Ричард Кондън
Фамилията Прици (43)

Четиридесет и трета глава

Колата го остави точно пред дома на Мардел. Захласнат в размислите си за двете жени, забрави да каже на шофьора, че ще използува задната врата. Когато спряха пред жилищния блок, Чарли почувствува сякаш го прободоха с острие на нож, усещаше детективите, изпратени от Мей да вървят неотстъпно на крачка след него.

Чарли застана пред вратата на Мардел, пое си дълбоко дъх и натисна звънеца на вратата. Чу слаб шум от раздвижване в апартамента, затова почака без да звъни пак.

— Кой е? — попита тихо Мардел.

— Чарли. Дойдох си.

Веригата на ключалката издрънча, трите болта изщракаха и вратата се отвори. Мардел го гледаше с широко отворени очи.

— Какво искаш?

— Боже господи, много си отслабнала, Мардел. — Той протегна ръце и я притегли към себе си.

Тя започна да плаче.

— Бъкингамският дворец ме забрави, Чарли. Покровителката ми сигурно е в Австралия — хълцаше тя. — Бях много болна.

Чарли я пропусна пред себе си и затвори вратата.

— Не плачи. Всичко е наред. Всичко ще се оправи.

Тя се извърна и залитайки влезе в първата врата вляво. Той я последва. Тя си легна, а Чарли я зави и хубаво пъхна завивката под нея.

— Поп ми каза колко си била болна — каза той.

— Ще се оправя. — Тя лежеше по гръб със затворени очи и опънати покрай тялото ръце, с длани нагоре.

— Как така тате не ти е изпратил медицинска сестра? Не си достатъчно добре, та да оставаш съвсем сама.

— Аз не пожелах.

— Защо?

— Защото исках, когато дойдеш да можем да си говорим, без да има чужд човек наоколо.

Той придърпа стол и седна така, че да гледа отблизо лицето й.

— Заминах внезапно по работа в Маями и отсъствувах почти три седмици. А ти взимаш, че се разболяваш от пневмония. Ако някой ми го беше казал, щях да поискам да пратят друг в Маями.

Тя не отговори. Две големи бистри сълзи се появиха в ъглите на затворените й очи и потекоха по страните й.

— Не мога да ти кажа колко много мислех за теб, колко много ми липсваше — каза той. Взе ръката й и я целуна.

— Онази… твоята годеница беше вчера тук.

— Кой?

— Тя каза, че била в Ню Орлиънс с теб.

Чарли избухна:

— На каква, по дяволите, се прави тя? Мой пазач? — изкрещя той, скочи на крака със стиснати юмруци, вперил огромните си очи в Мардел — Накара леля й да я покани в Ню Орлиънс. Лелята е сестра на моя бос. Не можех да не отида на обяда.

— Затова ли беше в Ню Орлиънс? Да ходиш на обеди с нея?

— Не исках да я виждам. Тя в продължение на две седмици те тормози — Поп ми каза за онези изсъхнали цветя, които ти е изпратила в болницата, но първо се е погрижила да ти поднесе болестта на сребърен поднос, като ти е пускала разни мухи в главата и те е тревожила до смърт.

— Баща ти беше много мил към мене.

— К’во се кани да прави тя се’а? Да ти лепне проказа? Ей, Мардел, да не се обидиш.

Тя започна да се кикоти. Насочи дългата си, тънка ръка и един пръст към него, като кикотът се превръщаше в гръмогласен смях. Протегна двете си ръце и той се скри в тях. Двамата се прегърнаха силно.

— Сигурна съм сега, че майка ми ме баламосваше с онази история с баща ми, че бил прокажен — задъхваше се тя.

— Ти си страшна, Мардел — каза той. — Няма друга жена като тебе в целия свят. Миналото не е важно за мен, защото, ако искаш да знаеш аз те обичам. — Целуна я. И… почувствува прилив на сили. Тя отвърна на страстта му и, както става обикновено, едно нещо повлича второ… и се стига до трето.

След малко, като си почиваха върху възглавниците, Мардел каза:

— Имах много време да обмисля всичко и реших, че трябва да приема, каквото и да се случи.

— Каквото и да се случи? — каза разтревожено Чарли. — Какво искаш да кажеш?

— Чарли, ние се познаваме отскоро. Само от няколко седмици. Тя те познава от дете.

— Познава? Тя просто знаеше, че мене ме има и аз знаех, че нея я има. Целият този годеж е една подигравка. Мене никой не ме е питал. Тя каза, че сме сгодени, това е всичко. Аз никога не съм казвал, че сме сгодени.

— Тя те обича.

— Аа!

— Ти не я ли обичаш?

Той помълча.

— Харесва ми. Чудесна е!

Мардел понечи да стане от леглото.

— По-добре да приготвя нещо за ядене.

Той я задържа.

— Какво да ти кажа? Не искам да те лъжа. Преди много време баща ми ми доказа, че лъжата прави нещата зле.

— Какво ще правим, Чарли?

— Защо живеем — ето за кое трябва да се питаме.

— Защо сме живи, тогава?

— Четох за това в едно списание. Не съм го забравил, защото е логично. Живеем, за да можем да се възпроизвеждаме. Какво сме ние? — пита списанието — а отговорът беше написан от един известен учен, забравих му името. Ние сме опаковка за гените, които ни управляват, контролират ни и ни използуват, докато родим нещо ново, и после преминават в новосъздаденото свежо тяло, което сме възпроизвели от себе си. Та бебето прави гените такива каквито са — безсмъртни.

— Звучи красиво, Чарли. Но какво общо има това с тебе и госпожица Прици?

— В статията се казва, че атомите, от които сме направени, в общи линии управляват гените, кой управлява атомите?

— Бог ли?

— Нека не се задълбочаваме в това. Във всеки случай мъжете търсят къде да хвърлят семето си, за да се възпроизведат. На тях не е отредена тежката част — износването на бебето — затова инстинктът им е да хвърлят само семето си.

— Е, и какво?

— Точно това имам предвид, като казвам, че не искам да те лъжа, Мардел. Аз следвам своя инстинкт за възпроизвеждане. Просто хвърлях семето си при нея.

— Това е най-доброто обяснение за този род неща, което някога съм чула.

— Това е истината.

— Майка ми казала на баща ми, че единственото нещо, на което една жена държи, е мъжът да е наясно, че жената може да приеме почти всякакви условия само след като се убеди, че именно те имат значение за него.

— Да?

— Ти спиш с друга жена. Аз трябва да приема това, защото вярвам в теб.

— Никога досега не съм имал такава неприятност в живота. Не издържам повече. Без значение е колко тежко ще се окаже това, аз трябва да направя своя ход в една или друга посока — ти или тя.