Ричард Кондън
Фамилията Прици (13)

Тринадесета глава

Джоуи и Уили бяха потънали вдън земя. Едуардо, натоварен с издирването, не се занимаваше с улични операции на семейството. Той беше от учените, разпореждаше се не само с капитала, но и задействуваше, според нуждите, политическите сфери на влияние, където Корадо най-напред бе приложил гениалната идея да купи „изключителните права“ върху международната престъпност.

Осъзнавайки навреме, че не е по силите на едно отделно семейство само да посрещне претенциите на политиците от висшите ешелони, а да не говорим, че в сметката влизат и по-низшите, щатските и градските власти, Корадо Прици показа на клановете какво може единството. Под неговото пряко ръководство всяко семейство, внесло съответния процентен дял в зависимост от сумата, необходима за „придобиване“ на политическо влияние, ставаше част от цялостен организъм, едно юридическо лице, представлявано от неговия по-малък син Едуардо С. Прайс — правист и финансист с име.

Преди тридесет и две години, когато Едуардо беше приет в Харвард, дон Корадо прецени, че семейните интереси налагат промяна на името му. През лятото, преди да започне първият му семестър в колежа, Едуардо отиде в Швейцария и един добър лицев хирург му измайстори нов нос, защото рожденият му беше доста голям и много арабски за мъж с име Едуард С. Прайс, който се очакваше да завърши Харвард с магистърска степен.

Едуардо се бе изкачвал по стълбицата на властта съвсем законно. Неотдавна му се отдаде да направи чудесна инвестиция от няколко милиарда долара, което не само укрепи позициите му в общността на властващите, но осигури по-нататъшния възход в кариерата му.

Едуардо работеше с огромни суми необложени пари и с течение на годините се бе изявил като опитен политик, човекът, който дърпаше конците иззад кулисите; Комитетът за политическо действие беше негов замисъл, който се оказа идеално средство за узаконяване на политическите подкупи; той въведе практиката на тригодишните кампании за кандидат-президентите — до 11 на брой, които бродеха надлъж и нашир из страната, отклонявайки вниманието на хората в републиката; политически магьосник и купувач на правителства.

Едуардо управляваше от канцеларията си в Баркърз Хил Ентърпрайсиз, един чудовищен интернационален конгломерат с тридесет и един административни вицепрезиденти, а те имаха на разположение 7390 души — юристи, счетоводители и мениджъри, в тридесет и седем щата и двадесет и девет страни отвъд океана, и всичките стриктно следяха как се влагат парите на семейство Прици. Едуардо переше парите, манипулираше политиците, съдиите, изпълнителната власт, грижеше се за инвестирането на годишния оборот — тези необложени с данък пари, стичащи се в джоба на Прици от уличните операции и от съдружието с другите семейства, с които деляха печалбите от хазарт, наркотици, порнография, безмитен бензин, крадени коли, изнудване, възстановени пощенски марки, проституция, рекет, незаконна търговия с месо и спиртни напитки, специализирани самолетни кражби, фалшификации с кредитни карти, часовници и валута, които по съответния ред се влагаха в: притежаваните от Прици застрахователни компании, сключване на договори за правителствени и военни доставки, брокерски къщи, складиране на токсични отпадъци, производство на облекло; в недвижима градска собственост (имаха такава в 72 населени места); в техните 82 болници и 1723 паркинга; в двете им филмови компании и 9.2 милиона квадратни фута магазинна площ; в петдесет и трите банки; в телевизионните станции и вестниците, в авиолинията, а изпраните от горепосочените предприятия на Прици пари се реинвестираха в банки и в заемодателни компании, също собственост на Прици, които обслужваха онези граждани, склонни да не приемат заеми от лихвари-кожодери.

И въпреки че имаше под ръка тази огромна машина, Едуардо твърдеше, че не може да открие Деспиза. Често се възхищаваха от неговите фокуси — измъкваше от шапката нужното политическо въздействие, но той знаеше, че понякога ставаха и засечки, политиците бяха доста хлъзгави и поради това си качество вероятно се задържаха на власт. И все пак, заредеше ли конвейера с достатъчно пари, рядко се случваше да не постигне желания резултат, ако се е захванал сериозно, разбира се. Този път обаче неуспехът му да открие Уили се дължеше на нежеланието да го направи.

Изпитваше досада. Толкова труд и пари, за да убеди кмета и губернатора да съдействуват за спасяването на Вито, и то в година на избори, а брат му Винсънт слага кръст на всичко и отново прилага метода на грубата сила — то за него друг подход не съществува.

