Ричард Кондън
Фамилията Прици (17)

Седемнадесета глава

Мейроуз вгорчи живота на Чарли, както никоя друга жена не би могла, според неговите представи, и то само заради едно любене. Веднага щом се посъвзеха, тя заприказва като побъркана. Искаше да бъдат заедно по всяко време на деня и нощта, освен през работните му часове в пералнята, или когато спи. Готвеше се да пътува с него за Балтимор, ако се налагаше той да отиде там. Говореше, сякаш подкрепена с нещо по-силно, как не била дори мечтала за всичко, което се случва; как съвсем неочаквано разбрала, че никога преди не е обичала истински. Питаше дали той я обича, а после, той и устата си не успя да отвори — слава Богу, тя искаше да узнае кога ще кажат на Винсънт и дон Корадо. Какво да им кажа? Че чукам тяхната дъщеря и внучка. Кажи на Винсънт нещо такова и се пиши умрял. Чарли се опитваше да го обърне на шега, но нямаше никакъв опит, пък и беше в пълен нокаут. Какво спечели от цялата работа, Мейроуз го смаза! Не му стигаше ума как ще се защитава, но тя бе наясно с това, което ставаше.

Криво-ляво се облякоха и тръгнаха надолу към пикапа, Чарли още нищо не беше решил, не разбираше как така успя да хлътне и с двата крака!

— О, Чарли — каза тя, точно когато пресичаха южната част на Бруклин, на път за къщата на Винсънт в Бенсънхърст, — татко ще бъде толкова щастлив!

— Щастлив?!

— Съюз на двете семейства, които направиха възможно присъствието на Прици в Америка. Внучката на Корадо Прици и синът на неговия пръв приятел и consigliere.

— Съюз ли?

— Нека засега си остане в тайна! Нека поживеем сред това сияйно щастие поне още няколко дни, а после ще кажем на баща ми!

— Мей, значи… смяташ, значи ли… че сме сгодени?

Тя се обърна към него с грейнали очи.

— Ти така искаше, нали? Да намериш своята спътница в живота, а аз — да съм майка на децата ти, нали така искаш?

— Господи, Мей, всичко стана ужасно бързо, не ми се побира в главата. Още не съм свикнал с тази мисъл.

— Не си свикнал? А за какво мислеше тогава, днес… когато… когато ме облада? Да не би да си въобразяваш, че съм някаква…

— Не! Не! Не! Но всичко стана ужасно бързо. Казах само, че — да, права си, нека изчакаме засега, можем да кажем на Винсънт и по-късно.

— О, любов моя!

 

 

Чарли живееше в бащината си къща, на Осемдесет и първа улица в Бенсънхърст, докато ремонтираха апартамента. Приемаше това място за свой дом, тук майка му го бе учила да готви и да уважава реда и чистотата. Докато чакаше Поп да се прибере, Чарли сготви pumaruoro o gratte — запечени домати, напълнени с аншоа, смлян салам и препечени сухарчета; извади макароните с подправки, кафето, какаото, лимон, после ги напълни с извара и захар, ароматизирана с ванилия щяха да похапнат и да поговорят с Поп. Чарли все поглеждаше към часовника, най-накрая отиде в дневната, почисти с прахосмукачката корниза на тавана и рамките на картините, тъй като чистачката, изглежда, винаги забравяше за това. Поп се прибра към осем без петнадесет. Беше повече от изненадан, като разбра, че Чарли е приготвил за вечеря две от любимите му ястия.

Не знаеше откъде да започне. Така и не можа да събере мислите си, докато вечеряха. След това се преместиха в гостната, претъпкана със столове, с лампиони с дълги златни ресни; там беше пианото, на което някога свиреше майка му, с бирените халби, строени по издадения като лавица корниз на тавана. Когато беше малък, Чарли много искаше да ги свали, за да ги разгледа отблизо, но майка му винаги казваше, че от разстояние изглеждат много по-добре. Той все още вдигаше очи да ги погледне, влизайки в гостната.

— Тате!

— Да?

— Трябва да поговорим.

— К’во има?

— Мислех дълго, но още не мога да разбера как стана — Мейроуз Прици си е наумила, че сме сгодени.

— Сгодени ли?

— Като да се женим.

— Ти и Мейроуз! Виж ти, Господи! Това е страхотно! Какво те тревожи?

— Тате, как така, изобщо не знам как… по дяволите! Тате, срещаме се и едва се познаваме, а в следващия момент ми казва, колко щастливи щели да са Винсънт и дон Корадо заради нашия годеж.

— Чарли, к’ви ги дрънкаш?

— Тя обзаведе апартамента. Днес свърши и ми каза, че няма да е зле, ако отидем да го видим.

— Е?

— Ами, отидохме. Страшен е станал! После тя ми казва: „Чарли, пренеси ме през прага“. Цялата в бяло. А в ръката й — роза.

— Като булка?

— Ъхъ. Взех я на ръце, пренесох я вътре, затворих, после я погледнах, тя се сгорещи, пък аз хич не му мислих, ама всеки на мое място ще направи същото, сложих я на кревата и… да.

