Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Prisoner of Birth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Затворник по рождение

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-961-8

История

  1. — Добавяне

77.

Дани прекара поредна безсънна нощ в килията си в „Белмарш“ и този път за това вина имаше не само хъркането на Големия Ал.

Бет седя дълго в леглото с книга в ръка, но така и не обърна на следващата страница, тъй като съзнанието й бе ангажирано с края на една друга история.

Алекс Редмейн не спа изобщо. Даваше си ясна сметка, че провалят ли се на следващия ден, трети шанс няма да има.

Сър Матю Редмейн дори не си направи труда да си ляга — прелистваше отново и отново списъка си с въпроси.

Спенсър Крейг се мяташе в леглото, премисляйки възможните въпроси на сър Матю и възможните отговори.

Арнолд Пиърсън не можа да заспи.

Съдия Хакет спа като къпан.

Зала номер четири вече бе претъпкана, когато Дани зае мястото си на подсъдимата скамейка. Огледа се и с изненада установи, че този ден са дошли много старши и младши адвокати, които се мъчеха да си намерят по-добро място.

Местата за журналистите бяха пълни с репортери, за които изминалата седмица бе много благодатна. Повечето бяха предупредили главните си редактори да имат готовност да пренаредят броя за следващия ден. Всички горяха от нетърпение да чуят сблъсъка между най-блестящия юрист след Ф. Е. Смит[1] и най-обещаващия млад кралски адвокат на своето поколение („Таймс“) или „между мангустата и змията“ („Сън“).

Дани вдигна очи към галерията и се усмихна на Бет, заела обичайното си място до майка му. Сара Девънпорт бе на крайния стол на първия ред с наведена глава. На пейката на адвокатите Пиърсън разговаряше със своя помощник. И двамата изглеждаха някак по-спокойни — днес щяха да са по-скоро зрители, отколкото участници.

Празни оставаха само местата на защитата. Всички очакваха Алекс Редмейн и неговия помощник. На входа бе поставена допълнителна охрана и двама полицаи обясняваха на закъснелите, че места има вече само за служебни лица.

Всъщност мястото на подсъдимия бе най-доброто в залата. На Дани много му се искаше да може да прочете сценария, преди да се вдигане завесата.

Залата кипеше от нетърпение. Всички поглеждаха към вратата в очакване на последните участници. В десет без пет охраната отвори вратата и правостоящите около нея се отдръпнаха, за да могат Алекс и сър Матю да влязат и да заемат местата си.

Тази сутрин сър Матю не се правеше на заспал, нито се стовари тежко на пейката. Той дори не седна. Огледа залата. Много години бяха минали от появата му в съда като адвокат. Уверил се, че хората от неговия лагер са налице, той отвори малка сгъваема дървена стойка, която жена му бе изровила на тавана предишната вечер. Постави я на масата пред себе си и нареди отгоре купчината листа, изписани с дребния му ясен почерк. Тук бяха въпросите, които Спенсър Крейг цяла нощ се мъчеше да предвиди. Най-сетне сър Матю подаде на Алекс двете снимки, които вероятно щяха да решат съдбата на Дани Картрайт.

Чак тогава сър Матю се обърна към отдавнашния си противник.

— Добро утро, Арнолд — поздрави той. — Надявам се да не те тревожим много днес.

Пиърсън отвърна на усмивката.

— Изпитание, което с радост ще понеса. И за първи път в живота си, Матю, ще наруша едно свое правило, пожелавайки ти късмет. Нито веднъж през всичките тези години като юрист не съм искал опонентът ми да спечели, но днес е изключение.

Сър Матю направи лек поклон.

— Ще положа всички усилия да изпълня желанието ти. — Едва тогава седна и започна да се концентрира.

През това време Алекс бе зает с подреждането на спретнати купчинки от документи, протоколи, снимки и всевъзможни други материали, за да може, когато баща му протегне ръка като състезател в Олимпийски игри, палката на щафетата да залепне за дланта му.

Жуженето на приглушените разговори стихна с появата на съдия Хакет. Той вървеше с небрежна походка към столовете в центъра на „сцената“ все едно нищо кой знае колко необикновено нямаше да се случи този ден в съдебната зала.

Настани се удобно на централното кресло и отдели доста време на подреждането на моливите, писалките и на бележника си, докато чакаше съдебните заседатели да заемат местата си.

