Метаданни
Данни
- Серия
- Фамилията Прици (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prizzi’s Family, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Георгиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ричард Кондън. Фамилията Прици
Американска. Първо издание
ИК „Иван Вазов“, София, 1993
Редактор: Стилиян Данов
Контролен редактор: Мария Арабаджиева
Технически редактор: Ясен Панов
Коректор: Таня Саева
Художник: Александър Алексиев
Художествен редактор: Ясен Панов
ISBN: 954-604-002-9
Предпечатна подготовка „КОМПЮТЪР АРТ — Бояджиев“
Печат „ПОЛИГРАФЮГ“ ООД, Хасково
История
- — Добавяне
Четиринадесета глава
Мейроуз Прици, дъщерята на Винсънт, завърши образованието си в Манхатънвил пет месеца преди дон Корадо да направи Чарли заместник на баща й. Бе от онези жени в обкръжението им, които Чарли привличаше поради новото си положение, а не защото тайно му се бе възхищавала отдалеч. Дори и да имаше представа за съществуването му преди той да стане заместник на Боса и vindicatore (което тя подозираше, в края на краищата нали беше син на Анджело Партана), то за нея е бил просто един редови изпълнител.
Мейроуз беше възпитавана от монахини, така че разбираше както нисшата, така и висшата природа на властта. Навярно бе наследила нещо от дядо си, защото личеше неговият печат и тя му бе вярна ученичка. Беше жадна за власт и жаждата й бе по-неутолима, от тази на изпаднал в беда сред пустинята нещастник.
Осем години по-млада от Чарли и с името, което носеше — Прици, те нямаха много къде да се срещат, освен на сватби и погребения.
Щом завърши, дядото й прехвърли пет процента от ресторантския им бизнес (покривки, салфетки и др.), за да осигури всекидневните й разходи, и още петнадесет от бизнеса за вътрешно оформление в Ню Йорк, който напоследък набираше скорост, и то не само защото тя проявяваше интерес в тази област, а тъй като Прици притежаваха две големи фабрики за възстановяване на антични мебели в Северна Каролина и голяма компания за дамаски близо до Флоренция. В Ню Йорк, сред своите клиенти и познати, тя бе известна като Мери С. Прайс, племенница на индустриалеца и финансиста Едуард С. Прайс. Никой в Бруклин освен дядо й не знаеше нейното nome di battaglia[1], дори баща й. Беше го узаконила след завършването на колежа чрез една от адвокатските фирми на чичо си Едуардо, но си остана тяхна малка тайна.
Имаше тънък усет за цветовете и знаеше цената на парите като дядо си, та след два месеца четене всяка вечер в градската библиотека на Ню Йорк и с две опитни в занаята жени — от Северна Каролина и Флоренция съответно, пристигнали в Ню Йорк заради нея, попивайки съветите на побеляла вече „царица“, спечелила някога Оскар за костюми в Холивуд, която Анджело бе открил някъде, тя започна да говори с учителките си като равна с равни, истинска професионалистка. След още време успя да купи едната и започна просто да се разпорежда с другата, оцелялата. Не след дълго, без всякакво съмнение, тя щеше да държи в ръцете си основния пакет акции на процъфтяващ бизнес в градове като Ню Йорк, Бевърли Хилс и Лондон, с малко помощ от приятелките си, естествено.
Мейроуз беше висока, грациозна пантера, която „разхождаше“ дрехите си гордо и стилно, както Мерилин Монро дупето си. Нямаше друг от семейство Прици с по-ярко изразени сицилиански черти: от къс ломен камък, какъвто беше Винсънт, и сицилиански род с гръцко-арабско-финикийска кръв се бе пръкнала стройна и високомерна аристократка, с лице, дошло от древността — сарацински нос, очи любопитни и жадни като у бедуинка, надничащи изпод фереджето. И тя като дядо си носеше две преливащи се една в друга маски — първата, макар и смразяваща, излъчваше великодушие и предизвикваше страхопочитание, а втората бе еманация на тиранина. Външното й спокойствие и ведрост, олицетворение на съвършена хармония, криеше бездънна и клокочеща вътрешна амбиция, тя бе кротка като земята, разпъвана от вулканични сили в недрата си.
