Ричард Кондън
Фамилията Прици (25)

Двадесет и пета глава

Чарли витае сред прозирно синьо-зелена морска шир, препичайки се върху кремаво-белия корем на Мардел. Главата й е на няколко мили вдясно от него, а канарите на лакираните й нокти — на няколко мили вляво. Откъм външната страна на лявата й гърда се подава Мейроуз Прици: сърцето й бумти отмерено, но тежко. Катеренето е несигурно. Ето, изкачва се вече на върха. Оглежда се, вади автомат и стреля в Чарли. Оръжието страхотно трещи. Събужда го.

Телефонът върху нощната масичка до ухото му звънеше в мрака. Вдигна слушалката и каза „ало“, поглеждайки през рамо Мардел, която спеше до него. Хапчетата за сън й вършеха добра работа.

— Чарли? — обаждаше се Поп.

Чарли отвори очи.

— Колко е часът?

— Шест и десет.

— Сутринта?

— При теб ли е момичето?

— Да.

— Аз ще говоря, а ти слушай. Обличай се. Нищо не вземай със себе си. След десет минути долу ще те чака кола.

— Не мога, такова е положението, че не мога — прошепна Чарли по телефона.

— Става дума за твоя живот, Чарли. Налага се временно да изчезнеш.

— К’во, к’во?

— Не сега, действай!

— Дрехи да вземам ли?

— Нови ще си купиш.

— Ама защо?

— Заради Джордж Ф. Мелън.

— О!

— После ще говорим. Колата ще те закара до летището в Маями. Влез в телефонната кабина, която е най-близо до източния пропуск на заминаващите. Ще ти се обадя там. Знам номера.

— А какво ще стане с…

— Остави бележка на момичето. Пиши й, че спешно заминаваш, служебно. Има кола за нея до Ню Йорк. Да се обади на камериера щом се приготви. Ще има още една пътничка, така че няма да е сама.

— Коя?

— Госпожа Бостуик.

— Боже, Тате, ти даже не си представяш колко по-оплетено е всичко.

— Чарли, трябва да изчезваш. Като поговорим, ще ти стане ясно.

Мардел сънливо се размърда.

— К’во има?

Той се наведе и целуна голото й рамо.

— Нищо, нищо, спи.

Чарли се облече бързо, плисна си вода на лицето, среса косата. Седна на малкото бюро в стаята.

„Скъпа Мардел, написа той, изскочи една важна работа. Налага се да замина. НЯМА НИЩО ОБЩО СЪС СНОЩНИЯ НИ РАЗГОВОР“. Това изречение той написа с тлъсти главни букви. „Когато се облечеш и прибереш багажа, обади се на камериера и един сътрудник на баща ми ще те откара в Ню Йорк. Няма защо да се тревожиш. Всичко е наред — цветя и рози. С обич, Чарли.“

Той отиде до прозореца и надникна зад плътните завеси, за да се увери, че наистина е толкова рано, както каза Поп. Да, така беше… Вместо цветя и рози, черно отровно биле. Навън се измъкна на пръсти и натисна копчето със знак „надолу“. Кабината беше на етажа и откликна с „пинг“ почти мигновено, а Чарли подскочи. Тая работа с двете агресивни жени, които го разпъваха на кръст, бе изострила сетивата му. Погледна си краката, за да се увери, че е обул чорапи.

Не може някъде да не е написано как да се справя човек с подобни ситуации. Ще трябва да намине в библиотеката, там където го пратят, още не знаеше в кой град. Влезе в асансьора и ядно стовари ръка върху най-долното копче. Щом вратата се отвори, видя Водопроводчика.

— Какво става? — попита Чарли.

— Ето ме и мен. Отвън чака лимузина.

Водопроводчика му подаде плик през прозореца на колата.

— Билет за Фред Дж. Фълтън.

— Кой е той?

— Ти.

— За къде?

— Далас.

Чарли сложи плика в джоба си.

— Ама че работа! — проплака той. — До скоро, Ал. — Колата се плъзна по „Колинз Авеню“.

Пресичаха „Джулия Татъл Козуей“, за да поемат направо към летището, когато Чарли напълно осъзна сериозността на положението. Поп никога не играе дребни игрички. Ами Мейроуз, тя да не е по-малко опасна, готова е да го разпне заради Мардел! „Аз съм годеницата на Чарли“, казала тя, или нещо подобно. В името Господне, ще ми каже ли някой как е влязла тази муха в главата й? Сгодени били. За никого не е сгоден, даже и за Мардел. Той и Мей бяха извършили в леглото в неговия апартамент нещо напълно естествено за хора на тяхната възраст и физиологически възможности. Американският министър на здравеопазването и списанието „Съвременна психология“ ще застанат на негова страна. Това в леглото бе много приятно и двамата имаха право да вярват, че ще е така, и то си беше така, затова пробваха още няколко пъти. Годежните пръстени отдавна щяха да са се свършили, ако всяко съвкупление между здрав американец и здрава американка автоматично водеше до годеж. Шестдесет процента от населението на страната щеше да бъде взаимно обвързано. И никакви сватби нямаше да има, при толкова много кръстосани годежи.