Едуардо или не знаеше, или не искаше да знае, че Вито се бе осрал, а Корадо Прици бе разпоредил на Чарли Партана да го очисти. Едуардо оценяваше нещата както му изнасяше: според него Винсънт бърникаше в един много фин часовников механизъм с гаечен ключ. Дълбоко в съзнанието си Едуардо може би се надяваше на скандал, който да разпердушини целия уличен бизнес на Прици. Вярваше, че семейството не се нуждае от Винсънт. Винсънт злепоставяше семейството в обществото. И Едуардо нямаше да си мръдне пръста, за да залови виновниците, чиято постъпка бе крещящо неразумна, но пък успяха да сложат прът в колата на Винсънт.

— Какво става, някакво радикално движение ли ни се пречка във Вашингтон? — с маска на дълбока печал се обърна дон Корадо към Анджело Партана. — Да не ни дадат имената на двама пикльовци, след като сме им правили толкова услуги!

— Аха.

— К’во аха?

— За Едуардо е нищо работа да разбере имената от Програмата. Иска ли да купи, намира продавач.

— Ще почакаме.

— Корадо, замесен е моят Чарли. Сигурен ли си, че Едуардо е разбрал всичко точно.

— Не съм забравил за Чарли. Той ще бъде добре. Едуардо май наистина не си дава зор. Но и да се обадя, к’во ша ми каже? Ша ми каже колко е мъчно, колко труд полага. Ако не беше Чарли, работата не си струва ядовете.

— Напротив, струва си. Чарли може да отиде на стола, а цялата улична дейност на семейството да изгори.

— Как?

— Ще стане голям скандал, ако Мелън се възползува от дърдоренето на Уили. Той е от реформаторите, от най-зловредните. Ще ни гони до дупка, по-главните наши хора ще влязат вътре, а другите ще се разбягат. Това е опасно, Корадо.

— Едуардо се разтакава, защото не обича Винсънт. Те не се разбират добре. Нека дадем още малко време на Едуардо. После аз ще се заема с него. И тогава, ако работите не вървят, ще имаме основание да го скастрим.

От известно време Анджело с тревога мислеше за отношенията между братята Прици. От няколко години нещата отиваха на зле. Винсънт не завиждаше на Едуардо за образованието. Разбираше, че имат нужда от доверен юрист, но не можеше да се примири, че парите на Прици, спечелени от улицата, бяха издигнали брат му сред властелините на света. Едуардо бе придобил мощ, с която се разпореждаше над хора, призвани да управляват. Парите на Прици разчистваха пътя му като снегорин. Винсънт знаеше, че това място по право бе негово, като първороден син и по-голям брат.

От другата страна, Едуардо едва прикриваше презрението си към Винсънт, когото смяташе за дръвник. За Едуардо Винсънт спадаше към най-долната категория хора — горила. Едуардо не се притесняваше, че семейството му идва от улицата; че до голяма степен (но двамата с баща му бяха изключение, според него) са си обикновени горили и бандити. Не виждаше причина да продължават с уличните операции, независимо от печалбите, които носеха. Той можеше убедително да се обоснове.

Анджело деликатно обърна внимание на Винсънт върху различията между него и брат му в оперативните методи на работа, но се постара Винсънт все пак да схване същността; обядваха в „Тучи“, където редовно се срещаха по три пъти на седмица, единствения италиански ресторант, който Винсънт не понасяше — заболяваше го стомаха и лягаше за около час, тъпчейки се с хапчета. За Винсънт всеки обед беше празник, заради zupa di pesce di Pozzuoli^[1]. А Поп ядеше в „Тучи“ само макарони, вече шест години.

Да го вземат мътните, та това е неаполитанско заведение, казваше той на Чарли. Разбират от пица или нещо такова, но не ги бива дори и за sartu^[2]. Водопроводчика и Фил Витимидзаре, двете магарета-телохранители, унищожаваха храната с бясна скорост, седнали на масата от другата страна на пътеката, а Анджело кротко разказваше на Винсънт как дон Корадо не е свикнал да дели властта с никого, още от мига, в който се заел с лотарията, три дена след пристигането си в новата родина, преди петдесет и четири години.

— Винсънт — казваше Анджело, — ти още си сравнително млад, и Господ да ме порази, ама дон Корадо също не е вечен, по Божията милост един ден ще поеме пътя, по който всеки минава рано или късно, и тогава ти, Винсънт, ще държиш в ръцете си нашата, сицилианската част от работата. Останалото е за колежанчета и юристи, не може без тях — каза Анджело. — Нека и те се изпотят, за да сложат в ръцете на Прици и другата половина от държавата.

