Ричард Кондън
Фамилията Прици (53)

Петдесет и трета глава

Следващата сутрин на закуска, докато дон Корадо поглъщаше своята унция зехтин и наблюдаваше как Амалия поднася две горещи focacce^[1] на брат си, той се усмихна по своя обичаен кошмарен начин и я изчака да свърши ритуала.

— Как се чувствуваш, Винсънт? — попита Амалия.

— По-добре. Чувствувам се по-добре.

— Изглеждаш развълнуван. Не е хубаво за кръвното. Но се радвам за Мей и Чарли.

Тя го потупа нежно по бузата и ги остави. Щом излезе, Винсънт подхвана:

— Минаха месеци, татко, откак Уили Деспиза изчезна, а Едуардо остана с празни ръце.

— Първо ще говорим за годежа.

— Това е хубава новина.

— Разговаря ли с Чарли?

— Да. Говорихме и за Уили Деспиза. Чарли е обиколил почти всички фамилии в страната заради него. Ядосан е и има право, Уили го предаде на Мелън. Пуснал е хора на изток и на запад да търсят Уили и е говорил два пъти с Едуардо. Но той не казвал нищо. Даже сменял темата. Защо Едуардо се е отказал, татко? Уили ни е длъжник и трябва да си плати.

— Станало е недоразумение, Винсънт. Помня, че Едуардо беше разстроен, защото очистихме брата на Уили, след като Едуардо беше хвърлил много пари по него. Според Едуардо, ако се бяхме погрижили но друг начин за Вито, така както той казваше, Уили никога нямаше да попадне в Програмата.

— Какви са тия идеи, татко? Едуардо ли ще ни обяснява защо Уили е влязъл в Програмата?!

— Прав си, Винсънт.

— Трябва да се срещнем с Едуардо.

В седем часа вечерта Поп и Чарли пристигнаха заедно в къщата на дон Корадо. Винсънт дойде десет минути по-късно, а после дон Корадо и Едуардо слязоха от горния етаж. Всички седяха около масата, над която висеше светъл кръгъл абажур със златни ресни. По средата на масата имаше голяма купа с плодове. Дон Корадо каза:

— Разговарях с Едуардо за Уили Деспиза. Той иска да ви каже нещо.

Едуардо поде:

— Не виждам смисъл да се бърза. Уили ще ни чака там, където е.

— Трябва да протегнем ръката си чак до Вашингтон — оплака се Винсънт. — Ще ни трябват месеци.

— Значи колкото повече време продължи, толкова по-тежко ще бъде за Уили, когато го пипнем. С всеки изминат ден фалшивото му чувство за сигурност расте.

— Мисля, че трябваше вече да знаем къде е — произнесе Чарли с равен, зловещ глас, който беше особено страшен, защото той идваше непринудено. Даже не му се наложи да мисли за Богарт, когато го каза. Дори дон Корадо се уплаши. Той примигна. Едуардо се опита да хипнотизира Чарли, но не издържа.

— Чарли, ти си тук, — изрече той бавно — тъй като си в дъното на историята с Уили.

Чарли не му отговори, но продължи да го гледа втренчено.

Винсънт каза:

— Защо пък да е в дъното на историята? Уили попадна в Програмата след като открадна наши пари и трябваше да се скрие, за да могат с Джоуи Лабриола да си живеят необезпокоявани. Чарли направи голяма услуга на Уили като очисти Вито и му даде основание да използува Програмата. Чарли всъщност го уреди с Джоуи — а как му се отплати той? Опита се да го предаде на Мелън.

— Искам да кажа, че ако братът на Уили беше жив днес, Уили все още щеше да работи за нас.

— Ама, че глупост! — каза Чарли.

— Защо се отклоняваме в спорове? — попита Поп. — Тук сме, за да вземем мерки за Уили Деспиза.

— Значи искаш да отида при демократите за информация?

— Едуардо… какво значение има? Републиканци или демократи? За деца ли ни мислиш? — каза Винсънт. — Обади се на хората си във Вашингтон и им кажи какво искаш. Уили Деспиза си поживя достатъчно.

Едуардо погледна баща си. Дон Корадо кимна благосклонно.