След завършването на Манхатънвил, макар да поддържаше тайно апартамент в Ню Йорк, на Тридесет и седма улица, недалеч от парка, тя живееше с баща си и шестнадесетгодишната си тогава сестра Тереза, в дома на улица Бенсънхърст, през две пресечки от Анджело Партана. Позволяваше си задявки с двама-трима клиенти в Ню Йорк, но в Бруклин беше самата невинност.
Когато се намираше в Ню Йорк, с клиенти или приятели, в говора й, граматически безупречен, и в дикцията прозираше финесът на жена, дълго и грижливо обучавана из университетите. Но когато оставаше, в Бруклин и приказваше с баща си, дядо си или някой от семейството и най-близкото обкръжение (тя не се интересуваше от приятелства извън обкръжението), прибягваше до езика, който се чуваше наоколо — грубата бруклинско-италианска фраза и произношение.
Мейроуз обичаше да си пийва. За семейството това беше анатема, така че щом й се пиеше, отиваше в Ню Йорк. На бюрото си обикновено имаше чаша шампанско, не за да се прави на интересна, а защото работеше винаги на високи обороти и се нуждаеше от глътка.
Мислеше от дванадесетгодишна за това, с какво би желала да се занимава. Искаше да поеме ръководството и контрола над двете половини от семейните операции: незаконната работа на баща си и политико-инвестиционната, където чичо й Едуардо господствуваше. Тя не бе недоволна, че се е родила жена, дотолкова доколкото се водеше от разбирането, ме това в никакъв случай не ще й попречи да получи властта някой ден. Трябва да кажем, че в плана й да поеме семейния бизнес изцяло имаше само едно, твърде самонадеяно и смущаващо обстоятелство: трябваше да заеме мястото на дядо си като глава на семейството. Разсъжденията й очертаваха доста ясна линия на поведение. Дядо й вече е стар, скоро ще умре. Баща й — болен човек, нямаше да го бъде дълго. Едуардо, по-млад от баща й и съвсем здрав, трябваше да бъде превзет отвътре. Тя трябваше да продължи да го опитомява. Бе започнала още от петнадесетата си година; след разработването на двата клона от бизнеса за вътрешно оформление — в Палм Бийч и Вашингтон, възнамеряваше да му ги продаде, за да му подскаже колко е добра в търговията. После, с помощта на дядо си, щеше да го убеди да я вземе за съдружничка в Баркърз Хил Ентърпрайсиз и постепенно, за период от десет години да кажем, докато той остаряваше, щеше да превземе неговата крепост, използувайки дядо си и други ключови фигури в семейната йерархия.
Преди да спре вниманието си на Чарли, тя си знаеше, че слабото място в нейния план са незаконните операции. Баща й, шефът в тази област, за нищо на света нямаше да допусне жена в семейния бизнес. Ще трябва много внимателно да подкопава почвата под краката му, като честичко сяда до него и подпитва за тънкостите и тайните на улицата. Изневиделица Чарли стана заместник на баща й и негов vindicatore. Дядо й го уважаваше. Чарли имаше голямо бъдеще в семейството. Чарли щеше да придобие мощ. Ето защо се налагаше бракът й с него, така щеше да контролира незаконната страна от семейния бизнес, който зареждаше с пари Едуардовата половина и, да речем след десет-петнадесет години, когато поеме поста от Едуардо, щеше да господствува и над двете части. Всички ще трябва да я наричат Дона Мей, първата жена в историята на мафията, станала глава на клан. Вероятно не можеш да живееш с такава амбициозна надежда, ако не си малко луд. Всеки сицилианец щеше да потвърди, че всичко това е неизпълнима мечта.