— Едуардо щеше да е само един дрислив адвокат, ако не бяха парите от моите операции — „бруклинският“ английски в устата на Винсънт дрънчеше като каруца върху калдъръм. — От мен идват парите, с които върти игрите си. Мотае се из Белия дом, говори с разни сенатори и ги учи какво да правят. Всеки знае така, и как не, като го затрупвам с пари.

Анджело напразно хабеше думите си, Винсънт не искаше да проумее, че той и брат му са идеално съвпадащите половини от бъдеща Америка, че общите им усилия разчистват пътя за третото и четвъртото поколение Прици и техните съдружници, които заедно ще притежават над тридесет процента от страната. Вече бяха успели да се наложат като най-мощната групировка в националната икономика. Нямаха равностойни съперници в паричния оборот, не друг, а те отпускаха най-много кредити, създаваха най-много работни места, държаха в ръцете си най-разнообразни търговски предприятия, контролираха най-много финансови институции и промишлени сектори, оказваха давление върху изпълнителната и законодателната власт, полицията, както и щом се налагаше можеха да променят правителствено, законодателно или съдебно решение в по-голяма степен, отколкото всяка друга сила, въртяща се в орбитата на американската мечта, защото се ръководеха от просто правило: да инвестират и реинвестират милиардите необложени с данък суми, които те ежегодно печелеха от долните влечения на съгражданите си.

Не по-малко време Анджело отдели и на Едуардо, когато поръченията на дон Корадо го отведоха в неговото недостъпно обиталище от другата страна на моста, в самия център на богаташкия квартал. Едуардовият подход бе „държавнически“.

— Винсънт е хулиган и си мисли, че като смачка някому главата, проявява сила и власт. Бихме могли да изоставим уличните операции, а загубите, изразени в цифри, ще бъдат едва около 9.24 процента от нарастването на основния капитал през първата година, а след това ще спадне на по-малко от един процент, а след дванадесет години от мръсните пари няма да остане и спомен. Работата на Винсънт не ни е необходима, тя е истинско недоразумение и ни тегли надолу. Трябва да насочим усилията си към разширяване на операциите с партньорите, а да оставим мръсните далавери на Винсънт за негрите и испанците.

Едуардо бе чудо с американския си нос, членовете на семейството изпитваха към него почти мистични чувства, дори благоговение. Беше на петдесет години. До себе си винаги имаше по една млада жена, неизменно наричана Бейби, задължително възпитаничка на Фокскрофт и Бенингтън, всичките бяха като излети от един калъп. И самият Едуардо беше като направен по поръчка. Беше така подстриган, че прическата му надали щеше да подхожда на друг. Зъбите, поръчани при най-добър майстор, говорът и, разбира се — носът.

Извън семейните съвети и сватбите в Бруклин неговата дикция (моделирана по фонограма от видеофилмите на Уилям Ф. Бъкли-Младши) беше несравнима, без еквивалент (или дори само нейно бледо подобие) в никоя от англоговорящите страни на света. Звуците, макар и произвеждани първоначално от друг, сега си бяха собственост на Едуардо.

Веднъж, когато имаха уговорена среща рано сутринта в жилището му, разположено терасовидно на четири нива — петдесет и осем етажа над Пето авеню, Ню Йорк, Анджело го завари в добре затопления апартамент, облечен в скъп вълнен, дълъг до глезена халат, обточен по краищата с кожа от черна лисица. Пушеше пура „Давидоф“, която, купена по цени на дребно, струваше 12.40 долара. Анджело, дълбоко разтревожен, че Чарли може да пострада, ако Джордж Ф. Мелън не бъде спрян навреме, повдигна въпроса за Уили и Джоуи, подминаван нехайно от Едуардо, защото така му диктуваше личният интерес.

— Позволи ми да ти кажа нещо, Анджело — обърна се той с неподражаемата си дикция. — След двадесет и пет години никой няма да знае, че сме били семейство емигранти. Времето изглажда всичко. Помисли за бароните-крадци от миналия век — Астор, Вандербилт, Рокфелер, Мелън и всички останали. Те са започнали с мошеничество. Погледни ирландците и евреите, които заселвали страната — до един мошеници. Произходът ни ще се забрави, а от имената няма да остане нищо италианско, ще имаме смесени бракове и делата ще ни изведат на челните места в престижните класации; ние ще бъдем първенците в това общество. И така ще бъде докато парите ни се множат, а ако нещата се развиват както досега — то значи завинаги. След двадесет и пет години парите ни ще престанат да миришат и защото ще имаме повече пари от всеки друг, ще получим повече уважение от всеки друг.