Джефри Арчър
Затворник по рождение (48)

47.

Дани лежеше буден в леглото и обмисляше неизгодното положение, до което се бе докарал. Вместо да отмъсти на старите си врагове, той си бе създал нови, които бяха готови на всичко, за да го поставят на колене.

Стана рано, взе си душ, облече се и слезе в ресторанта за закуска, където завари Мънро седнал на маса в единия ъгъл с купчина документи до чинията си. През следващите четиридесет минути преговориха всички въпроси, които според Мънро Дьо Кубертен щеше да зададе. Дани престана да слуша адвоката си, когато в ресторанта влезе едър мъж, който се насочи право към масата до прозореца с изглед към катедралата.

— Ако Дьо Кубертен ви зададе този въпрос, сър Никълъс, какво ще му отговорите? — питаше Мънро.

— Струва ми се, че най-известният колекционер на марки в света е решил да ни прави компания за закуска — прошепна Дани.

— Да разбирам ли, че вашият приятел Джийн Хънсакър е сред нас?

— Абсолютно вярно. Не мога да повярвам, че е съвпадение.

— Разбира се, че не е — отговори Мънро. — Със сигурност е наясно, че и чичо ви е тук.

— И какво да правя сега? — попита Дани.

— За момента нищо — посъветва го Мънро. — Хънсакър ще продължи да кръжи като лешояд, докато разбере кой е легитимният наследник на колекцията, и тогава ще се впусне да плячкосва.

— Доста е едър за лешояд — отбеляза Дани. — Но схванах идеята ви. А какво да му кажа, ако започне да ме разпитва?

— Нищо, преди да е минала срещата ни в банката.

— Но Хънсакър ми помогна много и се държа дружелюбно при срещата ни. Освен това стана ясно, че предпочита да работи с мен и да не се занимава с Хюго.

— Не се самозалъгвайте. Хънсакър ще се спазари с онзи, когото Дьо Кубертен определи за законен наследник на колекцията на дядо ви. Вероятно вече е направил предложение и на чичо ви. — Мънро стана от масата и напусна ресторанта, без дори да погледне към Хънсакър. Дани също го последва във фоайето на хотела.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем до банката с такси? — Мънро попита пиколото.

— Три-четири минути, зависи от трафика.

— А ако отидем пеша?

— Три минути.

 

 

Сервитьорът почука тихо на вратата.

— Румсървис — обяви той, преди да влезе.

Сервира закуската на масата в центъра на стаята и постави брой на „Телеграф“ до една от чиниите; това бе единственият вестник, който Маргарет Монкрийф четеше, в случай че не можеше да намери „Скотсман“. Хюго се разписа на сметката, а жена му се настани до масата и наля кафе в двете чаши.

— Мислиш ли, че ще успеем, момичето ми, въпреки че ключът не е у нас? — попита я Хюго.

— Ако сметнат завещанието за истинско, няма да имат избор — отговори тя. — Освен ако не искат да бъдат въвлечени в дълги съдебни дела. И както знаеш, анонимността е мантрата на швейцарските банкери, можеш да си сигурен, че ще са готови на всичко, за да избегнат публичен процес.

— Няма да открият нищо нередно в завещанието — заяви Хюго.

— Обзалагам се, че до довечера колекцията на баща ти ще е наша и единственото, което ще трябва да направиш, е да се договориш за цената с Хънсакър. Той ти предложи четиридесет милиона на погребението на баща ти, но съм убедена, че ще се съгласи и на петдесет — отговори Маргарет. — Всъщност вече помолих адвокатите ни в Шотландия да подготвят договор с тази сума.

— Сигурно си ги накарала да подготвят два екземпляра в зависимост от това кой ще получи колекцията — сопна се Хюго. — Защото Ник със сигурност вече се е досетил какво правим тук.

— Но той не може да направи нищо — възкликна Маргарет. — Не и докато е закотвен в Англия.

— Нищо не му пречи да се качи на следващия самолет. Даже не бих се учудил, ако вече е тук — смотолеви Хюго, не искаше да признае пред жена си, че Ник наистина е в Женева.

— Очевидно забравяш, Хюго, че не му е разрешено да напуска страната, докато е пуснат условно.

— Ако бях на негово място, бих поел този риск на цената от петдесет милиона — настоя Хюго.

— Ти, може би, но не и Ник. Той никога не би нарушил заповед. Освен това е въпрос на едно телефонно обаждане Дьо Кубертен да прецени с коя част от семейство Монкрийф иска да върти бизнес — тази, която ще го заведе в съдебната зала, или тази, която ще прекара следващите четири години в затвора.

 

 

Макар че Дани и Мънро пристигнаха в банката малко по-рано, секретарката на управителя вече ги очакваше в приемната, за да ги заведе до заседателната зала. След като се настаниха, тя им предложи английски чай.

— Не бих опитал вашия английски чай, благодаря ви — отказа й Мънро и сърдечно се усмихна. Дани се почуди дали тя изобщо разбра и дума от шотландския му акцент, камо ли пък да оцени чувството му за хумор.

— Две кафета, ако обичате — каза той, секретарката се усмихна и излезе.

