Ричард Кондън
Фамилията Прици (3)

Трета глава

Страстно желание мореше Чарли цели пет дена. Неговото общество и бизнес-среда му налагаха ролята на плашило, но това поведение и външност бяха по-скоро професионална необходимост. А у Чарли имаше една много нежна жилка, придобита от разказите по списанията, които четеше от най-ранна детска възраст. Все по-силно у него се утвърждаваше чувството на безпомощност пред красивите жени, защото подобно парите за Прици, красотата бе неговия Граал, според строгото й определение скътано дълбоко в сърцето му. Не си падаше по картините в музеите, или най-прекрасните примери за смелост и всеотдайност, или, да кажем, неизменния екстаз от голямата поезия — неговото безбрежно чувство за красота започваше и свършваше с красивата жена. Това го причисляваше към най-влюбчивите мъже в републиката, може би даже и на планетата. У други подобна черта би могла да се нарече романтичност или простодушие, но болезнената чувствителност на Чарли към великолепието беше бездънна; много, много отдавна, още от пубертета, благоговението пред женските прелести за него беше станало истинско естетическо изживяване, изпитвано от него многократно.

От мига, в който се раздели с Мардел, не можеше да мисли за друго, освен за красивата и изящна великанка, която не знаеше дори, че работи за Чарли. Кой знае колко пъти стоя под студения душ, когато се будеше посред нощ от умопомрачителните еротични картини измъчващи духа му; колко пъти излиза на терасата и в тъмнината, поемайки дълбоко дъх, кляка и прави лицеви опори. Най-после дойде денят, когато щеше да я види в плът и кръв; цяла грамада от плът, но изваяна като онези разкошни мраморни жени в средата на римските фонтани.

За този ден подбра дрехите си грижливо. Изплакна си устата с течност, която обещаваше да премахне лошия дъх, макар и да беше прочел в едно списание, че ако черният ти дроб не е наред, то от него се разнася зловоние. Чудеше се дали е възможно да намажат зъбите му с нещо бяло, така че да увеличи каратите на усмивката си, но беше твърде късно, не остана време за зъболекар. Опита една връзка, после друга, най-после, едва с третата успя да постигне лекотата на възела, която търсеше. На излизане обмисляше как да помоли за снимката й, без да се прави на мухльо.

Паркира колата и влезе в сградата, където живееше Мардел. Часът бе 12:45, понеделник. Тя му отвори, готова за тръгване; не го покани вътре. Колената му се огънаха. Никога не беше виждал такава исполинска красота. Бе облечена с поло, златисто на цвят, никакви бижута. Косата й се спускаше до раменете като блестящо златна перука тип Клеопатра, а цепнатините на златистите й очи му позволяваха да проникне чак до закачливата игривост, скрита дълбоко, дълбоко в тях; отпъди видението, тъй като искаше да почувствува с всяка фибра на тялото си смазващото физическо въздействие, което тя предизвикваше на дневна светлина, без грим и далече от казино „Латино“, оставила го без дъх и воля, неговата гаснеща воля, иначе призована да го възпира, за да не я сграбчи.

— Страхотна си!

— Хайде да вървим — тя тръгна да излиза и дръпна вратата след себе си.

Чарли я обхвана през кръста и погледът му се закова в нейния сякаш очните му нерви се бяха вледенили, като на полярния изследовател Скот в очакване на бялата смърт. Очите му останаха вцепенени и студенобляскави, но ръцете се плъзнаха но гърба й и здраво я притеглиха, както само Мохамед вероятно е придърпал планината към себе си в последните схватки на класическия двубой. Тя плавно се отпусна в ръцете му като плъзгащ се към кея ферибот. Той се повдигна на пръсти. Тя подви колене и се сниши с няколко сантиметра, но не преви гръб. Целувката им бе нежно тайнство. След няколко мига, макар и неохотно, се отделиха — Чарли по-неохотно от Мардел. Тя заключи вратата и излязоха навън.

Обядваха в ресторант, известен като Италианския на Двадесет и първа улица.

— Какво ще кажеш да поръчам? — попита Чарли, но когато изчете менюто, разбра с ужас, че предлагат флорентинска кухня, затова поръча стек.

— Обожавам стек — рече Мардел. — Това типично италианско ястие ли е?

— К’во да правим? Т’ва е тоскански ресторант.

— Но отпред пише италиански.

— Тоскана е малко градче в Северна Италия. Нищо не разбират от ядене. Следващия път ще те заведа в истински, сицилиански ресторант — той изтри челото си със салфетката.

— Слушай Мардел, вярвам, че каквото е началото, такъв ще е и краят. А ти?

— Аз… е, предполагам, че е така.

— Затова едно нещо само ще ти кажа. Няма полза да го крия от теб — и поемайки дълбоко дъх, той каза — обичам те, Мардел. Ето това е. Нищо не може да се промени.

— Ти ме обичаш? — тя изрече думите като че не вярваше на ушите си.

— Изненадах ли те? Не го ли искаш?

— Не, не съм казала такова нещо…

— Е, к’во казваш тогава?

— Ами, как така ме обичаш? Ако съберем минутите, когато сме били заедно, няма да се получи повече от четиридесет и пет.

— Как така те обичам!? — той извика невъздържано, отпращайки с ръка келнера за напитки. — Как е възможно да не те обича човек! Ти си най-обичното нещо, което съм виждал. Досега не съм срещал нищо по-истинско от тебе.

— Чарли, идва ми вече много.

— Девствена ли си?

— Какво?

— Нали искаш да знаеш колко дълбоко е чувството ми, затова те попитах. Нищо не ме интересува. Миналото си е минало. Обичам те, Мардел.

— Трябва да поговорим. Ти не знаеш коя съм.

— Познах те още щом те видях. Доверявам се на чувството си. Понякога греша, когато ме води разумът, но преди никога не съм изпитвал такова усещане, зная, че не греша. Ти си моя Мардел.

Келнерът се олюляваше под тежестта на ястията — по две порции стек по флорентински, кнедли — strozzaperti — с извара, пармезан, цвекло, спанак, яйце в сос и още пармезанско сирене. Бифтеците бяха като куфари.

— О, Чарли — захласнато възкликна тя, — какви вкуснотии! Толкова съм гладна!