Ричард Кондън
Фамилията Прици (29)

Двадесет и девета глава

Дженаро нае за Чарли целия горен етаж — три стаи, в хотел с ресторант-градина, наречен „Нов францисканец“, разположен в пощадената от гръмката музика част на Квартала. Натале казваше, че ако не попаднеш в „безопасната“ тиха зона, шумотевицата от Дисниленд може да те влуди, там не знаеха почивка. Дженаро се разпореди телефонната компания да прекара отделна линия до стаите на Чарли, така че разговорите да не минават през администраторката.

Хотелът беше обзаведен с тъмни, тежки мебели в католически мисионерски стил. Спалнята нямаше дрешници, а два огромни гардероба и легло, чийто балдахин беше извисен на толкова високи подпори, че беше нужна стълба, за да се покатери човек.

В понеделник вечерта Чарли опита храната в хотелския ресторант, истинско италианско заведение с невероятен артишок — пълнен естествено, и телешко, цяла сензация. Това местенце трябва да е на Дженаро, реши Чарли, но кухнята не е калабрийска, а италианска, международен стандарт, само една степен под нивото на оригинала. Той навреме забеляза в листа с менюто, че телешкото е с polenta^[1], затова си поръча телешко. Сега вече със сигурност можеше да каже, че съдържателят не е Дженаро. Чарли се чудеше дали тия от Северна Италия, дето ядяха блудкавата polenta, знаеха, че на света съществува и чесън, макар че — да, как да не знаят. Той се двоумеше.

Ресторантът беше в добрите ръце на две италиански семейства и Чарли поговори с едната съпруга. Тя прегърна идеята за макароненото блюдо „Трънен венец“, което той си беше харесал и избрал в Ню Йорк за великденския празник. Попита я от къде са. Каза — Калабрия. Ами тогава, рече той, тази polenta случайност ли е, а тя отговори, че така съпругът й придава на храната по-европейски вкус. Каза още, че новопристигналите изпитват подчертано уважение към ястията от Северна Италия. Чарли изсумтя. Задоволяване потребностите на пазара. К’во да се прави!

Времето беше все още приятно и той седна в градината, където имаше голямо дърво и обслужването също бе на висота. Докато се хранеше изпи почти всичкото вино в половинлитровата гарафа. След този първи ден ядеше в стаята си. Не му се щеше да се мотае навън, защото когато се прибра онази вечер след прекрасната вечеря, Мейроуз му се обади от Ню Йорк. Той все си мислеше, че ако тя се обади отново, по-добре е да си бъде в стаята, за да не я ядосва повече.

Тя започна разтапящо-сърдечно:

— Чарли, Мей се обажда.

Нещо го накара да стане от стола и той застана мирно, нащрек.

— Здрасти, Мей.

— Защо не ми се обаждаш?

— Поп сигурно ти е казал, тръгнах съвсем ненадейно, по спешност.

— О, да, съвсем забравих. Красива история, която той ми поднесе.

— К’во искаш да кажеш?

— Мислех, че твоята дама ти е казала, че трябва спешно да ми се обадиш.

— Моята дама?

— Да не би сега да кажеш, че си бил сам в Маями, защото фактите са пред мене — таксито от летището, регистрацията в хотела, е, много любезно от твоя страна, че не си я записал като госпожа Чарли Партана.

— Мей, слушай…

— Щях да махна с ръка, ако просто си отстъпил пред някоя малка уличница там, но ти си взел тази заедно с теб от Ню Йорк. Чарли, ти не взе мен, а нея. После всичко разбрах, моите хора ме осведомиха как прекарваш половината от времето си в Ню Йорк с нея, когато не си при мен. Затова не ми сервирай разни боклуци, Чарли.

Гласът й прекъсна.

— Мей, ти си пила!

— А, по дяволите, к’во от т’ва?

— Ставаш друга като пиеш, то всеки става друг, щом се налива.

— Слушай, Чарли.

— Мей, трябва да те видя. Не е хубаво да си говорим така по телефона.

— Как иначе искаш да си говорим?

— Трябва да остана тук до изборите. После ще се върна и ще оправим тая бъркотия.

— Не.

— К’во не?

— Няма да те чакам, докато решиш да се върнеш. Идвам при теб в Ню Орлиънс, ще те погледна в очите и ще ти кажа какво виждам.

— Мей, чакай! Преди да тръгнеш, питай Поп дали е възможно. Положението е доста напечено, искам да кажа, затова съм в Ню Орлиънс.

— Ти к’во си мислиш? Да не съм от вчера! Знам защо си в Ню Орлиънс. Там си, защото искаш да ме будалкаш и да изчакваш работата да заглъхне. Няма да стане, Чарли. Или ще го бъде, или не. Веднъж и завинаги. Идвам в Ню Орлиънс.

— Мей, слушай! Имам важна работа, поръчка на чичо ти Дженаро. Времето ми е малко, няма да мога да ти обърна толкова внимание, колкото заслужаваш.

— Щом не можеш да се върнеш в Ню Йорк, ще дойда аз — в Ню Орлиънс. Ще те накарам да решиш при коя от двете да си оставиш чехлите.

— Какво!?

— Мразя дебели повлекани.

— Кого?

— Знаеш.

— Може да е дебела, но не е повлекана. И ако някой се разприказва така и за теб, също щях да те защитя.

Слушалката се затвори с трясък, подсказващ, че апаратът беше някъде над главата й. Чарли остана много смутен и объркан. Какво ли сбърка?