— Чарли може да посети Уили веднага след годежа — каза дон Корадо.

От 25 465 практикуващи адвокати във Вашингтон, по един на 25 души от населението на града, юридическата фирма, спонсорирана от Баркърз Хил Ентърпрайсиз — Шут, Финк, Бланк и Уокър — беше най-ефективна, защото имаше връзки с адвокати, които имаха достатъчно пари зад гърба си, за да решат всякакви проблеми.

Един помощник министър на правосъдието на Съединените щати беше на съвсем неофициален обяд в клуб „Метрополитън“ с шефа на фирмата Базил Шут. Изтъкнатият адвокат деликатно изясни защо фирмата му се интересува от местонахождението на бившия Гуелиелмо Деспиза, който е под прикритието на Програмата за защита на свидетели. Господин Деспиза може да се окаже богат наследник, макар че завещанието не се изплаща индиректно, и ако е възможно само в този извънреден случай да се разкрие къде е господин Деспиза, клиентите на фирмата ще оценят високо съдействието.

По-късно, докато пиеха кафе и пушеха с наслада хаванските пури на министъра, той загрижено повдигна въпроса за необходимостта от подкрепа на Комитета за политически действия, който искаше да прокара закон за подпомагане на бедстващи адвокати. Адвокатът се съгласи.

— Няма кауза по-близка до сърцето ми — рече той.

— Напишете чек за нуждаещите се адвокати на Америка — каза помощник министърът. — Това ще уреди въпроса.

Когато Шут се върна в офиса си, куриер на Министерството на правосъдието донесе ненадписан кафяв плик, съдържащ четири цветни полароида на новите физиономии на Уили и Джоуи — в профил и анфас. Бяха вдигнали веждите на Уили, а косата му бяха боядисали бяла. Носът беше изправен, с месест връх. С повдигането на лявата половина на лицето му, дясната беше увиснала. На брадата му бяха направили трапчинка, а на предните горни зъби имаше две криви коронки. Двойната брадичка я нямаше. Очите все още гледаха диво, но лицето беше друго.

По-характерна беше защитната окраска на Джоуи. Хирурзите го бяха направили като приказен принц. Идеални зъби на мястото на старите, които напомняха сирене Рокфор, големи сини очи вместо предишните — присвити, малки и кафяви, идеален нос, и скули, които хармонизираха женствено с брадичката. Косата беше руса и стигаше до раменете.

Новото име на Уили беше Хобарт Търман. Живееше и работеше в Якима, щат Вашингтон, на деветдесет мили югоизточно от Сиатъл, отвъд планината Каскейд, с население около 43 000 души. Якима беше търговският център на един селскостопански район, известен със своите ябълки и с производството на дървен материал, брашно и сайдер. Господин Търман живееше с племенника си Чандлър Оуенс. Те държаха фирма за търговско обзавеждане и декорация.

Шут пъхна информацията в друг плик, извика кола по телефона, за да успеят за следващия самолет и поръча на един млад служител да изпрати снимките на Уили, новото му име и адреса на Едуард Прайс в Ню Йорк.

— Ако не знаех, че са те, никога не бих ги познал — каза дон Корадо на срещата с Едуардо, Поп и Чарли. — Погледни само Джоуи Лабриола! Как е възможно! Познавах баща му и майка му. Живееха на шест мили от Агридженто. — Той поклати глава със страхопочитание. — Откъде са измислили тези имена? Докато се възхищаваше от изпипаната работа, на грамофона се въртеше арията на Зерлина „Vedrai carino“^[2] от операта „Дон Жуан“, запис на Ецио Пинца и Ричард Тобър от 1939 година, който щеше да изслуша повторно веднага щом всички си тръгнат, за да задържи лиричното настроение за по-дълго.

— Тази информация ни струва скъпо — каза Едуардо, — но трябва да се уверим, че е точна. Няма нужда Чарли да бие път чак до Якима, за да убие някакви хора, които винаги са били Хобарт Търман и Чандлър Оуенс, само защото имат стари сметки за уреждане с Министерството на правосъдието.

— Ще се разбере щом ме видят — каза Чарли. — Ще подмокрят гащите.