Джефри Арчър
Затворник по рождение (32)

31.

Докато стигнат до килията му, той вече бе съсипал каквото можеше. Масата бе разбита на парчета, дюшекът бе разкъсан, чаршафите — надрани, а малкото стоманено огледало бе изтръгнато от стената. Когато господин Хаген отвори вратата, завари Дани да се опитва да измъкне умивалника от болтовете. Трима надзиратели се спуснаха върху него, но той се насочи единствено към Хаген. Ударът му можеше да повали шампион по бокс средна категория, но Хаген се изви навреме и избегна юмрука му. Един от надзирателите успя да стисне ръката на Дани, а другият го ритна силно по сгъвката на коляното. Това позволи на Хаген да се окопити и той щракна белезници около китките и глезените на затворника, когато колегите му го притиснаха към пода.

Извлякоха го в коридора, после надолу по стълбите, докато стигнаха червения коридор, който водеше към карцера. Накрая спряха пред врата без номер, Хаген отключи и другите двама хвърлиха Дани в мрака.

Той дълго лежа неподвижен на студения каменен под. Ако тук имаше огледало, щеше да се наслади на насиненото си око и на разнообразната мозайка от натъртвания и удари по тялото, които приличаха на цигански юрган. Беше му все едно. Винаги е така, когато загубиш надежда и те чакат двайсет години, в които да мислиш.

 

 

— Казвам се Малкълм Хърст — представи се служителят от Съвета за условно предсрочно освобождаване. — Моля, седнете, господин Монкрийф.

Хърст доста време се беше чудил как да се обърне към този затворник.

— Подали сте молба за условно освобождаване и моята задача е да изготвя доклада, който ще бъде разгледан от съвета. Естествено, запознат съм с делото ви и поведението ви през годините, прекарани в затвора. Надзирателят, който отговаря за вашето крило, господин Паско, описва поведението ви като образцово.

Ник мълчеше.

— Направи ми впечатление, че сте работили в библиотеката, помагали сте в образователната програма на „Белмарш“ като преподавател по английски език и история. Очевидно сте имали и забележителен успех с някои от вашите колеги затворници, преминали успешно изпитите за завършване на средното образование. Особено с един от тях, който се подготвя за кандидатски изпити.

Ник кимна тъжно. Паско му беше казал, че Дани е загубил обжалването и се връща при тях. Много му се искаше да е в килията, когато пристигне, но за съжаление точно този ден беше назначена и срещата му с представителя на Съвета по условно освобождаване. Беше решил да се свърже с Алекс Редмейн веднага след като го пуснат и да предложи помощта си. Не можеше да разбере защо съдията е отказал да изслушат записа. Сигурно щеше да разбере от Дани, щом се прибере. Опита се да се съсредоточи върху въпросите на мъжа пред него.

— Виждам, че докато сте излежавали присъдата си, сте защитили степен в Свободния университет, господин Монкрийф. — Ник кимна отново. — Съдейки по всичко това съм убеден, че ще разберете, че се налага да ви задам още няколко въпроса, преди да завърша доклада си.

Паско вече му бе казал накратко в какво се състоят тези въпроси.

— Разбира се.

— Осъден сте от военен съд за проявена небрежност при изпълнение на служебните задължения. Признали сте вината си. Разжалван сте и сте осъден на осем години затвор. Справедлива ли е според нас тази преценка?

— Да, господин Хърст.

Хърст сложи отметка в първата кутийка на формуляра пред него.

— Вашият взвод е охранявал сръбски затворници, когато албански отряд е връхлетял върху транспорта ви, стреляйки с автомати във въздуха.

— Точно така.

— Ваш сержант отговорил на огъня.

— Само предупредителни изстрели — уточни Ник. — След като бях дал категорична заповед за спиране на огъня.

— Двама от наблюдателите на Обединените нации, свидетели на инцидента, са дали показания срещу вас по време на процеса. Те твърдят, че албанците са стреляли във въздуха. — Ник не направи опит да се защити. — И макар вие самият да не сте произвел изстрели, сте отговорен за взвода.

— Така беше.

— Въпреки това смятате, че присъдата е справедлива?

— Да.

Хърст направи още една отметка, преди да зададе следващия си въпрос:

— В случай, че Съветът даде препоръка да бъдете освободен предсрочно, тъй като сте излежали половината срок на присъдата си, какво планирате да правите в близкото бъдеще?

— Възнамерявам да се върна в Шотландия, където да стана учител в учебно заведение, готово да ме назначи.

Поредна отметка се появи във формуляра.