Ама гледай какво стори тази работа на Мардел! Тъкмо се беше стегнала, но все още се нуждаеше от него, и точно сега изскочи това проклето нещо и го принуди да бяга като престъпник. Какво ли ще направи като се събуди? Ще може ли някога да се съвземе отново, без него, съвсем самичка?

Мелън не можеше да му лепне нищо. Дейвид Хенли няма да се откаже от хубавичките шестдесет хилядарки годишно, при това сигурни, защото, са по „тяхна ведомост“, само заради някакви си въпроси, които Мелън решил да зададе. Когато стана инцидентът, Дейви беше шест етажа по-надолу. Мелън да се дере колкото си ще, но не може с пръст да го пипне.

Нямаше свидетел кой е очистил Вито. Да не би пък данданията да е заради Джеймито? Надали, още не са го намерили и просто няма как да го вкарат вътре за тази работа, а и ченгетата щяха да са безкрайно благодарни, че се е намерил някой вместо тях да разчисти терена от ония бандити. Може би Винсънт му подготвя някоя работа в Далас или другаде, но Поп не иска да говори по телефона, докато не отиде на чиста телефонна линия, или пък ще изпрати някой при него от Ню Йорк, за да му предаде разпорежданията. Но Поп спомена Джордж Ф. Мелън. Ама как е възможно! Ако е Мелън, някой ще си изпати, ще им даде да разберат, защото не можеше да се намери по-лош момент от този, да остави Мардел! Тя вече си е наумила, че той се отказва от нея. Не е важно кой какво казал, Мейроуз или някой друг, как така ще си мисли такива глупости! Тя дойде с него в Маями, а не Мейроуз, нали! Положението беше неспасяемо.

Господи, на всичкото отгоре ще трябва да изтърпи и Мейроуз. Където и да го прати Поп, тя ще продължава да му се обажда, като че му е годеница и има права над него. Кое ли е по-лошото, Мей или Мардел — ези или тура? Мислеше си, че не трябва да лъже, ама как да стане? Кога да лъже, като свърши всичко ли? Тогава няма да има нужда! За да се измъкне от бъркотията, трябва да лавира с двете. Лъжеше ли едната, ще лъже и другата, въпреки че сърцето му подсказваше да не лъже тази, на която държи. Но това е инстинкт, а ако инстинктът го подведе? Тогава какво?

Най-добре ще бъде като начало да се чуе с Мейроуз по телефона, а не да седи лице в лице с нея и да се чуди накъде да гледа и с какъв тон да говори. Непременно ще прочете нещо по въпроса за лъжата, иначе няма да му вярват за две пари. Както и да се развият събитията, за Мардел беше лошо. Очакваха я много тревоги! Добре, че поговориха с Поп за нея, сега той ще се погрижи за всичко, докато Чарли се върне в Ню Йорк. Самият факт, че бе изпратил госпожа Бостуик да я придружи до Ню Йорк показва как се отнася той към Мардел и Чарли му беше толкова признателен! Каквато и работа да му предстои, където и да го праща Поп, след два-три дена трябва да се върне на всяка цена, защото има лошо предчувствие за Мардел и не иска да й се случи нищо лошо.

 

 

Както обикновено, на летището цареше стълпотворение. Ден или нощ — часът не оказваше никакво влияние на движението на летището. Беше шест и половина в петък сутринта, а имаше толкова хора, като че беше погребението на Ганди. Как може десетки хиляди хора в такъв час на деня дори и да помислят за пътуване?

Той намери телефонната кабина, разположена най-близо до източния пропуск за излитане, седна вътре и затвори вратата. След пет минути се приближиха двама души, въпреки ранния час, надничаха вътре през стъклото и удряха по вратата. Чарли отваряше с отмерено бавни движения, като Хъмфри Богарт, после ги заливаше с ледения душ на страха и те си отиваха. Телефонът иззвъня.

— Поп?

— Да. Свърши ли работата там?

— Коя?

— С Джеймито.

— Ъхъ.

— Добре. Сега слушай — познаваш Мелън, кандидат-кмета, дето залага на реформите.

— Ъхъ — отвърна Чарли раздразнено.

— След една седмица, а това по неговия план значи в неделя призори, той е уредил пълномощници на американската прокуратура заедно с цял куп репортери да нахлуят в апартамента ти и да те приберат, а вечерта да говори по телевизията, така че в понеделник, осем дни преди изборите, ще гръмне бомба: ще обвини хората от полицията и кмета, че са ти наредили да пречукаш Вито, за да спасят наркоимперията си.

— К’вооо?

