Ричард Кондън
Фамилията Прици (20)

Двадесета глава

Три седмици след срещата на Чарли с Мардел в „Латино“ дойде време шоуто да се сменя и тя, заедно с още пет други момичета и звездите на програмата бяха разпределени в един от трите хотела на Прици във Вегас. Мардел му съобщи новината, почти изпаднала в истерия, защото бе разбрала, че в това си превъплъщение няма по-добър учител и съветник от Станиславски; трябва да се остави Методът да насочва реакциите й към нови ситуации.

— Какво да правим, Чарли? — попита тя, увиснала на реверите му, допълвайки с нови щрихи лъжливата си самоличност, изцяло преобразена, сякаш не тя бе прекарала два чудесни дена в Ню Йорк, докато Чарли беше в Балтимор, и не тя бе обядвала с пламенния Фреди и с толкова вълнения бе обсъждала с Хати Блекър записките си относно случая на Чарли, а после бе разубедила Едуина, че не си струва да се обвързва с оня грамаден черен мъж от Вашингтонските възвишения.

— Мога да идвам в края на всяка седмица — нерешително предложи Чарли.

— Не!

— Работя в Ню Йорк, Мардел. Знаеш много добре. Единственото възможно време е в края на седмицата.

— Тогава ще умра.

— Хайде, недей така!

Божичко, мислеше си Чарли, ако имаш две красиви жени, лудо влюбени в теб, може и да ти хареса, но само в началото, после започват да те настъпват по мазолите.

— От Вегас ни изпращат в Маями, от там — в Кентъки и Атлантик Сити. Ще изминат дванадесет седмици, преди да се върна в Ню Йорк. Няма да го преживея.

Тя нямаше никакво намерение да напуска Ню Йорк, за да отиде в отвратителния Вегас. Скоро в Ню Йорк щеше да започне сезонът. Всеки, който представлява нещо, ще бъде тук, особено Фреди.

Остави се изцяло на Метода, положи усилия, припомняйки си обичния дакел Пепър, умрял на четиринадесет години, и очите й се напълниха със сълзи.

— Ето затова, Чарли, никога не съм ходила с друг, с никого, освен с теб. Никога. По-добре изобщо да не бяхме обядвали заедно тогава, първия път. Но аз си помислих, че с теб ще съм в сигурни ръце, нали те взех за гангстер, как съм могла да мисля, че си гангстер? И без да успея да разбера какво става с мен, бях се привързала към теб, обикнах те, ти проби моята броня! Това е любов за цял живот. Не ще се примиря, Чарли, ако трябва да отида в Лас Вегас, а ти да останеш в Ню Йорк.

— А, по дяволите, Мардел, за к’во ти е да работиш? Печеля достатъчно. Можеш да си останеш тук, в Ню Йорк, и всичко да се е постарому, само няма да работя всяка вечер.

— Не мога така.

— Защо?

— Ще се превърна в твоя държанка.

— Е, и? По-добре ли е да работиш?

— Просто не мога. От утре сутринта започвам да си търся работа в Ню Йорк.

— Какво друго можеш да правиш, ако не си в шоу-бизнеса?

— Бих могла да стана манекен.

— Като че си малко едра за манекен. Дай да се разберем, остави тая работа на мен. Все нещо ще измисля.

На другата сутрин Чарли попита баща си кого познават в шоу-бизнеса.

— Какво ти трябва? Само щракни с пръсти и всичко ще уредя — отвърна му той.

Чарли му поднесе леко преработена версия: от „Латино“ искат Мардел да замине за Вегас, но той е решил да я задържи в Ню Йорк, така че му трябвал агент, който да й намери работа в града.

— Ще кажа на Джули да я остави в новата програма, докато не уредиш нещо, а междувременно, нали не си забравил за Винсънт и неговото разбиране за чест на дъщеря му?

— Мисля за това.

— Винсънт е маниак. Ти не го познаваш. Мардел отказа да продължи участието си в програмата.

— Не и не, Чарли. Всички познати момичета ще заприказват, че съм изписаната кукличка на важния гангстер, че моето „торпедо“, или както и да наричат такива мъже, просто е предупредил управителя, за да остана в Ню Йорк, и, разбира се, той не би могъл да постъпи по друг начин.

— Мардел, внимавай, става доста сложно.

— Добре де, ами как успя да го направиш?

— Чичо Харълд работи в агенцията, която съставя програмите на „Латино“. Нищо не му струва да ни помогне. Недей да преувеличаваш нещата.

Всички от нюйоркското семейство Калтанисета, чийто район започваше оттатък източен Харлем, бяха превърнали изнудването, палежите и нагласените съдебни дела в изкуство и бяха сътрудници на Прици в операцията с фалшиви карти. Притежаваха внушителна театрална агенция и чрез тях Чарли се свърза с Марти Померанц, дребен агент.

Померанц беше кротък дребосък, с разделена на две коса откъм тила и с куче-вегетарианец, което водеше в офиса си на третия етаж в старата сграда на „Дженеръл Мотърс“ — ъгъла на Бродуей и Петдесет и седма улица. Имаше шестдесет и шест годишна секретарка, която носеше ластични чорапи. Померанц беше в тоя бизнес от дълго време. Чарли направи предложението си.

— Тя е много красиво момиче и знае как се прави шоу. Работила е в „Латино“ и „Мис Блубел“ в Европа, в цяла Европа.

— „Мис Блубел“ е от най-висока класа.

— Мисълта ми е, че хич не ще да играе извън града. Съблича се страхотно! Можете да направите добър удар с един нов номер.

— Нов номер ли? Не е лесно, струва пари.

— Колкото и да струва. Тя ще си плаща обичайните десет процента плюс, но да си остане между нас, още десет от мен.

— Да не я пращам извън града, нали така?

— Да, всяка вечер да се прибира.

— Пародиен номер, става ли?

— А защо не?

— Добре. Нека й хвърля едно око. После ще намеря някой, който да измисли нещо специално за нея.

Всичко беше уредено — музиката, костюмите, двамата пианисти, транспорт, допълнителните десет процента за Померанц — това струваше на Чарли само шестстотин долара седмично, и малко отгоре.

Но Чарли знаеше, че истинският проблем остава неразрешен. Сега, след като Мейроуз бе решила, че са сгодени и идваше в неговия апартамент три пъти на седмица, то на Чарли не му оставаше друго, освен да прави разни фокуси, за да излиза с Мардел през останалото време. Сигурно постъпваше правилно. И двете жени изглеждаха толкова щастливи, но неизбежно щеше да дойде ден, когато ще трябва да реши по кой път да поеме.

Оставаха три седмици до деня на изборите.