Дани разглеждаше с възхищение портрета на основателя на съвременните Олимпийски игри, когато вратата се отвори и настоящият управител на банката влезе.

— Добро утро, сър Никълъс — поздрави той и подаде ръка на Мънро.

— Не, не, аз съм Фрейзър Мънро, адвокатът на сър Никълъс.

— Съжалявам много! — Възрастният мъж се опита да прикрие смущението си и се здрависа с Дани. — Извинявам се — повтори той.

— Няма за какво, бароне — отговори Дани. — Разбираема грешка.

Дьо Кубертен леко му се поклони.

— Също като мен и вие сте внук на велик мъж. — Покани ги да седнат и попита: — Какво мога да направя за вас?

— Имах честта да представлявам покойния сър Алегзандър — започна Мънро. — А сега съветвам внука му, сър Никълъс. — Дьо Кубертен кимна. — Тук сме, за да получим наследството, което му се полага. — Мънро отвори куфарчето си и постави на масата един паспорт, смъртен акт и завещанието на сър Алегзандър.

— Благодаря ви — отвърна Дьо Кубертен, но дори не погледна документите. — Сър Никълъс, мога ли да попитам дали у вас е ключът, оставен ви от дядо ви?

— Да — отговори Дани. Разкопча верижката на врата си и подаде ключа на възрастния мъж.

Той го разглежда известно време, след което го върна на Дани. Изправи се от стола си и каза:

— Последвайте ме, господа.

— Не казвайте нито думичка — прошепна Мънро, докато вървяха след Дьо Кубертен. — Очевидно той следва инструкциите на дядо ви.

Тръгнаха по тесен коридор, окичен с още маслени портрети на партньори на банката и стигнаха до малък асансьор. Когато вратата се отвори, банкерът отстъпи встрани, за да влязат първо клиентите, последва ги и натисна бутона за втори подземен етаж. Когато вратата се отвори отново, той повтори:

— Последвайте ме, господа.

Мекото светлосиньо тук бе заменено от безлична охра, а по стените не се виждаха маслени портрети. В края на коридора стигнаха до метална решетъчна врата, която навя неприятни спомени на Дани. Охраната я отключи в мига, в който видя управителя, и ги придружи, докато стигнаха до масивна стоманена врата с две ключалки. Дьо Кубертен извади ключ от джоба си, пъхна го в горната ключалка и го завъртя. Кимна на Дани, който вкара неговия ключ в долната и също го завъртя. Тогава охраната отвори тежката врата.

На пода, точно зад прага, имаше дебела пет сантиметра жълта линия. Дани я прекоси и се озова в малка квадратна стая, с рафтове от пода до тавана, претрупани с подвързани в кожа класьори. На всяка етажерка имаше етикет с годината, от 1840-а до 1992-ра.

— Моля, заповядайте — покани придружителите си Дани, след което взе дебел кожен класьор от най-горния рафт и започна да го прелиства.

Мънро го последва, но Дьо Кубертен остана на мястото си.

— Извинявам се — започна той, — но не ми е разрешено да премина зад жълтата линия — правило на банката. Надявам се да бъдете така любезни да съобщите на охраната, когато решите да си тръгнете, след което ще ви очаквам в заседателната зала.

Следващия половин час Дани и Мънро прелистваха класьор след класьор. Започваха да разбират защо Хънсакър бе долетял чак от Тексас.

— Едва сега ми стана ясно — измърмори Мънро, докато разглеждаше каталог с марки от по четиридесет и осем пенита.

— Вижте това — каза Дани и му подаде единствената кожена книга, на която нямаше отбелязана година.

Мънро запрелиства страниците, изписани с познатия му спретнат калиграфски почерк — колона след колона описваше кога, къде и от кого е закупена всяка марка, както и цената й. Подаде обратно изчерпателния каталог на Дани и предложи:

— По-добре да прегледате цифрите внимателно, преди да се срещнете с Хънсакър.

 

 

Господин и госпожа Монкрийф бяха поканени в заседателната зала, където Дьо Кубертен вече бе заел централното място, а от двете му страни седяха по трима негови колеги. И седмината се изправиха и изчакаха Монкрийф да седнат.

— Благодаря ви, че ни разрешихте да прегледаме завещанието на покойния ви баща — започна Дьо Кубертен. — Както и придружаващото го писмо. — Хюго се усмихна. — Налага се обаче да ви информирам, че по мнението на нашите експерти то е невалидно.

— Да не намеквате, че е фалшиво? — ядосано попита Хюго и се изправи на крака.

— И за миг не намеквам, че вие сте знаели, че е фалшиво, господин Монкрийф. Така или иначе преценихме, че тези документи не отговарят на изискванията на нашата банка. — Подаде му завещанието и писмото през масата.

— Но… — започна Хюго.

— Бихте ли ни казали какво ви накара да отхвърлите искането на съпруга ми? — тихо попита Маргарет.

— Не, госпожо, не бихме.

— Тогава очаквайте обаждане от адвокатите ни по-късно днес — заяви тя, събра документите, прибра ги в куфарчето на съпруга си и стана от стола.

И седмината членове на борда се изправиха на крака, докато секретарката на управителя изпрати семейство Монкрийф.