— Добро утро — поздрави ги той с подчертано любезен тон. — Първият свидетел днес ще бъде господин Спенсър Крейг, кралски адвокат. Спомняте си неговото име от разпита на сър Хюго Монкрийф. Господин Крейг не се явява тук като свидетел на обвинението или защитата, а е призован, което означава, че не го прави по собствена воля. Трябва добре да помните, че единствената ви задача е да решите дали показанията, които той ще даде, имат връзка с делото, а именно — дали подсъдимият е напуснал мястото за излежаване на присъдата си незаконно? Трябва да се произнесете единствено по този въпрос.

Усмихна се на заседателите и едва тогава насочи вниманието си към помощника на адвоката на защитата.

— Сър Матю, готов ли сте да призовете свидетеля?

Матю Редмейн се надигна бавно от мястото си.

— Да, милорд — отговори той, но не го направи. Наля си чаша вода, намести очилата си и най-накрая с плавни движения отвори червената кожена папка пред себе си. Едва след като реши, че е напълно готов за срещата, произнесе: — Призовавам господин Спенсър Крейг. — Думите му отекнаха като погребална камбана.

Полицаят при входа се провикна с гръмовен глас:

— Господин Спенсър Крейг.

Вниманието на всички в залата беше насочено към вратата в очакване на последния свидетел. Миг по-късно, облечен в тогата си, се появи Спенсър Крейг. Влезе делово, все едно това бе просто поредният ден в живота на един зает адвокат.

Зае мястото си на свидетел, взе Библията и обръщайки се към заседателите произнесе клетвата спокойно и уверено. Добре знаеше, че тъкмо те ще решат съдбата му. Върна Библията на пристава и насочи вниманието си към сър Матю.

— Господин Крейг — започна сър Матю с тих напевен тон, сякаш единственото му желание бе да помогне на свидетеля с всички възможни средства. — Бихте ли били така любезен да съобщите името и адреса си за протокола?

— Спенсър Крейг, „Хамбълдън Терас“ четирийсет и три, Лондон.

— Какъв сте по професия?

— Адвокат и кралски адвокат.

— Което значи, че е излишно да напомням на толкова изявен представител на професията какво е значението на клетвата, както и пълномощията на този съд.

— Наистина не е нужно, сър Матю — отговори Крейг, — макар че вече го направихте.

— Кога за първи път установихте, че сър Никълъс Монкрийф всъщност е Даниъл Картрайт?

— Мой приятел, който е бил съученик на сър Никълъс, го срещнал случайно в хотел „Дорчестър“ и много бързо разбрал, че е измамник.

Алекс сложи отметка срещу първия въпрос в списъка си. Крейг го очакваше и имаше готов отговор.

— Защо този ваш приятел е решил, че трябва да ви уведоми за забележителното си откритие?

— Не го направи нарочно, сър Матю, а случайно стана дума по време на вечеря.

Поредна отметка.

— И това ви тласна към решението да скочите в тъмното и да направите заключението, че този човек, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, всъщност е Даниъл Картрайт?

— Не и в началото — отговори Крейг. — Едва когато ме запознаха с предполагаемия сър Никълъс една вечер в театъра, бях поразен от физическата му прилика с Картрайт, което не мога да кажа за поведението му.

— В този момент ли решихте да се свържете с главен инспектор Фулър и да го осведомите за съмненията си?

— Не. Смятах, че би било проява на безотговорност, ето защо първо разговарях с член на семейство Монкрийф, за да не направя, както сам се изразихте, скок в тъмното.

Алекс отметна и следващия въпрос. До този момент баща му не бе успял да отбележи точка срещу Крейг.

— С кого от семейството се свързахте? — попита сър Матю, въпреки че чудесно знаеше отговора.

— С господин Хюго Монкрийф, чичо на сър Никълъс. Той ме информира, че племенникът му не му се е обаждал след освобождаването му от затвора, което само засили подозренията ми.

— И тогава споделихте съмненията си с главен инспектор Фулър?

— Не, все още се нуждаех от конкретни доказателства.

— Но главният инспектор можеше да ви освободи от този товар, господин Крейг. Не разбирам как един професионалист като вас решава да се занимава и с това?

— Както вече обясних, сър Матю, чувствах се отговорен и не исках да пилея напразно времето на полицията.

— Очевидно не сте лишен от гражданска съвест. — Крейг се направи, че не чува язвителните нотки в думите на сър Матю. — Кой ви подсети за възможната изгода от това да докажете, че човекът, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, е мошеник?