На седемнадесетия рожден ден на сестра си Тереза тя отправи към Чарли първата стрела. Присъствието му беше васален дълг. Тереза носеше името Прици. На тържеството бяха всички с фамилно име Прици, Сестеро, Партана или Гароне: мъже, жени и деца. Винаги ставаше по един и същ начин. Когато настъпи подходящ момент, дядо й, с подчертано натежали от годините стъпки, ще се дотътри до микрофона и ще произнесе реч. Той шепне в ухото на Винсънт на сицилиански, а Винсънт предава думите му в микрофона — на „бруклински“, изхвърляйки думите от дълбините на корема, сякаш се изтърсваше обърната с ръчките нагоре пълна количка. След това дон Корадо ще връчи на Винсънт традиционния годишен чек от хиляда долара, подарък за рождения ден, а той ще направи знак на Тереза да се качи на сцената при тях и на свой ред ще й връчи чека. Тя ще целуне дядо си, баща си и чичо Едуардо, точно по определения от Винсънт ред. Оркестърът от четирима музиканти, оплешивели и посивели, които свиреха вече петдесет и една години на всички тържества у Прици, ще изпълнят „Честит рожден ден“, а всички Прици, Сестеро, Партана и Гароне ще пеят. Винсънт ще поведе Тереза на дансинга. Ще гръмне „Юбилейният валс“ и след като двойката направи една обиколка, кавалерът на Тереза, Петси Гароне, неин fidanzato[2], ще продължи танца с нея и тогава всички ще излязат на дансинга.
Мейроуз не пропусна да застане до Чарли, когато започнаха да пеят, за да може, щом започне валсът, просто да му каже:
— Хайде, Чарли. Да потанцуваме.
— Божке, Мей — отвърна Чарли, — не съм танцувал от празненството на Роко.
— А к’во правиш в събота вечерта? Сигурно си играеш с гълъби! Хайде, ела — и тя го задърпа към дансинга. — Ей, ти си страхотен! — каза Мей след няколко кръга.
— Изръсих в „Артър Мъриз“ осемстотин и четиридесет долара, да ме научат да танцувам като хората.
— Тъй ли?
— Играя румба, самба, мамбо, валс и фокстрот.
— А някой по-особен вид борба?
— Това го мога и го правя, когато си поискам.
— Чувам, че ходиш вечер на училище?
— Ама там не учим танци.
— Защо не съм те виждала насам?
Той сви рамене.
— Аз съм си тука. Ти ходиш в Ню Йорк.
— Защо не дойдеш на вечеря у дома?
— С Винсънт се гледаме по цял ден.
— Тогава неделя на обед? Татко всяка неделя обядва на яхтата с дон Корадо.
— Не знам…
— Къде живееш?
— В апартамента на Вито Деспиза.
— О, така ли?
— Апартаментът е страхотен, ако не бях аз, друг щеше да го вземе.
— Вито бе лишен от собственост, нали?
— Ъхъ.
— Вика ли специалист-декоратор?
— Какво е това?
— Това, с което се занимавам в Ню Йорк.
— Тъй ли?
— Защо да не обзаведа твоя апартамент?
— К’во искаш да кажеш?
— Да подбера подходящи цветове за всичко, и като влезеш или отвориш сутрин очи, дори да ти е зле, ще се оправиш.
— О, това е голяма работа!
— Но може да се наложи да изхвърлим мебелите.
— Да не би да ми слагаш цветни мебели?
— Формата трябва да е в съзвучие с цвета. Така вкарваме в дома съвършенството.
Всеки трети танц Мейроуз се изправяше до него и го канеше. Тя играеше с баща си, когато Чарли отиде до двете нули, а после той застана до Поп да гледа танцуващите, отпивайки от билковата бира.
— Ти какво — каза Поп — откриваш Мейроуз след всичките тези години?
