Джефри Арчър
Затворник по рождение (6)

5.

Сутринта залата жужеше тихо още преди появата на Лорънс Девънпорт. Дори гласът на разсилния бе приглушен, когато произнесе името му.

Лорънс Девънпорт прекрачи прага и последва разсилния до свидетелското място. Беше около метър и осемдесет, но толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Носеше морскосин костюм и кремава риза, която изглеждаше чисто нова. Беше прекарал доста време в спор дали се налага да сложи вратовръзка, но накрая бе приел съвета на Спенсър, че прекалената небрежност прави лошо впечатление в съда. „Нека те приемат като лекар, а не като актьор“, му беше казал Спенсър. Девънпорт избра раирана вратовръзка, която никога не би сложил, освен пред камера. Но не облеклото караше жените да обръщат глави след него. Пронизващите сини очи, гъстата чуплива коса и безпомощният поглед бяха причина толкова много от тях да искат да са му майки. Е, по-възрастните. Младите имаха други фантазии.

Лорънс Девънпорт се бе прочул с ролята си на сърдечен хирург в сериала „По лекарско предписание“. Всяка събота вечер той прелъстяваше публика от над девет милиона души. Феновете му, изглежда, не се интересуваха от това, че прекарва повече време във флирт със сестрите, отколкото в операционната.

След като зае свидетелското място, разсилният му подаде Библията и задържа пред него листчето с първите му реплики. Така, докато произнасяше клетвата, Девънпорт превърна зала номер четири в свой частен театър. Алекс Редмейн забеляза как жените заседатели се усмихват на свидетеля. Девънпорт отвърна на усмивките им, все едно че го викаха на бис.

Господин Пиърсън бавно се надигна от мястото си. Възнамеряваше да задържи Девънпорт на свидетелското място колкото се може по-дълго, докато разиграва своята дванайсетчленна публика.

Алекс Редмейн се облегна назад в очакване завесата да се вдигне и си спомни още един бащин съвет.

Дани се чувстваше по-изолиран от всякога. Бе впил очи в човека, когото така ясно си спомняше от бара онази вечер.

— Вие сте Лорънс Андрю Девънпорт, нали? — попита Пиърсън свидетеля с грейнал поглед.

— Да, господине.

Пиърсън се обърна към съдията.

— Колебая се, Ваша Светлост, дали ще ми позволите да не питам господин Девънпорт за домашния му адрес. — Той направи пауза. — По очевидни причини.

— Не би било проблем — отговори съдия Саквил, — но ще е необходимо свидетелят да потвърди, че е живял на този адрес през последните пет години.

— Така е, Ваша Светлост — потвърди Девънпорт, насочвайки вниманието си към режисьора с лек поклон.

— Можете ли също така да потвърдите — попита го Пиърсън, — че сте били в „Дънлоп Армс“ вечерта на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета?

— Да, мога — отвърна Девънпорт. — Бях с няколко приятели, за да отпразнуваме тридесетия рожден ден на Джералд Пейн. Всички сме състуденти от Кеймбридж — добави той с провлачения глас, до който прибягваше, когато играеше Хийтклиф^[1] на турне.

— Видяхте ли онази вечер обвиняемия — попита Пиърсън и посочи към подсъдимата скамейка.

— Не, господине. Не го бях забелязал — отвърна Девънпорт, обръщайки се към заседателите, като че ли бяха публика на матине.

— Приятелят ви Спенсър Крейг изскочи ли през задната врата на заведението по-късно същата вечер?

— Да, така беше.

— Предизвикан от писък на момиче?

— Точно така, господине.

Пиърсън се поколеба, вече очакваше Редмейн да скочи и да протестира срещу такъв очевидно насочващ въпрос, но той остана безмълвен. Окуражен, продължи:

— И господин Крейг се върна в бара малко по-късно, така ли?

— Да, така беше — отговори Девънпорт.

— И посъветва вас и вашите приятели да се приберете у дома? — Пиърсън продължи да насочва свидетеля си, но Алекс Редмейн не помръдваше.

— Така е — каза Девънпорт.

— Обясни ли ви господин Крейг защо смята, че трябва да напуснете мястото?

— Да. Каза ни, че двама души се бият на алеята и един от тях има нож.

— Искахте ли да отидете да видите дали всичко е наред с младата дама? — суфлира му Пиърсън.

— Да, да — отвърна бързо Девънпорт, който вече чувстваше, че не се справя много добре без сценарий в ръцете.

— Но въпреки това послушахте господин Крейг и напуснахте? — добави Пиърсън.

— Да, да, вярно е — каза Девънпорт. — Последвах съвета на Спенсър, защото… — Девънпорт направи ефектна пауза — е правен специалист. Мисля, че това е правилното определение.

Добре ги ниже, мина през ума на Алекс, доловил, че Девънпорт отново е стъпил здраво на краката си.

— Тоест вие лично не сте били на задната улица?

— Не, господине, Спенсър ни посъветва в никакъв случай да не доближаваме човека с ножа.

Алекс остана на място.

— Така — потвърди Пиърсън, обърна следващата страница в папката си и се взря в празния лист хартия. Беше стигнал до края на въпросите по-бързо, отколкото бе очаквал. Не проумяваше защо опонентът му не се беше опитал да го прекъсне, докато той очебийно насочваше свидетеля. Затвори с нежелание папката си.

— Моля, останете на мястото си, господин Девънпорт — каза той. — Със сигурност моят многоуважаван колега ще желае да ви разпита.

Алекс Редмейн дори не погледна към Лорънс Девънпорт, който прекара ръка през прекрасната си коса и продължи да се усмихва на заседателите.

— Желаете ли да разпитате свидетеля, господин Редмейн? — попита съдията с реторичен тон.

— Не, благодаря, Ваша Светлост — отговори Редмейн, като почти не помръдна от мястото си.

Присъстващите едва прикриха разочарованието си.

Алекс беше невъзмутим. Съветът на баща му бе никога да не разпитва свидетел, харесван от заседателите, особено когато са склонни да повярват на всичко, което им казва. „Разкарай го от свидетелското място колкото можеш по-бързо и се надявай, когато се стигне до вземане на решение относно присъдата, споменът от тяхното представление (а това наистина беше представление) да е отшумял.“

— Можете да напуснете свидетелското място, господин Девънпорт — съобщи някак неохотно съдия Саквил.

Девънпорт се изправи, като се постара да постигне максимален ефект от излизането си. В момента, в който се оказа в претъпкания коридор, се насочи право към стълбите за партерния етаж със скорост, която не позволяваше на някой стреснат фен да схване, че това е доктор Бересфорд, и да му поиска автограф.

Девънпорт се радваше, че вече е вън от сградата. Преживяването не беше приятно и той бе доволен, че всичко бе приключило по-бързо от очакваното. По-скоро прослушване, отколкото представление. Не се бе отпуснал нито за момент и се чудеше дали си е проличало, че изобщо не бе спал през нощта. Когато излезе на улицата, си погледна часовника. Беше още рано за срещата му със Спенсър в дванайсет. Зави надясно и тръгна в посока на Инър Темпъл, сигурен, че Спенсър ще се зарадва да научи, че Редмейн не си е направил труда да го разпита. Много се бе страхувал, че младият адвокат ще го притисне по темата за сексуалната му ориентация. Ако беше казал истината, това щеше да е единственото заглавие по първите страници на жълтата преса.