— Изгода ли?

— Да, изгода, господин Крейг.

— Не ви разбирам — отбеляза Крейг.

Алекс постави първото кръстче срещу въпроса в своя списък. Очевидно свидетелят се опитваше да печели време.

— Готов съм да ви помогна — услужливо предложи сър Матю. Протегна ръка и Алекс му подаде лист хартия. Погледът на стария юрист се спусна бавно по написаното, за да може Крейг да се изнерви още повече.

— Ще сбъркам ли, господин Крейг, ако предположа, че докаже ли се, че не Дани Картрайт, а сър Никълъс Монкрийф се е самоубил в затвора „Белмарш“, господин Хюго Монкрийф би останал единствен наследник не само на семейната титла, но и на цялото състояние, което върви с нея?

— Тогава не се замислих за това — отвърна Крейг, без да трепне.

— Значи сте действали само от алтруистични подбуди.

— Точно така, сър, както и от желанието да видя един опасен престъпник отново зад решетките.

— След малко ще стигнем и до това кой е опасният престъпник, който трябва да бъде зад решетките, господин Крейг. Но преди това нека ви попитам кога точно вашето остро чувство на дълг към обществото беше преборено от възможността да приберете някой и друг „гущер“?

— Сър Матю — намеси се съдията, — това не са изрази, които очаквам от един младши адвокат при обръщението му към кралски адвокат.

— Моля за извинение, милорд, ще перифразирам въпроса си. Господин Крейг, кога за първи път ви хрумна, че ви се предоставя възможност да спечелите няколко милиона паунда от информация, подхвърлена от ваш приятел по време на вечеря?

— Когато сър Хюго ме покани да действам от негово име в качеството си на частно лице.

Поредна отметка се появи в списъка на Алекс — очакван въпрос, нищо че Крейг лъжеше.

— Смятате ли, че е етично, господин Крейг, един кралски адвокат да поиска хонорар от двайсет и пет процента от нечие наследство в замяна на информация, получена от трето лице?

— Обичайна практика е в последно време, сър Матю, адвокатите да получават хонорар въз основа на резултатите. Доколкото знам, тази практика е въведена по ваше време и аз не съм поискал предварителна такса или сума за разходи. Ако се окаже, че греша, вече щях да съм загубил значително количество време и пари.

— В такъв случай — усмихна се широко сър Матю, — с радост ще установите, че алтруистичната част от вашата природа е спечелила този път.

Крейг не реагира на сарказма му, въпреки че с ужас осъзна подтекста на думите му.

Сър Матю изчака впечатлението да отзвучи и едва тогава добави:

— Както вероятно сте разбрали, неотдавна господин Фрейзър Мънро, адвокат на покойния сър Никълъс Монкрийф, информира този съд, че той е завещал цялото си имущество на своя близък приятел господин Даниъл Картрайт. Така опасенията ви, че може да загубите значително количество от времето си, както и пари, се оправдаха. Но въпреки очевидно доброто финансово състояние на моя клиент, мога да ви уверя, че няма да поискам хонорара ми да възлиза на двайсет и пет процента от наследството му.

— И аз не бих го сторил — изсъска Крейг гневно, — тъй като той ще прекара поне още двайсет и пет години в затвора и вероятно едва тогава ще може да се възползва от внезапно сполетелия го късмет.

— Може и да греша — тихо се обади сър Матю, — но мисля, че заседателите са тези, които ще вземат това решение, не вие.

— Може и аз да греша, сър Матю, но много скоро ще разберете, че заседателите отдавна са взели това свое решение.

— Което ме навежда на мисълта за вашата среща с главен инспектор Фулър, за която положихте толкова усилия да остане в тайна.

Крейг понечи да отговори, но очевидно размисли и остави сър Матю да продължи.

— Главният инспектор, един добросъвестен полицай, съобщи на съда, че имал нужда от повече доказателства от снимките, доказващи приликата между двамата мъже, преди да разпореди арест. На един от въпросите на моя старши адвокат той отговори, че вие сте осигурили това доказателство.

Сър Матю чудесно си даваше сметка какъв риск поема. Ако Крейг кажеше, че няма представа за какво говори, той не би имал друг изход, освен да смени темата, и Крейг щеше да разбере, че просто са му хвърлили въдица. Свидетелят обаче замълча, което даде кураж на сър Матю да поеме още по-голям риск. Обърна се към Алекс и каза достатъчно високо:

— Дай ми снимките, на които се вижда как Картрайт тича по „Ембанкмент“. Тези, на които се вижда белегът.