— Тя ще ми нареди апартамента. Къде иначе да я срещна? Танците са като провеждане на съвещание.
— Много хубаво го провеждате — ухили се Поп — Само че това не е бизнес-среща.
Следващата неделя сутринта Мейроуз го посети в апартамента, за да разгледа разположението. Обиколиха четирите стаи, тя изписа една дузина листове с бележки и накрая той й даде ключовете.
— Сега всичко е в ръцете ти — каза Чарли. — От теб зависи как ще изглежда това място.
— Трябват ми четири седмици.
— Ще отида при Поп.
— От време на време искам да се виждаме и да ти докладвам как върви.
— Не е нужно. Прави каквото знаеш.
— Ама аз искам да се срещаме.
— Добре. Следващия вторник в четири, става ли?
— Четири? Не може ли вечерта?
— Вечерта имам малко работа.
Гласът й стана твърд.
— Момиче ли си имаш?
Той сви рамене.
— Длъжен ли си всяка вечер да излизаш с нея?
— Както дойде. Тъй или иначе, Винсънт ме изпраща в Балтимор по работа.
— Във връзка със социалните осигуровки ли?
— Ти пък откъде знаеш?
— Аз съм Прици, не забравяй. За к’во мислиш говорим с баща ми, за голф?
— Винсънт и ГОЛФ?
— Е, трябваше да кажа поло. Кога тръгваш за Балтимор?
— Питай Винсънт. Не ми е казал още.
— Ще ме заведеш ли на вечеря във вторник?
В гласа й отекна нещо твърдо; не че го задължаваше, но беше доста настойчива.
Чарли се мъчеше да разбере какво му е дошло на главата. Това тук беше внучката на Корадо Прици. Показваше си рогата и какво се очаква от него? Да я разкара? Заплетена история, и като че още повече щеше да се заплита, знаеше си, че рано или късно работата ще опре до Поп.
— Чудесно — каза Чарли пряко волята си, — но имам и друга работа. Дават ми един от личните самолети на Едуардо и отивам да обиколя семействата, ще говорим как да измъкнем Уили Деспиза от неговата дупка, където и да е.
— Едуардо не може ли да го намери чрез Програмата?
— Не.
— Добре, Чарли, ти си върши твоята работа, а аз — моята. Когато се върнеш, ще съм свършила и тогава ще празнуваме.
Мейроуз гледаше на Чарли като на средство за изпълнение на собствения си план, докато той не й даде да разбере, че нейното съществуване не бе от особено значение за него. Никой не беше се държал така пренебрежително към нея. Мъжете бяха готови да пълзят в краката й, ако им се усмихнеше; мъже, които не подозираха, че е внучка на Корадо Прици. А Чарли бе готов да пълзи, за да й се измъкне. Държеше се с нея като с леля Амалия, любимата дъщеря на дон Корадо, жена от семейство Прици, която трябваше да бъде почитана и уважавана. Нищо подобно не бе преживявала досега. Искаше ли нещо от мъж, говореше направо и те и го даваха, а после им нареждаше да изчезнат. Тя беше Прици, очакваха я големи дела. Чарли щеше да е от полза, в никакъв случай незаменим, но много полезен. Ако не я бе отрязал така откровено за вечерята и всичко останало, той щеше да си остане просто едно от приятните момчета, не особено значим сам по себе си, но по-полезен от друг, защото щеше да й послужи за изграждане на нейния план като й стане съпруг. Сега стана ясно, че трябва да бъде малко опитомен и превъзпитан. Неговата съпротива разбуди Афродита у нея и посмачка навирения й нос.
Тя не вярваше да има друга жена. За Чарли се говореше, че нехае за нежния пол, или внезапно пламва и ги изгаря. След време намира друга. Сигурно в момента е във фаза „след пожар“ и най-добре ще бъде да изчака. От друга страна, ако Чарли така и не се запали по нея, това ще я затрудни. Трябва хубавичко да помисли как да го разпали.