— Имате ли финансови проблеми, които биха могли да ви попречат да заемете преподавателско място?

— Не — отвърна Ник. — Напротив. Дядо ми ме е осигурил достатъчно, за да не се налага да работя.

Хърст направи поредна отметка.

— Женен ли сте, господин Монкрийф?

— Не.

— Имате ли деца или други хора, за които да се грижите?

— Не.

— Лекувате ли се от нещо в момента?

— Не.

— Ако ви освободят, има ли къде да отидете?

— Да. Притежавам дом в Лондон и друг в Шотландия.

— Имате ли роднини, които да ви помогнат при освобождаването?

— Не. — Хърст вдигна очи. Това бе първата кутийка във формуляра, която остана без отметка. — И двамата ми родители са починали и нямам братя или сестри.

— Лели, чичовци?

— Един чичо и леля, които живеят в Шотландия и с които не съм близък, и леля по майчина линия в Канада. Писали сме си, но никога не сме се срещали.

— Разбирам. И един последен въпрос, господин Монкрийф. Може да ви се стори малко необичайно при създадените обстоятелства, но въпреки това се налага да попитам. Мислили ли сте дали бихте повторили същото престъпление?

— Невъзможно е да се върна отново в армията, естествено, и нямам желание за това, така че отговорът на вашия въпрос е „не“.

— Напълно ви разбирам. — Отметка се появи и в последното поле. — Имате ли въпроси към мен?

— Разрешете да попитам кога ще знам какво е заключението на Съвета?

— Написването на доклада ще ми отнеме няколко дни, след което ще го предоставя на вниманието на Съвета. Няколко седмици след това ще получите съобщение.

— Благодаря ви, господин Хърст.

— Благодаря ви, сър Никълъс.

 

 

— Нямахме избор — заяви Паско.

— Сигурен съм, Рей — отговори директорът на затвора. — Налага се да проявим малко здрав разум с този затворник.

— Не ви разбирам — рече Паско. — Той изпотроши килията.

— Ясно ми е, Рей, но всички знаем как реагират доживотните, когато Апелативният съд отхвърли молбите им за преразглеждане. Или се превръщат в мълчаливи самотници, или чупят каквото им попадне.

— Няколко дни в карцера ще поохладят Картрайт — отбеляза старшият надзирател.

— Да се надяваме — въздъхна Бартън. — Ще ми се да го върнем в света на нормалните колкото се може по-скоро. Умно момче е. Надявах се да стане естественият заместник на Монкрийф.

— Това наистина е очевидният избор, въпреки че автоматично губи привилегирования си статус и ще се наложи да се върне към основния.

— За не повече от месец — заключи директорът.

— Междувременно какво да правя с работната му категория? Да го сваля ли от образованието и да го върна на конвейера?

— За нищо на света — възрази Бартън. — Наказанието ще е по-голямо за нас, отколкото за него.

— Ами правата му в лавката?

— Никакво плащане и никаква лавка за четири седмици.

— Ясно, сър.

— Поговори с Монкрийф. Той е най-близък с Картрайт. Виж дали ще успее да му набие малко разум в главата, както и да го подкрепя следващите седмици.

— Разбрано.

— Кой е следващият?

— Лийч, господине.

— Какво е провинението му този път?

— Не е върнал книга в библиотеката.

— Не можете ли да се справите с такъв незначителен проблем, та трябва да ме занимавате?

— При обикновени обстоятелства, но сега става дума за скъп подвързан с кожа брой на „Правен преглед“, който той не е върнал въпреки неколкократните устни и писмени напомняния.

— Все пак не разбирам защо трябва да се явява пред мен.

— Защото открихме броя в кофа за смет, надран и разкъсан.

— Че защо ще го прави?

— Имам само подозрения, но не и доказателства.

— Нов опит за внасяне на дрога?

— Казах ви вече, че са само подозрения. Лийч е отново в карцера за цял месец, за да не реши, че може да накъса всички книги в библиотеката. — Паско се поколеба миг-два, преди да добави: — И още един проблем.

— Какъв?

— Един от моите информатори ми каза, че чул Лийч да се заканва, че ще пречука Картрайт, дори това да е последното, което ще направи в този живот.

— Само защото той е библиотекарят?

— Не. Свързано е с някакъв запис, но така и не можах да стигна до дъното на историята.

— Само това липсваше! Дръж го под око денонощно.

— В момента сме много зле с персонала — отбеляза Паско.

— Тогава направи каквото можеш. Не искам да се повтори случаят с онзи нещастник в „Гарсайд“, който беше показал знака на победата на Лийч.