Алекс подаде две големи снимки.

След продължителна пауза Крейг каза:

— Може да съм споменал пред главния инспектор, че ако човекът, който обитава дома на улица „Болтънс“, има белег на лявото си бедро над коляното, това би могло да е доказателство, че наистина е Дани Картрайт.

Лицето на Алекс бе напълно безизразно, въпреки че сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.

— Предадохте ли някакви снимки на главния инспектор, за да потвърдите думите си?

— Може да съм му дал.

— Вероятно, ако ги видите, ще освежите паметта си? — предположи сър Матю и ги сложи пред него. Това бе най-големият риск.

— Няма нужда — отвърна Крейг.

— Бих искал да ги видя — обади се съдията. — Предполагам, съдебните заседатели — също, сър Матю.

Алекс видя, че неколцина заседатели кимнаха в знак на съгласие.

— Разбира се, милорд — отзова се сър Матю.

Алекс подаде тесте снимки на пристава, който връчи две на съдията и останалите разпредели между съдебните заседатели и Пиърсън, като остави две и за свидетеля.

Крейг не можеше да повярва на очите си. Това не бяха снимките, които бе направил Джералд Пейн на Картрайт по време на следобедния му джогинг. Ако не беше признал, че знае за белега, тезата на защитата падаше и заседателите нищо нямаше да разберат. Даде си сметка, че сър Матю му е нанесъл тежък удар, но той все още беше на крака и нямаше да се остави да бъде ударен повторно.

— Ще се уверите, милорд — обади се сър Матю, — че белегът, за който говори свидетелят, е на лявото бедро на Картрайт, точно над коляното. Избледнял е с течение на времето, но се вижда и с просто око. — След това насочи вниманието си отново към свидетеля. — Ще си спомните, господин Крейг, че главен инспектор Фулър заяви под клетва, че тъкмо на това доказателство се позовал, за да вземе решение да арестува моя клиент.

Крейг не понечи да възрази.

Сър Матю не го притисна да отговори, тъй като фактът вече бе изяснен. Предпочете да изчака заседателите да разгледат добре снимките. Важно беше те да запомнят много добре този белег, преди да зададе на Крейг въпроса, който беше сигурен, че не очаква.

— Кога телефонирахте на главен инспектор Фулър?

Поредно мълчание. Крейг, както и всички останали в залата, с изключение на Алекс, се мъчеха да разберат какво стои зад този въпрос.

— Не съм сигурен, че разбрах въпроса — промълви най-сетне свидетелят.

— Нека ви помогна да си припомните, господин Крейг. Телефонирали сте на главен инспектор Фулър на двайсет и трети октомври миналата година, в деня, преди да се срещнете с него на неразкрито пред съда място, за да му предадете снимките, на които се вижда белегът на крака на Дани Картрайт. Но кога за първи път се запознахте с него?

Крейг се опита да измисли начин да избегне отговора. Погледна към съдията с надеждата той да му подскаже нещо, но не получи помощ.

— Той бе полицаят, който се яви в „Дънлоп Армс“, когато позвъних на телефон 999, след като станах свидетел как Дани Картрайт нанесе смъртоносен удар с нож на своя приятел — най-сетне промълви той.

— Своя приятел — повтори бързо сър Матю, за да може да бъде записано в протокола, преди съдията да се намеси.

Алекс не успя да сдържи усмивката си от бързата реакция на своя баща.

Съдия Хакет смръщи чело. Разбра, че вече нищо не може да спре сър Матю да продължи да задава въпроси, свързани с първоначалното дело, особено след като Крейг сам бе споменал за него.

— Неговият приятел — повтори сър Матю с поглед, отправен към заседателите. Очакваше Пиърсън да скочи и да го прекъсне, но от страна на обвинението нямаше никакво раздвижване.

— Така Бърнард Уилсън е описан в протоколите на делото — уверено потвърди Крейг.

— Напълно сте прав — отбеляза сър Матю. — Ще се върна към тези протоколи по-късно, сега искам да продължа с въпросите относно главен инспектор Фулър. При първата си среща с него сте дали показания.

— Така беше.

