем какво искаме или как да си го вземем, времето не чака. То си отминава и ни задминава, нали?

— Как изглежда тя?

— Добра жена е. Красива и опасна съперничка, познавам я от бебе. Работя с баща й и дядо й.

— А аз съм пришълец.

— Какво значение? Моето мнение не е важно. Искам на Чарли да му е хубаво. Бащата и дядото не знаят за вас. И от Чарли много не зависи. Решавайте вие с Мейроуз. Която го иска повече, тя ще го има.

— До това ли се свеждат нещата? — каза тя, като се взираше в далечината през прозореца. — Не, не мисля, че е така. За Чарли няма значение какво искаме ние. Той решава. Каквото и да си говорим, Чарли има думата.

— Слушайте, вие сте прекрасна млада жена. Както и да се извъртат нещата, а Бог ми е свидетел, че никак не ми е ясно какво ще стане, със сигурност обаче няма да дойде краят на света. Стискаш зъби и тръгваш отново. Времето минава и после се оказва, че не било чак толкоз важно.

— Зад гърба й стоят дядото и баща й. А какво имам аз?

— Тъй е. Чарли се познава с Мейроуз откак се помни. Но има нещо много важно, което работи в твоя полза — той те обича.

— А обича ли Мейроуз?

— Разбира се, там е работата.

— Той кога се връща?

— Другата сряда. Дотогава ще си излязла от тук.

— Не зная какво да правя.

— Чакай. Нищо повече. До края на другата седмица всичко само ще си дойде на място.