— Така е. Представяш ли си? Ще използва т’ва, за да спечели преднина в изборите. Засега имат само името на Джордж Феърънз, детектива, който според тях е „обработил“ Вито. В деня, в който ти свърши с Вито, компютърът погрешно изплюл на ченгетата името на детектив, който се е пенсионирал преди три години и живее в Монреал. Знаеш, че хората на Мелън се докопаха до Уили Деспиза, който им казал, че същата вечер те видял да влизаш в сградата на Вито. Сега Мелъм притиска Дейвид Хенли и му обещава к’во ли не.

— К’ва е таз клопка?

— Добрал се и до един телевизионен оператор, влязъл в апартамента на Вито веднага след спецотряда, та той казал, че на пода имало останало нещо от Вито, но по-голямата част от тялото му била вече разплескана по стените преди сержантът да стреля.

— Това било значи!

— Да, но без доказателства. Докато не се сгъстят облаците над твойта глава, може даже да започне, затова като начало си му нужен ти. Ша т’качи на кръста пред камерите; ша т’арестува пред двеста журналисти. Вече всичко е задействувал и сега ша т’търси, докато не те намери.

— По-шантаво нещо не съм чувал досега.

— Иска да те пипне, обаче не му пука какво ще стане с теб. Всъщност иска да склещи кмета. Прикрий се и тихо изчакай да минат изборите.

— Къде?

— Уредил съм.

— А училището? По дяволите, идват изпитите!

— Ша им занеса медицинско, че си болен. Аз съм ти баща, к’во ше ми кажат, много лошо, господине!

— Ще трябва Водопроводчика да отиде в понеделник да ми занесе домашното.

— Не бери грижа за това.

— Божке, тате, ти не знаеш всичко. Имам ядове с Мардел, и с Мей съм го загазил.

— Чарли, сега не можеш да се занимаваш с тях.

— Едуардо зае ли се вече с тоя Мелън?

— С него Едуардо не може да работи направо. Но бъди сигурен, че ще го накара да успокои топката. Едуардо и дон Корадо искат да изчезнеш, докато всичко приключи.

— Божичко, тате, дотогава има десет дена, Мардел ще откачи!

— Аз ще поговоря с нея.

— Тате, слушай. Снощи Мейроуз й казала, че сме сгодени. Ти представяш ли си какво преживях?

— Сгодени? Мей казала така?

— Сигурно ме е объркала с друг.

— Добре де, к’во ша прайш? Две жени — не мож’ го скри.

— Но Мардел е толкова беззащитна, тате! Ти не знаеш. Вчера научава т’ва от Мей, а днес се събужда — мен ме няма. К’во ша си помисли? Че съм я зарязал, нали така? Мардел ще го приеме десет пъти по-тежко от всяка друга. Казах ти защо. Баща й, детето и тия работи.

— Не съм чувал такова нещо.

— Много е гадно.

— Чарли, т’ва е животът. Случва се. Обади й се довечера от Далас. Аз ша вечерям с нея и ша й обясня всичко.

— Всичко?

— Ще й кажа нещо, но не истината.

— Е, добре. Мили Боже, ами Мейроуз?

— Т’ва е лесно. Ще поговоря с нея.

— Не, не т’ва! Ами дето сме сгодени.

— Сигурно е някаква нейна прищявка. Нали няма нищо официално? Не е съобщила нито на дон Корадо, нито на Винсънт. Опитва се да те схруска за вечеря.

— Тате, не е ли по-добре да не говориш с Мейроуз? Тя е много горда. Как да й се сърдим? Тя е влюбена в мен и затова казва, че сме сгодени, но т’ва не значи, че иска цялото семейство да знае.

— Ще я залъжа, не се притеснявай.

— А къде отивам сега?

— Имаш резервация за хотел „Хилтън“ в Далас на името на Франк Аримината. След макароните трябва да преминеш малко на зеле, за да не забравиш вкуса му.

— Аримината. Arriminarsi значи да обикаляш нагоре-надолу.

— Точно туй ще правиш. Ша т’са обадя утре вечер. Остани там в събота и неделя. Виж има ли каубои, или отиди на кино. В понеделник ще са готови да те приемат в Ню Орлиънс.

— Дженаро?

— Да. Вземи кола под наем в Далас и отиди до град Тайлър в Тексас. Намери там летището. Ще летиш с един от Дженаровите самолети до Ню Орлиънс.

— Защо Мардел да не дойде с мен?

— Знаеш защо. Ще се набивате в очи.

— Но тя ще се съсипе!

— Дори ако хората на Мелън успеят да проследят Фред Фълтън от Маями до Далас, което на практика е невъзможно, следите стигат дотук, летището в Маями.

— А Едуардо, той как ще се оправи с Мелън?

— Не му бери грижата. Мелън ще разбере посланието. Дон Корадо обмисля всички варианти.

— Сега има още една причина да притиснем Едуардо да ни намери Уили.

— След изборите. Когато се върнеш. Ще поработим по въпроса. Това е засега, господин Душко-Добродушко.

Поп затвори телефона.