— Всъщност, господин Крейг, във връзка с този случай сте дали показания на три пъти. Първия път — трийсет и седем минути след смъртоносното пробождане, втория — когато не сте могли да заспите същата нощ, и третия път — седем месеца по-късно, по време на процеса, като свидетел по делото на Дани Картрайт. Разполагам и с трите и признавам, че сте били възхитително последователен в изявленията си.

Крейг мълчеше и чакаше ужилването.

— Това, което ме смущава обаче, е белегът на левия крак на Дани Картрайт, защото в първото си показание твърдите, че…

Алекс подаде на баща си лист, от който той прочете на глас:

— „Видях Картрайт да взима нож от бара и да тръгва след жената и другия мъж по посока на тясната задна уличка. Няколко минути по-късно чух писък. Когато изтичах навън, видях как Картрайт забива ножа в гърдите на Уилсън отново и отново. Върнах се в бара и незабавно позвъних в полицията.“ — Сър Матю вдигна очи. — Искате ли да направите корекции в текста?

— Не — отвърна Крейг категорично. — Точно това се случи.

— Вероятно не точно това, защото според доклада на полицията сте позвънили в единайсет и двайсет три, така че логично възниква въпросът, какво сте правили между…

— Сър Матю — прекъсна го съдията, изненадан от факта, че Пиърсън не реагира и седи със скръстени ръце на пейката. — Ще можете ли да покажете, че посоката на вашите въпроси е свързана единствено със закононарушението, извършено от вашия клиент, а именно бягството от затвора?

Сър Матю изчака малко любопитството на заседателите да нарасне и едва тогава отговори:

— Не, милорд, няма да мога. Но поредицата от въпроси, които възнамерявам да задам, е свързана с това дело — по-точно с белега на левия крак на подсъдимия. — Той отново потърси погледа на Крейг. — Може ли да потвърдите, господин Крейг, че не сте видели как Дани Картрайт е получил раната в крака, в резултат на което е останал този белег, така видим на снимките, които сте предали на главния инспектор и на които той се е позовал, за да арестува моя клиент?

— Така е, не съм видял.

— В такъв случай позволете ми да представя три сценария, опирайки се на вашите показания. Когато ги чуете, ще можете да кажете на съдебните заседатели, опирайки се на богатия си опит с престъпното мислене, кой от тях ви се вижда най-вероятен.

— Щом смятате, че една салонна игра ще помогне на заседателите, сър Матю — въздъхна Крейг, — заповядайте.

— Ще видите, че дори това понякога върши работа — отвърна сър Матю.

Известно време двамата не откъсваха поглед един от друг, докато накрая сър Матю започна:

— Ето и първия сценарий: Дани Картрайт грабва ножа от бара, точно както вие твърдите, тръгва след годеницата си и излизат на малката уличка отзад, промушва крака си, изважда ножа и после нанася с него смъртоносен удар на най-добрия си приятел.

В съдебната зала избухна смях. Крейг изчака той да затихне и едва тогава отбеляза:

— Предположението ви е нелепо, сър Матю, и вие го знаете.

— Радвам се, че най-сетне има нещо, за което да сме на едно мнение. Да минем към следващия сценарий. Този път Бърни Уилсън взима ножа от бара, двамата с Картрайт излизат навън. Уилсън промушва крака на Картрайт, след което си нанася сам смъртоносния удар в гърдите.

Този път дори заседателите се разсмяха.

— Този вариант е още по-нелеп — рече Крейг. — Трудно ми е да си представя какво искате да докажете с тази игра.

— Тази игра доказва — рече сър Матю, — че мъжът, който е пронизал крака на Дани Картрайт е същият, който е нанесъл и смъртоносната рана на Бърни Уилсън, защото ножът е бил един и същ — взет от бара. Ето защо съм напълно съгласен с вас, господин Крейг, че първите два сценария са нелепи, но нека ви задам и един последен въпрос.

Всички погледи бяха вперени в сър Матю.

— Щом не сте видели как Картрайт е получил раната си, откъде знаехте, че той има такъв белег?

Погледите се преместиха на Крейг. Той вече бе всичко друго, но не и спокоен. Потните му длани се бяха впили в перилата на преградата пред него.

— Сигурно съм го прочел в протоколите по делото — отвърна той, като явно правеше голямо усилие да звучи спокоен.