— Значи, казваш…

— Да.

— Мейроуз ПРИЦИ?

— Да.

— И сега не разбираш защо казва, че сте сгодени?

— Тате, моля те…

— Какво му е лошото да си годеник на Мейроуз Прици, внучка на Корадо Прици? Ще наследиш цялата планета! Ще станеш бос след няколко години. К’во си се наежил такъв?

— Не я обичам.

— Ще я заобичаш значи. Не е трудно! Тя е възхитителна! Талантлива! Кажи ми само нещичко, което тя да не е!

— Не е жена за мен. Влюбен съм в друга.

Поп се облещи.

— Да не ме будалкаш?

— Как ш’е будалкам за такова важно нещо? К’во да правя?

— Има някои работи за Винсънт, които не знаеш, Чарли. Още от младите му години. Повярвай ми, Винсънт може да бъде голям звяр, а опре ли до чест, побеснява. Имаше един момък, Винсънт казваше, че бил се изпикал на честта му. Та оня отишъл веднъж на кино. Седнал на последния ред. Винсънт грабнал к’вото му паднало под ръка — чук, влязъл в киното и го халосал с острия край по главата, пръснал му черепа. Винсънт е много докачлив, опре ли до чест.

— Няма нужда да я докарваме дотам.

— Винсънт пощурява, стане ли дума за чест, а Донът пък се връзва, стане ли дума за непризнателност, само че той му вика нелоялност. Ако Мей каже за вашия годеж, даже и без да гъкне как е станало, а ти започнеш да увърташ, за да се измъкнеш, Винсънт ш’ти спука гъза заради неговата чест, а Донът ш’те гони до дупка заради „нелоялност“. Не зная кое от двете е по-лошо.

— Не мога да зарежа жената на моя живот, тате. Има един много тънък момент.

— Какъв по-тънък момент от това да останеш жив?

— Не мога, Поп. Казвам ти.

— Коя е тази жена?

— Танцьорка в „Латино“. Мисли ме за търговец.

— Как се казва?

— Мардел ла Тур.

— А истинското й име?

— Мълиган.

— Мардел, сигурно е Маргарет. Запомни да я наричаш Маргарет и виж к’во ш’стане.

— Мардел по ми допада. Тя е англичанка.

— По произход ли?

— От Англия е.

— Мълиган не намирисва на английски.

— Тя знае по-добре. Родена е в Шафтсбъри, Англия. Само да видиш как се пише! Аз погледнах. На нищо познато не ми прилича. Когато била дванадесетгодишна, баща й ги оставил, умрял от проказа, така казала майка й.

— Странна работа.

— Тя вярва на тази история. Никой не може да я разубеди. Аз й обяснявам, че майката е избрала този начин само за да не каже, че баща й е бил нещо много по-лошо. Обаче тя изобщо не ме чува.

— И какво общо има това с Винсънт, освен дето ще те вземе на мушката?

— Защото тя не може без мене, даже ако ме няма само няколко дена. Не мога да я оставя. Страх ме е да не направи някоя глупост. Тя, Мардел, е малко откачена, но иначе е върховна. Жена с цена. Не може да готви, ама се старае. Казвам й, недей, не е за теб. Още не мога да разбера как се побира в нейната вана. Ще ти кажа нещо, тате. Като я гледам, понякога ме боли сърцето.

— Дали не ти върти някой номер. Жените са подли.

— Не. Тя толкова се тревожи. Божичко, понякога даже си слага обувки с различен цвят!

— Тя носи от ония ярки обувки?

— Аз й казвам, виж, само някой да те пипне с пръст, свършил е курса, к’во се тормозиш. А тя — че кой се тормози, аз не се тормозя. Питам я тогава, а що обувките на краката ти са различни?

— Чарли, загазил си.

— Най-после се разбра, че се мислела за боклук. Хич не разбрах к’во ми говори. Красиво момиче, странно момиче, голяма хитруша, много неща са й ясни. Как може да мисли, че не била добра за обществото?

— Имах една позната навремето, която се мислеше за пачавра, защото майка й я наричала пачавра откакто се помнеше.

— Аз я сграбчих. На ти викам, двадесет и пет хиляди в брой. Кой от обществото, дето не си добра за него, се разхожда с двадесет и пет хилядарки с джоба?

— Тя какво отговори?

— Каза ми: от колко време вече ходя с различни обувки? Промених мнението си. Знаеш ли защо? Защото ме обичаш, и всяка жена, обичана от мъж като теб, трябва да знае, че е добра за всяко общество на света.

— Положението е много сериозно.

— Питам я защо не иска да яде, ако не й кажа да яде?

— Наистина не е като другите.

— Мисля си, че е малко луда. Може да прави един специален трик, с радиосигналите, няма да повярваш!

— Като нищо ще повярвам. Джон Ф. Мелън те гласи за електрическия стол. Ти се занасяш и пикаеш на честта на Винсънт Прици и на представата на Корадо Прици за лоялност. Имаш нужда от един по-голям радиолъч. Истински късмет ще бъде, ако не хванеш рак.