— Знаете ли, един от проблемите, пред които се изправя такъв стар боен кон като мен, когато се пенсионира, е, че не знае какво да прави със свободното си време. Ето защо през изминалите шест месеца четивото ми преди сън бе този протокол. — Той вдигна голяма папка, дебела близо петнайсет сантиметра, и допълни: — От кора до кора. Неведнъж, а два пъти. Това, което научих от дългите години работа в адвокатурата, е, че много често онова, което има значение, е не записаното в протоколите, а останалото извън тях. Уверявам ви, господин Крейг, че никъде в този документ, от първата до последната страница, не се споменава нищо за рана на левия крак на Картрайт. Така стигаме до последния ми сценарий, господин Крейг. Вие сте този, който е взел ножа от бара и сте го забили в крака на Картрайт. Вие сте нанесли и смъртоносния удар в гърдите на Бърни Уилсън и сте го оставили да издъхне в ръцете на приятеля му. И пак вие сте този, който ще прекара остатъка от живота си зад решетките.

Цялата зала избухна.

Сър Матю се обърна към Арнолд Пиърсън, който все така не помръдваше, за да помогне на своя колега на свидетелското място, а стоеше свит на пейката със скръстени на гърдите ръце.

Съдията изчака приставът да въдвори ред и когато най-сетне залата притихна, рече:

— Мисля, че трябва да дадем възможност на господин Крейг да отговори на обвинението на сър Матю, за да не остане висящо.

— С най-голяма радост ще го направя, милорд — със сравнително равен глас отговори Крейг, — но преди това бих искал да предложа на сър Матю четвърти сценарии, който поне има нещо общо с реалността.

— Горя от нетърпение да го чуя — облегна се назад сър Матю.

— Имайки предвид произхода на вашия клиент, не е ли възможно да е получил раната на крака си при предишно сбиване, а не във въпросната вечер?

— Това все още не обяснява откъде сте знаели за този белег.

— И не съм длъжен да обяснявам — предизвикателно отвърна Крейг, — защото на заседателите е ясно, че клиентът ви не може да го докаже — самодоволно завърши той.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен — рече сър Матю и се обърна към сина си, който му подаде картонена кутия. Сложи я на ниската дървена катедра и, без да бърза, извади от нея чифт джинси, които разгъна пред съдебните заседатели. — Пред вас са панталоните, които затворническата управа е върнала на Елизабет Уилсън, когато се е смятало, че Дани Картрайт се е самоубил. Убеден съм, че заседателите с интерес ще разгледат кървавите петна около разкъсаното място в долната част на левия крачол, което напълно съвпада с…

Сякаш взрив избухна в залата и заглуши последните думи на сър Матю. Погледите на всички бяха устремени към Крейг в очакване да чуят отговора му, но той така и не получи възможност за това. Пиърсън най-сетне се беше изправил.

— Налага се да напомня на сър Матю, милорд, че не господин Крейг е подсъдим по делото — заяви Пиърсън, надвиквайки се със залата. — И това доказателство — посочи той панталоните, които сър Матю продължаваше да държи във въздуха — няма никаква връзка с бягството от затвора.

Съдия Хакет вече не правеше опити да сдържа гнева си. Ведрата му усмивка бе заменена от мрачно изражение. Най-сетне в залата бе въведен относителен ред и съдията успя да каже:

— Напълно съм съгласен с вас, господин Пиърсън. Окървавеният разрез в панталоните на подсъдимия няма нищо общо с разглежданото тук дело. — Той замълча и изгледа свидетеля с презрение. — Само че нямам избор и ще прекратя този процес, което значи, че и заседателите са свободни, за да могат протоколите от това и предишното дело да бъдат разгледани от главния прокурор, тъй като по мое мнение в делото „Короната срещу Картрайт“ е допусната сериозна съдебна грешка.

За пореден път залата избухна във възгласи и този път съдията дори не направи опит да усмири публиката. И последните репортери вече тичаха навън, включвайки мобилните си телефони още в крачка.

Алекс се обърна да поздрави баща си и видя, че се е отпуснал на пейката със затворени очи. По едно време старецът отвори едното си око, взря се в сина си и промълви:

— Далеч не всичко е приключило, момчето ми.

Бележки

[1] Фредерик Едуин Смит (1872 — 1930), английски държавник. Изключителен оратор, остроумен и язвителен, заемал редица високи държавни постове, близък приятел и съветник на Уинстън Чърчил до самата си смърт. — Б.пр.